Генералът закъсняваше, а това не беше характерно за него. След финала на историята, съпроводила изграждането на септичната яма, отношенията ми с някои от участниците претърпяха развитие. Неочаквано, дори за мен, един зимен ден, когато чакахме резултатите от смяната на жилищата в София, реших, че мога да разнообразя ежедневието, като навестя Генерала. Звъннах на Мирослав и го помолих да попита Златев, дали ще има нещо против ако го посетя. Без никакво забавяне получих покана и въпреки заледените пътища, един четвъртък, в ранния следобед, цъфнах пред вратата му. Не успяхме да се наситим този ден на приказки. С много интелигентност, солидни познания в доста области и невероятно чувство за хумор, Генералът ме очарова и за първи път почувствах как двама различни по характер люде, с коренно различни гледни точки по отношение на околния свят, могат да дискутират напълно цивилизовано.

-          Нямаш представа, младежо, каква радост ми достави днес. – каза Златев на изпращане. – Искам, стига да не си се отегчил, да се виждаме по-често. Ти си достоен опонент и трябва да призная, че въобще не го очаквах от побойник и крадец на женски сърца.

Това беше първото споменаване на събитията преди няколко месеца. И двамата тактично бяхме наложили табу върху темата този ден.

-          Генерале, изненадваш ме. Досега си мислех, че съм просто един загубеняк, с когото всеки може да си лъсне обувките, а хора като теб могат да ме забележат, само ако кихна, докато им отварям вратата на асансьора. – не му останах длъжен.

-          Стига вече, Ясене. Днес се смях достатъчно. Поздрави Госпожата, а ако имаш нужда от алиби, – тук той ми смигна дяволито – винаги можеш да разчиташ на мен.

Запознах Генерала и Госпожата на годежа на Миро с Мария. Въпреки гипсовите дрехи, с които Мирослав беше накичен, датата на годежа бе спазена и аз използвах събирането за да запозная половинката ми с цвета на град Г. В този ден добавих още една личност към новите запознанства, тази на доктор Котов, когото най-после успях да срещна. Докторът ми допадна още от тази първа среща и в следващите години се превърна в желан гост, особено когато се настаних трайно в селото.

-          Не, Генерале, не бих спекулирал с чистата съвест на един толкова честен човек.

-          Не се притеснявай, момко, - отвърна през смях домакина – Партията ще ми прости това малко прегрешение.

Разделихме се в отлично настроение и закачки и в следващите месеци затвърдихме познанството, като превърнахме срещите в почти задължително събитие. Месец след като открихме новата къща в селото, Генералът успя да ме сюрпризира и то така, че почти го заобичах. Докато се строеше сградата, запознах фамилията с плана и разпределението й, след което заедно определихме предназначението на помещенията в нея. Остана единствено източната част на долния етаж, за която не можахме да измислим нищо. И ето, един ден, пред портата спря товарен камион, от кабината на който се показа Златев и викна да отворим вратата. Имах работа около една от машините, затова помолих един от работниците да го посрещне. След няколко минути Златев влезе в работилницата и докато приключвах работата, заговори за доктора, който предишния ден така се напил, че го намерили заспал до една ограда. Поканих го да изпием по един чай и докато се качвахме към къщата, попитах го какво кара с този камион. Не ми отговори и си помислих, че не ме е чул. Запарих чая и го сервирах във всекидневната. Златев стоеше да френския прозорец и гледаше моравата във вътрешното дворче.

-          Слушай, Ясене, имам идея за празното пространство.

-          Това не е празно пространство, Генерале, а опит за английска поляна в българско изпълнение.

-          Не, нямам предвид жалката ти ливадка. Въпреки, че би могъл да пуснеш една, две овчици тук. Поне ще поддържат височината на тревата. Говоря за това оттатък. – посочи с пръст източната стена и допълни – ела, на място по-добре ще го опиша.

-          Приемам всякакви предложения, стига  да нямаш предвид да го превръщаме в Димитровска стая.

