Семейство Закови живееше в боксониера, намираща се на единайсетия етаж. Тя им бе сватбен подарък. Харесваха си я, въпреки че вътре бе адски тясно. Теснотията се дължеше най-вече на семейното легло, което бе широко два метра и на практика заемаше половината стая. За тях бе важно да имат хубаво, удобно легло, понеже бяха младоженци. След брака те прекарваха незабравими нощи в това легло. Копнежите им за постоянна близост се бяха превърнали в реалност. Въпреки това не можеха да се наситят един на друг. Вярваха, че скоро ще се сдобият с наследник.

Щастието им не продължи дълго. Една съботна сутрин Мариса излезе да купи банички от близката пекарна, оставяйки изморения Деян да си доспи. Каквато бе разсеяна и сънена, тя стъпи на улицата, без да се огледа, и бе пометена от микробус на куриерска фирма. След няколко салта във въздуха Мариса падна по гръб, след което пририта немощно с единия крак и застина в крива поза. Линейката пристигна много бързо.

Деян още спеше блажено, когато любимата му бе сложена на операционната маса. Разбра за инцидента от своя съседка и хукна към болницата. Цяла седмица не му позволиха да види Мариса, която бе в реанимацията. Това бе най-тежкият период в живота му, период, в който той почти не изтрезняваше.

Мариса прескочи трапа благодарение на гъвкавостта си, която бе придобила чрез тренировки по йога. Нетрениран човек нямаше как да оцелее при такъв удар.  

Лекарите се погрижиха да отстранят вътрешните кръвоизливи, да стабилизират увредените прешлени и да закрепят с пирони счупените кости на краката и таза. Нищо повече не можеше да се направи. Нужно бе единствено покой, за да може всичко да зарасне както трябва.

Мариса бе поставена в гипсово корито и изписана. С помощта на свои приятели Деян я пренесе в миниатюрното жилище, където щеше да се грижи за нея – качиха я на ръце до единайсетия етаж, защото не можаха да я вкарат в асансьора.

Така леглото, в което бе бушувала страстна любов, стана болнично. Но Деян бе доволен, че двамата с Мариса пак са заедно. Не го притесняваше фактът, че ще трябва денонощно да се грижи за нея. Една медицинска сестра го бе инструктирала какво трябва да прави.

Мариса бе обездвижена до подмишниците. Краката й бяха широко разкрачени чрез втъкнат между глезените прът; виждаха се само предната част на лявото стъпало и пръстите на дясното. Слабините й бяха оставени открити, за да може да се изчиства организмът. Превръзката следваше плътно контурите на ханша, талията и гърдите, и завършваше с ватиран ръб под шията и около мишниците. Вратът й бе стегнат с твърда ортопедична яка. Ръцете и главата й, които като по чудо не бяха пострадали при жестокия сблъсък, бяха на свобода.

Мариса изпитваше ужас от това, че ще трябва да лежи месеци, но бе доволна, че вече си е вкъщи. На моменти намираше сили да се усмихне.

– Съжалявам, че ти причиних купища тревоги – каза Мариса, докато гледаше как Деян се суети около нея.

– Щастлив съм, че оживя. Без теб животът ми не би имал смисъл.

– Не знам какво ще стане с мен… Толкова ме е страх.

– Аз знам какво ще стане. Ще се възстановиш напълно и ще отидем на меден месец, както планирахме.

– Де да бях и аз оптимистка.

– Всичко ще се оправи, мило.

– Обещай ми, че няма да каниш гости! Не искам никой да ме вижда такава!

– Обещавам. Само двамата с теб. А майка ти, баща ти?

– Ще се чувам с тях по телефона. Няма смисъл да се мъкнат тук.

– Вкъщи ще работя, разбрал съм се с шефа. Няма да те оставям дори миг сама.

– Не бива да се загробваш заради мен. Излизай, виждай се с приятели. Аз ще си лежа спокойно и това е. Срам ме е, че ще трябва да чистиш…

– Елементарно е. Катетър имаш. Санитарката ми обясни как се действа с подлогата.

Мариса извърна глава настрани и изхълца.

– Докъде се докарах!

– В ръцете си на човек, който те обича безгранично. Не се притеснявай за нищо!

Мариса го погледна изпитателно. Може би се опитваше да разбере дали думите му са искрени.

– Нашите казват, че ще е по-добре да бъда настанена в хоспис.

– Не. Аз ще се грижа за теб. Само ме е страх да не се появи някакво усложнение. Рани от залежаване например. Трябва да те обръщам от време на време.

– И мен ме е страх.

– Уговорил съм се с една от сестрите, които се грижиха за теб в болницата. Тя ще се отбива тук два пъти седмично.

