Селски туризъм
Дъждовно беше това лято. Валеше почти всеки ден. Ту се изсипваше кратък летен порой и светкавици и гръмотевици раздираха небето, или пък валеше тихо и кротко, като сега. Дъждовните капки чертаеха с мокрите си пръсти криви пътечки по гладкото стъкло на прозореца, а други блестяха като бисери върху червените, белите и розови цветове на сарделите.
Баба Мина, дребна и пъргава като невестулка, вечно усмихната и бъбрива, когато имаше с кого да поговори, шеташе из къщи. Живееше сама. Нямаше братя и сестри, а на младини така и не намери време да се омъжи. Не, че нямаше ухажори, имаше даже много, но не можеше да се откъсне от козичките. Още от малка помагаше на баща си с животните. Всеки ден беше край него - да ги нахранят, да ги изкарат на паша нагоре по поляните, да ги издоят вечер. Но най-много от всичко обичаше да лудува с яретата. А те бяха дружелюбни и любопитни животни, готови да изследват всичко непознато, което срещнат. И тя тичаше с тях, катереше се по скалите, скачаше… ...