Много се радвам, че докато растях, често съм ходил на двете си села и въобще за това, че имам село. Мисля си, че ако нямах, щях да пропусна много.
Обичам да си припомням горещите дни на село. Не зная защо. Някак свързвам  селото с картината на обедно горещо слънце.
За едното си село си спомням дни, в които сме ходили с баба да копаем на една нива. Беше много горещо, около обед. Част от пътя дотам  беше  постлан с чакъл. Точно до нивата имаше голяма каменна чешма с дълго корито, в което обикновено пояха животните. Цялата беше в сянката на огромен орех, чието шумолене носеше хлад. Падащата от чучура вода сякаш тананикаше песен. Беше ледена. Мястото беше такова, че във всички посоки се разкриваха  гледки надалеч. В едната посока се виждаше почти цялото село и нивя, а в другата безкрайни хълмове. Толкова е хубаво погледът да стига надалеч и да не бъде спиран от нищо. Това пространство пълни душата. Помня колко топъл беше въздухът. Нямаше никакви хора. Всички бяха по къщите си на обед.  Като дете сигурно много съм се оплаквал, но сега копнея за това изживяване. Българското село е толкова прекрасно - шарено, истинско, близко. Също си спомням обедни и следобедни часове с баба вкъщи. Отново беше топло – явно е било през лятната ваканция, когато съм прекарвал по няколко седмици на село. Та… колкото и топло да беше, в къщата се усещаше хлад. Вратата беше широко отворена, а на входа висяха бели и зелени гумени ленти като перде. Измежду тях се виждаше част от дворчето и мрежата, ограждаща бабината градина и старата круша. Светлината в стаята беше притъмнена, заради решетката на прозореца, както  и заради многото цветя пред него. Баба стоеше както винаги подпряна с лакти на масата. Аз бях на леглото.  Обичах да играем на „в стаята има нещо, започващо с буквата…”. Така се редувахме, всеки си избираше предмет. Какво ли не съм изброявал от тази стая. Обичах това прекарване на следобеда.
От другото ми село също имам спомени с горещина и копане (ха-ха-ха). Беше наистина прекрасно. Спомням си как всички – аз, мама, тате, баба и дядо - отивахме на нивата. Обикновено бяхме там сутринта, но си тръгвахме все около обед и хващахме жегата. Сега си спомних и сутрешната подготовка преди тръгване. Баба слагаше в една торбичка от син плат питка, сирене, мекици, салам за всички. Спомням си, че имахме една петлитрова бяла туба, на която тате беше направил нещо като дебела кутия от стеропор, за да държи водата студена. Действаше.  Винаги минаваше около час откакто започнат другите да копаят и аз се разревавах да се прибираме. Винаги. Голямо мрънкане беше. Като по-голям вече и аз се включвах равноправно в работната дружина. Спомням си, че дядо беше винаги пръв по реда в нивата. Изпреварваше всички. Обикновено всички говорехме, но той беше по-мълчалив, докато работеше и вероятно затова напредваше така. Сега се замислям, колко чудесно е било. Представяте ли си картинката - наоколо само ниви, надалеко има хълмове, наблизо тече река, вие си работите и уморени и усмихнати гласове се носят. Всичко това под слънчево небе.  Точно сега ми изплува в паметта пътят към тази нива. Минаваше се през железопътната линия. Спомням си всяка дупка в пръстения  път, всеки завой.
Между високата царевица ми правеха нещо като навес. Прегъваха няколко стъбла  и отгоре мятаха една синя работна престилка за сянка. Там чаках аз. Имаше един смешен случай. Веднъж отново бяхме в тази нива и царевицата беше толкова висока, че аз се изгубих. А в това време другите тръгваха към колата и аз се страхувах да не  ме забравят там.  Помня как тичах из „гората на дядо”, както съм наричал тази нива, и виках: Мамо, мамо! Когато ги видях, излизайки от царевицата, бях много щастлив.
В момента просто ми изплува друг спомен. Когато бяхме на лозе, докато другите копаеха, аз бях легнал в прикаченото ремарке на колата и съм заспал там. Спомням си само как тате ме взе на ръце и ме сложи в колата, когато тръгнахме да се прибираме.
На това село не обичах следобедните часове, защото всички лягаха да спят, след като обядват. А аз като всяко дете въобще не исках да спя. Отново беше горещо. Летен обед. Слънцето беше високо, високо и някак заспало там. Нали ви казвам, че наистина всички спяха. Аз правех следното. Пред къщата имахме нещо като навес с една маса. Аз събирах три стола и ги строявах като легло. Постилах едно одеяло, за да омекотя ръбовете и се завивах с бял чаршаф, за да не ме каца нищо. И уж опонент на следобедния сън, си заспивах там. Обичах да съм навън. О, Боже, спомням си всичко. Една рееща се в следобедното безвремие тишина, само пропискващи птички, жужащи пчели, шумолящите листа на дърветата около мен.  Тук също имах смешна ситуация. Веднъж от сън ме събуди едно врабче, което ме кълвеше по главата.

Нашите села са прекрасни. Но не тези, в които днес са построили някой огромен магазин; не тези, чиито къщи са с алуминиева дограма или имат малко басейнче. Аз говоря за старите, за тухлените неизмазани къщи, за автентичния изглед на дома на едни селски хора. Днес сякаш селото е най-достъпният начин да сме по-близо до природата. Да се почувстваме повече хора, по-обикновени. Да усетим една простота, от която в днешния сложен живот така се нуждаем.