Странен шум,събуди Джими.Стържене…нокти?Хрущене….хрущене
каквото се получава когато настъпиш хлебарка.Нещо или някой
се движеше из бунгалото на момчето.Джими се изправи в легло-
то,разтърка очичките си и се опита да свикне с тъмнината.Седе-
ше в леглото си и се оглеждаше.Не видя нищо..докато някаква смрад
не удари носът му,смрад на разложено.Момчето се изпоти,сви се на
кълбо и затрепери.Хрущенето се приближаваше към него..идваше..искаше
го..миризмата. Джими изпищя в тиха паника…гласът му го нямаше.Извика
отново,но от страх гласните му струни се бяха свили..получи се само
изхриптяване.Джими усещаше…сладникавата миризма на разложено все по-силно.
Скочи и много бързо се метна до стената където беше ключът за лампата.За опипва
стената…къде е скапаният ключ….,нещото се извъртя към него и
изпищя…Джими се стресна ,сламено русата му коса беше мокра,студена
пот обля тялото на осемгодишният Джими Картър.Косъмчетата по тилът му
настръхнаха.Имаше чувството че го наблюдават зад стената…две очи право в
тилът му.Нещото изпищя отново и се метна към Джими,той се наведе и с един
скок стигна до вратата на бунгалото.Яростно започна да дърпа вратата.Стъкленото
прозорче на входната се разтресе и падна,момчето се хвана за рамката,усети как
останалите стъкла се впиват в ръцете му,сложи единият крак и се издърпа.Падна
на стълбите пред бунгалото.Започна да пълзи защото краката му бяха омекнали от
страх.Отново писък…писък който можеше да идва само от ада.изправи се и побягна
в гората..
Бягаше,не усещаше болка в нарязаните си ръчички и крачета,просто бягаше.
Инстинктът му за самосъхранение беше проработил.Кръвта му биеше в слепо-
очието.Осем годишното момче бягаше от нещото което искаше да го убие.
Клоните шибаха нежното му личице,босите му крачета вече бяха нарязани от
стъклото на вратата а сега раните се пълнеха с кал и бодили,от ръцете му се
стичаше кръв,която той разхвърляше в бягът си.Топлият му дъх оставаше зад не-
го в студената вечер.Джими тичаше,прескочи няколко клона,проправи си път през
храстите и усети,че пада….тичането му завърши с плясък.
….

Лени погледна небето,беше сиво и облачно,леко подухваше,после продължи да си
играе на брега на езерото.Езерото беше обградено от скали а зад скалите имаше
гори,където всяка година богаташите изпращаха децата си за по два три месеца.
Момиченцето ходеше и правеше черта зад себе си с един прът който беше изхвърл-
ено от вълнението на езерото.Вървеше и правеше черта зад нея.Нещо се удари в
прътът и.Лени знаеше че брегът на езерото е идеално чист.Нямаше дори камък.Обърна
се и изпищя.
На брега лежеше детско тяло..поклащано от леките вълни.Лени беше вцепенена.
Момчето беше колкото нея,Вероятно на седем осем години,имаше сламено руса коса
,в която сега имаше водорасли и кал.Кожата му беше сиво-синя,пижамката му бе
прокъсана,беше червена на цвят с бели кантове.Имаше рани по дланите…Лени
изпищя и се затича към вкъщи.
……..
Джонатан Лес беше отговорник на лагера.В този ден ,той беше разтревожен.
Едно от момчетата липсваше,в бунгалото му имаше следи от кръв и странни
резки в пода и стената,леглото му бе разпрано,имаше дунапрен навсякъде.
Джонатан седеше на стълбите ред неговото бунгало,нервно мачкаше в ръце
шапката си и потропваше с крак.В целият лагер бе настъпила суматоха.Децата
разнасяха версията че малкият Джими се е бил със зли духове които са го
отнесли в гората.Отговорника стана и се разтъпка,бръкна в джоба на
кремавата си риза и извади смачкан пакет цигари.Извади си една цигара
и с треперещите си ръце я запали.Очакваше родителите на момчето да
пристигнат всеки момент.Какво щеше да им каже?Че е изгубил детето им?