– Добре, но други външни лица не искам.

Той погали челото й и се зае да разплете с пръсти възелчетата в косата й.

– Трябва да измия и среша косицата. Искам да си чистичка и да миришеш на хубаво.

– Като говориш умалително, се чувствам като кукла. От една страна е мило, от друга– плашещо.

– Такива думи ми дойдоха. Знаеш, че всичко можеш да ми споделяш.  

– Знам. Между нас никога не е имало скрито-покрито. Имай предвид, че съм депресирана и е възможно понякога … да съм трудна за понасяне. Все мрачни мисли ми се въртят главата.

– Най-лошото мина, не мислиш ли?

– Но най-мъчителното остана. А и не знам на какво ще приличам, когато ме извадят от тази черупка. – Тя почука с пръст хълмчето от гипс, което скриваше лявата й гърда.

– Ще те раздвижим, няма страшно.

– Ами ако болките не ми позволят да се движа?

– Прекалено много мислиш, Мари. Искам да се отпуснеш и, колкото и странно да звучи, да се забавляваш.

– Ще имам прекалено много време за мислене, това е лошото.

– Е, ще се старая да те разсейвам.

– Обещай ми, че няма да ме намразиш, задето съм като труп.

– Ако дрънкаш глупости, ще те напляскам, Мари. Съвсем сериозно говоря.

– Добре. Ако не беше ти, нямаше да имам стимул да се възстановя.

– Може би съдбата нарочно ни стовари тази беда…

– Какво имаш предвид?

– Преди всичко бе неестествено перфектно, сякаш бяхме в рая. Нали казват, че много хубаво не е на хубаво.

Мариса сбърчи чело и примижа.

– Сигурно си прав. Но дано се върне старото време. Ами ако остана саката? Ако се озова за постоянно в инвалидна количка.

– Това си е твой проблем, мен не ме касае. Знам, че винаги ще те обичам, каквито и недостатъци да имаш.

– Странно звучат тези две изречения. Някак… несвързано.

– Просто ме дразни песимизмът ти.

– Измъчих се, Деяне, измъчих се. Толкова…

Той се наведе и я целуна. Ръцете им се вплетоха в несръчна прегръдка.

– Трябва да ти измисля забавления. И да … изпипам до съвършенство външността ти.

– Моля? Ти май съвсем си се чалнал!

– Маникюр, педикюр, измиване на достъпните части от тялото. Косата, също така. Има и косъмчета за отстраняване по муцунката и веждите.

– Хич не ме интересува вече…

– А трябва! Искам да си съвършена, доколкото е възможно към момента.

– Караш ме да се чувствам като принцеса.

– Искам винаги да се чувстваш като принцеса.

– Странно, това празно бърборене ми действа ободряващо.

– Това е целта. Ще преместя телевизора на високо, за да го виждаш.

– Добре, точно това си мислех преди малко.

– Хайде да те мия, че ми миришеш на болница.

Той за десетина минути избърса с влажни кърпички оголените части на тялото й, които не бяха никак много. Докато почистваше пръстите на лявото й стъпало, си спомни как бе плъзгал в него обувка с висок ток, спомни си и изящните извивки на глезена, който сега бе напълно скрит. Кожата бе все така копринено мека, приятна за пипане, но контрастът с твърдостта на превръзката отгоре бе плашещ. Бръкна с пръст и се опита да стигне до петата но не успя. Тя по някаква причина трябваше да е неподвижна.

– Недей, гъдел ме е!

– Няма.  

Миенето на косата се оказа доста трудна задача. Наложи се да повдигне гърба на Мариса с възглавници, за да може главата да се озове над легена с вода. Четири пъти сменя водата. Накрая дойде редът на ресането. Мариса присвиваше очи от удоволствие при ритмичното плъзгане на гребена.

Изряза й ноктите и ги изпили. И в един момент се оказа, че няма какво повече да прави.

– Мари, какво още? Подсещай ме, моля те. Знаеш, че ние мъжете сме доста недосетливи.

– Почини си! Чувствам се страхотно.

– Да ти лакирам ноктите?

– Да, лежащата в гипсово корито дама задължително трябва да е с перфектен педикюр, за да събира хорските погледи. Стига глупости!

– Просто не се сещам…

– Сложи ми подлога, за да видим дали всичко ще е наред. Страх ме е, че през нощта може…

– Ей сега. Не се притеснявай, това е най-лесната процедура. – След малко, когато се приготви, каза: – Ще се наложи да те повдигна, за да мога да мушна подлогата.

– Добре де, знам. От мен какво се иска?

– Нищо, лежи си спокойно.

