Nov 29, 2025, 8:56 PM

Сенки от дементния дом

82 0 0
8 min reading

СЕНКИ ОТ ДЕМЕНТНИЯ ДОМ


Ако си тръгнал от родилния дом, значи ще минеш и през старческия дом. И най-често – дементния. Това ми каза Надежда, която имала надежда да й се размине тази последна спирка, но не било писано. Наложило се да стои там 45 дни, докато краката й отново проходят. Нямало надежда някой от нейните да се погрижи за нея. Там тя срещнала Сляпата Вяра и Глухата Любов. И понеже не можела, а и не желаела да запомни имената на другите нещастници, тя ги прекръстила. Така в паметта й се родили Радост Мръсницата, Съдбина Корупцията, Милка Наивната, Галена Професорката, Весела Интригантката, Пена Безсловесната, Мария Счетоводителката. Вярно, че жените не се сърдели, като им обърка имената, защото и те били дементни. А другите, най-дементните, пък хич не се сърдели, защото дори не я чували. Те спели и гледали едновременно, лежали неподвижни или бързо се движели (в обърканите си спомени), ядяли и изхвърляли изяденото по няколко пъти на ден в памперсите. На времето тези жени били гледали децата си без памперси. Перяли, наведени над коритото, ръцете им гъбясвали от студената вода и кръстовете ги болели. И ето, сега от благодарност, децата им харчат луди пари за скъпи памперси и космически такси. Значи ги обичат, грижат се за тях, казвала Любов. Надежда се надявала да е така, а Вяра вярвала, че е така.

А в дементния дом, както Надежда наричаше старческия дом, всяка жена имала своя история. Тя не я разказвала, но шефката и санитарките отнякъде се докопвали до това-онова.

Милка Наивната, например, можела да ходи, „била с главата си“, т.е. все още помнела и говорела свързано. Но след като получила лек инсулт, дъщеря й казала, че ще е по-спокойна, ако до майка й постоянно има хора и я изпратила в дома. Наивната от добро сърце дала ключа от апартамента си на внучката да се разполага в него. На нея й стигало и леглото с продънения матрак в дома.

На третия ден след пристигането на Надежда в дементния дом, една жена, за която така и не разбрала как се казва, починала. Два дни отказвала да се храни, само лежала без звук, без стон. На сутринта душата й се изсулила от тялото й и незабелязано се възнесла към небето. Иначе нямало да я пуснат. Дошъл лекар да узакони смъртта. „Здравейте, момичета!“ - весело поздравил бъдещите си клиентки, насядали пред входа на къщата. Дошли и от погребалната агенция, както е редно. Защото синовете казали на шефката, че искат да запомнят майка си жива и по-добре да не я виждат сега. Двамата мургави костюмирани мъже оставили носилката на земята пред входа и след малко стоварили в нея нещастницата, завита в одеяло. „Къде я карат?“ - попитала Весела Интригантката. „В болницата.“ - компетентно отговорила Галена Професорката.

В стаята на Надежда лежала и Мария Счетоводителката. В битността си работела счетоводство и сега все нещо си пресмятала. Освен да лежи, тя можела и самостоятелно да сяда. Сутрин сваляла пълния памперс (за което после получавала звучни плесници и викове), оправяла завивките и постелките, както правела в добрите години, вземала си торбичката и тръгвала. Стоп! Краката не тръгвали. Напъвала се, надигала се, но отеклите й крака не се отделяли от пода. После чакала рейса за Пирдоп, ходела на пчелина, питала как се продава меда днес. За миг разумът й се връщал и смутено казвала, че като няма какво да прави, си спомня едно време. Понякога виждала стареца си в съседното легло и карала Надежда да го завие, за да не настине. Най-често виждала дете, на което загрижено казвала да внимава да не падне. Внуците й, големи едри мъже, я посещавали и казвали, че като проходи, ще я вземат. И тя ходела – насън-наяве ходела, но все си стояла в леглото. Подреждала саксиите с мушкатото на прозореца. Готвела на мъжа си, който отдавна я чакал „там“, но сега бил при нея. Водела децата на училище. Къпела внуците в коритото. Шиела си красиви рокли за Първи май и Девети септември.

В стаята на Надежда били настанени шест жени. Една от двете трудно ходещи била Глухата Любов. Синът й от любов към нея й подарил телевизор, да се развлича. А според нея – да си повдига капацитета. Но нали не чувала , сутрин от 6 часа и почти цяла нощ телевизорът работел на пълна мощност. Другарките й не протестирали – или не чували, или не говорели, а може би забравяли да й кажат да го намали. Само веднъж Радост Мръсницата й викнала да го спре, но Глухата й отговорила: „Ти не чуваш, не ти пречи!“. На нея шумът не й пречел – тя си спяла и само от време на време поглеждала към бръмчащата кутия. На протестите на Надежда, която за нещастие чувала добре, не обръщала внимание.