Та цялото му бунгало беше в кръв.Спасителни екипи вече тършуваха в го-
рата,но без резултат.Родителите на Джими Картър,Чарлз Картър и Беси Карт-
ър бяха пластични хирурзи.Парите им бяха неизброими.Какво по дяволите щеше
да прави?
Жена в синя рокля с чуплива кестенява коса се зададе към него,Беше красива,
тялото и беше почти перфектно,имаше вид на изморена от домакинска работа жена.
ръцете и ,колкото и красиви и изящни да бяха,имаха груба кожа от вътрешната
страна,а по челото и имаше няколко бръчки,който се получават когато смръщиш
вежди.Тя застана притеснено пред него.
-Вие ли сте отговорникът на групата?-попита плахо.
-Да,ъъъ коя сте вие?
-Аз съм Линели Блексуамп.Живея до езерото.
-Хъм..ясно..какво желаете?
-По-добре елате да ви покажа сама.-Линели поведе Джонатан към кафяв
олющен пикап.В ремаркето си имаше одеало,което покриваше нещо.Линели и
Джонатан застанаха зад колата.
-Нека ви предупредя че гледката е потресаваща.-каза жената,после издърпа
одеалото.Отговорникът на групата се свлече на земята.
Скот Макмилън пишеше домашното си по алгебра.Не беше добър по математика,
но пък беше усърден.Имаше дълга чуплива кафеникава коса.Много слабо тяло,и
широк нос.
Прозорците бяха открехнати,щорите им се поклащаха и се удряха една в друга.
Скоти се обърна,беше целият настръхнал а топката в стомахът му го измъчваше.
Навън беше нощ,лекият ветрец обгръщаше рамената му.Момчето бе завладяно от
страхът.Страхът от неизвестното.Леката музика която беше пуснал заглушаваше
звуците,и той се напъна за да чуе дали има нещо навън.Прозорците започнаха да
се клатят.Щорите дрънчаха.Скот поглеждаше през рамо,и продължаваше да пише.
Докато пишеше имаше чувството че нещо го дебне и леко се промъква в стаята
му.Извърна се пак,стана и решително запристъпва към клатещите се прозорци.Лампата
изгасна.Момчето панически се пресегна и тръшна прозорците.Облекчен се
облегна на тях.Тогава мощен писък и трясък се чуха зад гърбът му.Две
шила минаха през гърбът му и излезнаха през гърдите му.Скоти гледаше
невярващо.Изхлипа,и нещото го дръпна назад през прозореца.Тялото му
падна на земята.
Бърни Дотс,пиеше сутрешното си кафе и гледаше сутрешната емисия новини.
Отхапа от сутрешната си закуска и отпи от сутрешното си кафе.Бърни
беше минал четиридесетте,имаше вид на каубой от някой уестърн.Двудневна
брада,строг поглед,грубо лице с много вдлъбнати бръчки около брадата и
челото,висок с постепенно побеляваща коса,слаб,но жилав.Бърни беше
детектив,вулгарен детектив,и по дяволите мразеше полицейските маниери,
не не ги мразеше ненавиждаше ги.Той стана от канапето,свали пенюара и
се запъти към банята.На път към банята,позвъня телефонът.Бърни вдигна,
изпсува и тръшна телефона.
Обу панталон,навлече риза взе ключовете и тръшна вратата.
Посрещна го типичното ченге,дебелак с петно от пудра захар на
брадичката и мазно петно на униформата.
-По дяволите Хъдсън,пак ли ти?-Излая Бърни.
-Пак аз Дотс.
-Какво е този път?
-Промушено хлапе,паднало от тринайсетият етаж.
-Шибан свят.На колко е хлапето?
-На 16 Дотс,казва се Скот Макмилън.
-Къде е?
-Зад теб.
-Какво?-Бърни се обърна,
-По дяволите,това хлапе плува в лайна,няма ли кой да му затвори
очите поне?
-Чакаме фотографите.-Каза виновно Хъдсън.
-Бърни това е петият случай за тази година.И всичките са деца на
богаташи.И всичките са промушени.
-Как по дяволите е промушен в гърбът и е паднал през прозорецът?