-          Ей, вечно ще ме ядеш с този социализъм. Ела, ела …

Отидохме оттатък и аз едва не изкрещях от изненада. В средата на празното пространство беше поставена истинска маса за снукър. Подпрях се на стената и запреглъщах сълзите, които бяха готови да хукнат по бузите.

-          Хайде, хайде, - потупа ме Генералът по рамото – остави тези емоции за времето, когато ще трябва да плащаш за уроците по билярд, които се каня да ти преподам.

Въпреки непреодолимите различия по многобройни въпроси, оказа се че със Златев може да имаме и нещо общо и това беше увлечението по снукъра. Не пропускахме излъчваните турнири, мечтаехме заедно за възможността да хванем някога щеки в ръце, дори имахме общи фаворити. Само мисълта да не приеме, че този стрес е довел до обръщане на резбата, ме накара да не му се хвърля на врата и да го разцелувам. С общи усилия се снабдихме с останалата окомплектовка, аз обзаведох помещението с няколко стола и малък бар, а част от него отделих и превърнах в тоалетна стая, за да не прескачаме до другата част на къщата. Така се родиха билярдните петъци, като присъединихме  и Мирослав и доктора към нашата страст. Но, днес беше сряда и Генералът ми се обади сутринта, че иска мнението ми по важен за него въпрос и ще намине тази вечер. Вече се канех да включа телевизора за вечерната новинарска емисия, но чух песа че джафна два пъти, което на неговия език означаваше пристигането на познат човек, затова излязох на верандата да го посрещна.

-          Хайде, Генерале, днес ми се стори загрижен по телефона. Нали не подготвяте нова революция? Ако е така, кажи им да изчакат докато продам работилницата.

-          Ех, Ясене, Ясене. Когато вземем решението, ще се постарая ти последен да научиш, за да нямаш време да облечеш Батманските си дрехи. Но днес налагам вето върху политическата тематика, колкото и да ти е неприятно. Ще говорим по сериозни въпроси.

Последните му думи бяха изречени след като прекрачихме прага и аз се насочих към кухнята да донеса каната с чай. Сложих любимата му чаша пред него и няколко пакетчета с мед, намалих музиката, хвърлих едно дърво в камината и обърнах плетения стол срещу фотьойла му.

-          Е, цял съм в слух да чуя какво значи сериозно за човек като теб. – казах докато наливах чая.

-          Ще чуеш, но преди това, налей ми нещо силно.

Погледнах го изненадано и едва сега обърнах внимание на изражението му. Не го бях виждал досега така неуверен и някак отнесен, липсваше характерната леко присмехулна физиономия, придаваща му вид на заклет подигравчия. Станах и от барчето в билярдната донесох бутилка коняк и чаша. Той си наля половин доза и я гаврътна на един дъх.

-          Какво става, Златев? Плашиш ме.

-          Аз съм по-изплашен от теб, младежо. Две нощи не съм спал. А от една седмица не мисля за нищо друго. Накрая признах, че не ми стигат сили и реших да потърся човек с опит, затова сега съм тук.

-          А така. Трябва ли и аз да поема една доза на екс, преди да ме запознаеш с проблема?