Той хвана пръта, държащ краката й разкрачени, и го повдигна. Изненадващо тежко беше, като се има предвид, че Мариса бе около петдесет и два килограма.

– Бруто теглото ми е доста сериозно вече – подсмихна се тя.

– Добре, готово. Сега ще те оставя сама, за да не се притесняваш.

– Срам ме е – проплака тя. – Не е редно да…

– При всяко нещо първият път е най-трудно. Отпусни се. Викни ме, когато приключиш!

Десет минути по-късно Мариса бе избърсана, измита и подсушена.

– Съвсем лесно е – каза Деян. Но му бе криво, че от сега нататък ще асоциира интимните й части с почистване. До неотдавна си бе донасял голяма наслада с език там…

– Нали не съм много гнусна? – попита тя.

– Нищо твое не е гнусно.

– Съжалявам, че се налага да чистиш лайна. Толкова е… – Тя се разплака. Деян попи сълзите й с устни и като че ли тревогата изчезна.

Повдигна отново гърба й, за да може да я нахрани. Загребваше супа и внимателно поставяше лъжицата в устата й.

– Мога и сама – подхвърли Мариса и се намуси като опърничаво момиченце, но скоро се убеди, че ще е по-удобно и хигиенично той да я храни – ортопедичната яка на шията бе голяма пречка.

– Виждаш ли, Мари, за няма и пет часа усвоихме всичко. Елементарно е. Съвсем рутинна работа.

– Успя да ме успокоиш, признавам.

– Време е да заспиваш. Ще ти дам хапчетата.

Тя го изгледа подозрително.

– Ти къде ще спиш?

– На пода, приготвил съм си един дюшек.

– Да, до мен няма да ти е комфортно, макар че има достатъчно място.

– Предпочитам да спя до теб, но не искам да те притеснявам.

– Моля те, настани се до мен. Искам да чувствам близостта ти. Само да не се удариш, без да искаш, в тази коруба.

– Добре, заедно ще спим.

– Ами левият ми крак? Стърчи настрани и ще ти пречи. Трябва да ме избуташ към края на леглото. Не е нужно да лежа точно в средата.

– Да, ще те изтласкам настрани.

– Чудесно, разбрахме се.

Той погледна голите й рамене, който изглеждаха много крехки на фона грубата повърхност на превръзката по-долу, и добави:

– Да те завия?

– Не, топло е.

– Сигурна ли си?

– Не искам върху тялото ми да има и друго. Струва ми се, че ще се задуша, ако…

Той легна до нея и се зави. Не можа да заспи обаче. Неподвижността на Мариса му действаше потискащо. Преди тя бе гъвкава като котка и в моментите на страст заемаше удивителни пози, но сега бе като статуя. Заради яката дори не можеше да извърне главата си и да го погледне. Представи си как би се чувствал на нейно място и направо му призля.

Мариса също не можеше да заспи. По едно време размърда ръцете си. Движенията зачестиха. Бяха безцелни, израз на нервност. Явно изпитваше болка.

Деян нямаше как да помогне, вече й бе дал хапчетата. Не я попита какво й е, за да не я притесни. Преструваше се на заспал. Нощта се очертаваше тежка и за двамата. Колко ли още такива нощи щеше да има?

Може би трябваше да я обърне по корем, за да облекчи страданията й.

– Мари, ако ти е некомфортно, да те обърна?

– Заради мен не можеш да заспиш – проплака тя. – По-добре се махни от леглото. Не биваше да лягаш при мен.

– Да те обърна ли?

– Не, утре.

– Защо? Не ми пречи…

– Защото при всяко разклащане имам чувството, че ще се разпадна. Докато ме носехте по стълбите мислех, че ще умра.

– Мари, толкова ми е мъчно за теб!  

– Моля те, позволи ми да подържа ръката ти!  

– Разбира се – отвърна той.

Тя стисна с малките си нежни длани грубата му ръка. Мина час, а тя не пускаше, сякаш се бе вкопчила в спасителен пояс. После пръстите се отпуснаха. Мириса бе заспала. Усетил спокойствието й, Деян също заспа.

След като се събуди сутринта, Деян веднага се надигна и погледна жена си. Тя запримига сънено.

– Как спа, мила?

– Като къпана.

– Хубаво.

– Твоето присъствие облекчава болките.

– Е, значи няма да се отделям от теб.

Мариса се усмихна. Деян си помисли, че сега, в гипсовото корито, тя е толкова красива, колкото преди половин година, когато бе в сватбена рокля.

Следващите нощи бяха все по-малко и по-малко мъчителни. Мариса се възстановяваше. Възстановяваше се не само защото получаваше нужните грижи, но и защото бе обичана.