Имало е някой от вън,и този някой го е промушил.
-ЪЪъъъ Бърни,а къде е застанал този някой,след като няма первази и
стената е мраморна?
-Не знам.-призна си бърни.
Оставаше още едно дете.Трябваше да убие още едно дете за да може
да се върне в светът от който е дошло.То знаеше това.Точно това
беше мисията му.Трябваше да подбира жертвите си,а точно тук беше
трудното.То е голямо колкото малко куче,има две заострени ръце,ако
можем да ги наречем ръце.По-скоро бяха шипове,главата му бе издължена
напред,имаше две ярко сини очи,които се оцветяваха в червено когато
настъпеше моментът на убийството.По корема си имаше твърди люспи,крака
нямаше.Набираше се на шилата си и така се движеше.Сега то се бе свило
зад голям дъб в средата на двора на последната жертва.Дебнеше.Едно
момче на около 9 година възраст излезна от верандата на къщата във
викторински стил.Сянката се размърда.Беше готова да скочи.Зад момчето
се появи един голям санбернар.Сянката изпищя и изчезна в дим.Момчето
се стресна и влезе обратно в къщата.Сянката се плашеше от кучета.Защото
точно кучетата бяха пазители на порталът между двата свята.
Сянката се върна.Бе вечер,тъмна юлска вечер.Застана под прозореца
на момчето и зачака.Лампата вътре изгасна.Нещото зачатка със шиповете
си по стената.Лай…лампата се светва.Момчето цъфна на прозореца огледа
се и видя какво се крие под прозорецът му.Вик ,писък трясък.Кучето
излезна на двора и започна да лае по сянката.Нещото се сви и изпари.
На следващият ден момчето гледаше телевизия.Даваха за
мистериозните убийства.Дадоха и телефон на който да се обадиш ако знаеш нещо.
----------------
телефонът позвъня,Бърни се дотътри до него.
-Ало….
-Това не е телефон а шеги малкият.
-Идвам.
Дотс слезе от волвото си,на двора го чакаше някакво хлапе.
Беше на 9-10 години според него.Имаше болнав вид.
-здрасти,как се казваш.-пита Бърни
-Мики,тоест Майкъл..сър.
-Не се впрягай толкова.Окей Мики аз съм Бърни.
-Сър аз не съм луд,наистина видях нещо.
-Добре,разкажи ми какво точно си видял.
-Беше снощи,загасих лампата си,и чух как нещо се движи из
двора.бях седнал в леглото.Чаках да чуя дали ще се приближи
повече за да светне лампата и да го видя.Не очаквах да видя
нещо такова сър.-Изхлипа момчето.
-Добре де какво беше?
-не беше нищо земно,имаше две шила вместо ръце..трупът му
свършваше като опашка,нямаше крака.. беше голо сивкаво ,но
стомахът му беше предпазен с някакви люспи,очите му бяха
ярко сини в един момент и после станаха ужасяващо червени.
После излезна Макс и го подплаши.
-Момче иди на преглед,имам един познат,който е превъзходен педиатър.
-Но сър,истина е.
-Добре връзва с със старите случай,но какво от това?А кой е Макс.
В този момент кучето което стоеше до Мики извъртя голямата
си глава и я положи на коляното на Бърни като остави голямо
петно лиги течащи от бърните му.Клепачите му тежаха и все
едно му се спеше.
-Това е Макс сър.
В този момент кучето изправи рязко глава наостри уши,изтича л
аейки зад дървото и започна да се бори с нещо.Бърни и МИКи
изтичаха да видят какво става.Бърни бързо извади пистолета
си и стреля по инстинкт.Очите му бяха разширени,не знаеше
дали сънува или спи.
-Това е сър,ето това е.Сега вярвате ли ми?
Бърни погледна към корема си.Нещото беше успяло да го
удари.Струйки кръв пръскаха лицето на детето.После бърни
се извъртя и падна.Мики стоеше под големият дъб..вятърът
развяваше рижавата му коса а семейната ливада беше кърваво
червена.Мики стоеше пред трупът на Бърни,Макс и сянката.
Обърна се повърна и припадна.
следва продължение...още го пиша :))