-          Чакай да подредя мислите си. И ме приеми сериозно. Добре, ето за какво става въпрос. Чувал си приказките за мен, а и аз съм ти разказвал понякога за отношенията ми с другия пол. Наричат ме женкар, изнасилвач, женомразец и какво ли още не. Истината е, че действително съм имал много жени. Като казвам имал, това означава в буквалния смисъл - притежавал. Отнасях се с тях като с вещи, ползваш докато задоволиш определени потребности, след което ги изоставяш и продължаваш напред, защото знаеш, че зад ъгъла те чака следващата. В речника ми не съществуват думи като любов, страст, нежност и други подобни, с които се описват някои отношения между разнополови същества, защото не разбирах значението им и никога не съм се старал да вниквам в подобни неща. Когато седнах за първи път в кметското кресло, взех с мен едно момиче от администрацията на околийския комитет на партията, което ми се видя симпатично и бях решил, че ще е следващото присъствие в леглото ми. Направих я секретарка, но не бързах да я вписвам в тефтера, тъй като в кметството заварих други апетитни душички. Не ме гледай така, – вдигна глава към мен Генералът, сипа си още половин доза, метна я като предишната в гърлото и продължи – знам отношението ти по тези въпроси. Затова съм тук, а не при някой изповедник. Забелязах, че това момиче се държи сякаш иска нещо да ми каже и не набира смелост. Когато й възлагах задачите, винаги ме гледаше в очите и попиваше всяка моя дума, никога не си позволи да влезе, ако не я повикам, никога не фамилиарничеше, въобще, беше много по-различна от останалите, които знаеха какво искам от тях и се стараеха да извлекат максимална полза за себе си. Веднъж, бях подпийнал и я извиках да подготви един доклад за следващия ден. След като й дадох инструкциите, накарах я да седне и да ми обясни поведението си. Тя дълго мълча, но тъй като бях много настоятелен и започвах да вдигам парата, тя се разплака и призна, че ме е харесала отдавна и дори нещо повече, след което стана и избяга. Отначало, това адски ме развесели, но после изпаднах в някакво дяволско настроение и започнах да се държа като изверг. Принуждавах я да върши своднически услуги, като някои от сеансите вършех в кабинета, за да чува какво става. Дори един или два пъти, стигах дотам, че я виках да й диктувам, докато ми правеха свирка. Държах се като говедо. Но никога не чух от нея оплакване или намек за непристойното ми отношение. И един ден просто изчезна. Забелязах едва на третия ден, че на бюрото ми стои молба за напускане, а от колежките й разбрах, че е заминала в неизвестна посока. Още същия ден я забравих.

Тук Генералът млъкна и посегна отново към коняка. Станах и донесох още една чаша, налях си един пръст и копирах действията на събеседника си.

-          Не знаех за тези твои проявления. Не се притеснявай, няма да те съдя. Нито ще те карам да произнесеш сто пъти „Отче наш“. Има ли продължение тази история за да донеса нова бутилка?

-          Има, Ясене. Помниш ли преди два месеца, когато дойдох посред нощ и ти казах, че съм бил за риба на реката?

-          Помня, разбира се. И въобще не ти повярвах, защото в състоянието, в което беше, можеше да клечиш цяла нощ пред някоя локва, представяйки си я за язовир Доспат. Спа цял ден и цяла нощ, а след това бе страшно изненадан, че не си пред телевизора в къщи.