Мръсницата и Глухата били легло до легло. Нощем Мръсницата живеела активно – пеела лазарска песен, все една и съща. Викала: „Митьо-о-о, ела ме вземи! Мамо-о-о, ела ме вземи!“; „Гладна съм! Дайте ми да я-я-ям!“. Глухата уж била глуха, ама й отговаряла: „Няма ги мъжът ти и майка ти! На ти една филия хляб!“. Но репертоарът й често се разнообразявал и с различни сексуални теми, които щели да бъдат смешни, ако не звучали злокобно в нощната тишина. И така всяка нощ... Затова Надежда я нарекла Мръсницата. Но тя била и необяснимо смела за беззащитното състояние, в което се намирала. Когато една от обслужващия персонал я пошляпнала заради пълния памперс, тя се разкрещяла: „Помощ! Полиция! Убийца!“. Така се спасявала, за разлика от другите, които били по-мълчаливи и дискретни.

Надежда си представя много интересно деменцията. Тя вижда мозъка като черга, продупчена от молци, на дупки. Казва, че през тях потъват думите и образите, които ти трябват, но не можеш да ги хванеш, колкото и да се мъчиш. Тя се моли да хване деменция, но само дотолкова, че да забрави виковете на дежурната санитарка, която вместо с „Добро утро!“ една сутрин влетяла с вик: „Боклуци, ставайте! Затуй са ви захвърлили тук, щото сте боклуци!“.

Сляпата Вера била много интересна жена – като се почне от тюрбана, скриващ оределите й коси, мине се през двата различни чорапа и се стигне до модерните дрехи, които направо плачели за времето отпреди петдесет години. Тя определено правела впечатление. Кой ли й помагал да се облече? На сутришното излизане в 10 часа тя задължително пиела кафе три в едно, разтворено в бутилка от минерална вода, за да не го разлива и пушела по три цигари. При следобедното излизане на двора в три часа този лукс се повтарял. Тя не била родена сляпа. Станало постепенно. Но в един момент се оказало, че синът и снахата нямат време за нея. А като разбрали и за настъпващата деменция, дементният дом се оказал единствената алтернатива. И Вяра им повярвала. Сега се движела с помощта на другите сестри по съдба. Палели й цигарата, подавали й кафето, побутвали я да седне. И затова била благодарна. Била мълчалива, само понякога казвала нещо – високо, ясно и категорично.

Галена Професорката била университетски преподавател. На 90 години. Всъщност, почти всички дами били около деветдесетте. Слаба, висока, „в движение“, но била толкова зле с главата, че не можела да каже дори какво е яла преди малко.

Приятелката й Весела Интригантката, приведена над бастуна си почти до коленете, тя като че постоянно търсела нещо по земята. Но въпреки това винаги знаела къде какво става, кой какво е казал и какви въпроси да зададе така, че да избухне конфликт. Талант. Иначе била учителка. И все говорела за някакъв внук, който ще й донесе лекарство, но той все не идвал.

Професорката и Интригантката винаги сядали една до друга по време на почивката пред входа. Заедно се разхождали по малкото неравно местенце – или една след друга, или една до друга. Едната висока и слаба, другата – ниска и прегърбена. Били интересна двойка и често спорели.

Пепа Тихата също била в стаята на Надежда. Така я нарекла, защото никога не я чула да говори. Лежала и я вдигали само да я нахранят. Но тя била от малкото щастливи обитателки, които имали посещения. Дъщеря й и зет й починали рано и й оставили малкото си момиченце, което тя отгледала сама. Сега това дете било благодарна млада жена. Идвала и плачела над дементната си баба, разказвала й, че е станала майка, че следващия път ще й доведе бебето си да го види. Пена Тихата може би чувала, може би не чувала. Мълчала и дори очите си не отваряла. Отдавна вече била заметната с онова проядено от молци одеяло, с което Надежда сравнявала мозъка на настанените в този дом. Дори си измислила и табела с надпис за входната врата: „Надежда всяка оставете!“. Спомняте ли си къде сте чели този съвет? Надежда казваше, че който влезел в това мрачно място, не излизал от него. Само го изнасяли. Надежда била една от малкото, които си стъпили на краката и прекрачили прага към улицата. Тя си имала тактика. За да не преживява кошмарните гледки, тя четяла – от сутрин до вечер. За 45 дни – 40 книги. Молела се, медитирала, правела гимнастика. Дала си дума да оцелее. Надежда имала надежда – била нужна на някого. На себе си. И оцеляла. Борила се с времето, с болногледачките, с обитателките на дома, със себе си. Защо със себе си ли? Защото понякога малките сиви клетчици в главата й натрапчиво й шепнели: „Никой не се интересува от теб! На никого не си нужна! Стой си тук и след месец-два душата ти сама ще поиска да те остави. Както те оставиха децата ти.“

Но Надежда решила, че все още не е прочела книгите, които трябвало да прочете; че не е посетила всички места, които била запланувала да посети; че не е срещнала важните за нея хора, които я чакали зад някой ъгъл на някаква улица; че може би неродените й внуци ще бъдат щастливи да я видят. Затова се изправила. Протегнала левия крак, после десния. Прекрачила линията на Забравата. Прегърнала Светлината и Вятъра. После дошла при мен да ми разкаже за своите 45 дни, прекарани там, където всичко безмълвно крещи: „Надежда всяка оставете!“.



27.11.2025 г.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Ценка Балевска All rights reserved. ✍️ No AI Used

Comments

Comments

Editor's choice

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...