-          Така беше. Бях оглупял от някакво неясно чувство, което ме държеше на две педи над земята. А всичко започна седмица преди преспиването ми тук, на пазарчето в Г. Беше пазарен ден и реших да обиколя чаршията. Спрях в началото, пред малка сергия, на която един набор предлагаше ръчно изработени лули. Завързахме разговор, поразгледах образците и харесах една с крив мундщук. Извадих едра банкнота и наборът отиде да я развали. Докато го чаках, хвърлих поглед на съседната сергия, на която румена хубавелка предлагаше шалове, плетени покривки и други подобни радости за женското око. Имаше клиентка и се опитваше да я убеди да купи някой от шаловете. Видя, че ги гледам и реши да подсили аргументите, като включи и моето мнение за достойнството на стоката. Помоли ме да изразя възхищението си от начина, по който изглежда клиентката ù, накичена с един от шаловете. Жената беше симпатична, а и шалът й отиваше, затова подкрепих добросъвестно продавачката. А клиентката, обсадена вече от две страни, се обърна към мен и каза простичко: „ Не сте искрен, другарю Златев. – и виждайки изненадата ми, продължи – Не ме ли помните?“ Действително не я познах, докато я гледах пред сергията, но когато проговори, веднага в главата ми изникна образът на бившата ми секретарка, спомних си и името - Калина. Гледах я в очите и знаеш ли, младежо, видях живота си като на лента. Видях онзи военен следовател, сменил униформата с костюма на апаратчика, който накрая облече камуфлажни дрехи и тръгна по пазарите. Почувствах живота си като пясък, изтичащ бързо, бързо между пръстите. И взех решение. Този ден не я оставих на мира. Обиколихме пазара, като от всяка сергия й купувах по нещо, след това я заведох на обяд и накрая си изпросих покана да й гостувам някой ден. Толкова години бяхме заедно, а не знаех, че тя е от село В., на половин час от твоята порта, по шосето. След този ден, седях на тръни и чаках всеки ден дали ще се обади, дали ще прости на онзи изверг за поведението му. И в деня, за който споменах, тя ми позвъни, дори дойде да ме вземе с колата си. Едно опелче, пред което твоето Поло може да мине за лимузина. Напазарувах сякаш ще празнуваме Великден и Коледа, взети заедно и пристигнахме в къщата й. Най-хубавата вечер, която съм прекарал през живота си. Пих много малко, но се чувствах опиянен през цялото време. Разказахме си житията, не знам колко пъти я помолих за прошка, смяхме се като деца, живеещи все още в страната на безгрижието. А кулминацията дойде, когато тя измъкна един допотопен грамофон с куп стари плочи и пусна популярната навремето съветска песен „Калинка“. Не се смей, когато исках да я подразня, в онези години в кметството и бях в настроение, започвах да я обикалям, да пляскам с ръце и да подпявам тази песен. Но тя никога не се дразнеше, дори се заливаше от смях на недодяланите ми кълчения. И когато чух изпълнението, изпаднах в някакъв екстаз. Скочих, запристъпях в някакво подобие на казачок, след това я грабнах и затанцувахме. По-късно й пях „Смуглянка молдованка“ и почти половината репертоар на хор „Александров“. Сигурно съм бил потресаваща гледка. Не знаех на кой свят съм, бях като изперкал. Към полунощ станах да си вървя, като отказах категорично поканата й да остана. Казах й, че трябва да пазя доброто име на една сама жена, а и в село Г. има място, където мога да преспя. Оттогава нямам спокойствие. Каня я непрекъснато на обяд, водих я два пъти на театър, направихме един излет до манастира в скалите. Но не смея да я поканя в къщи. Много мислих и стигнах до извода, че поканя ли я, това ще е само за да стане стопанка на дома ми. И тук започват съмненията. Знаеш ли, не й е било леко. Когато избягала от мен отишла в град К. и започнала като педагог в детска градина. Омъжила се за първия, който й казал блага дума, но много скоро се разделили, като от него му останала една дъщеря. Отдала се на отглеждането й и повече не повторила опитите за съвместно съжителство с друг мъж. Преди година я съкратили, а й трябват още десетина години за пенсия. С малкото скътани пари, решила да се върне в родната къща, която след смъртта на родителите й пустеела. Сега преживява от това, което отглежда в градината и парите, които дъщеря й праща. Миналия петък, като пристигна дъщеря ти с внука, наблюдавах те и адски ти завидях. След като се прибрах не можах да мигна. Разбрах какво съм изпуснал в живота. Все ти ми беше пред очите, завиждах ти за семейството, за работата, на която гледаш като на любовница, за жената, която успя да покориш … Уф, какво плямпало съм. Извинявай, знам че тази тема е табу. Изплъзна ми се неусетно.

Тук генералът прекъсна за малко монолога, наля си още коняк, но помисли и остави чашата. Тъй като и аз мълчах, той се размърда на фотьойла и продължи някак виновно:

-          Добре, ще карам направо. Дойдох за съвет. Ти като човек, познаващ повече от мен особеностите на отношенията между мъж и жена, кажи ми какво да правя. Казах ти, от пет дни съм на границата на полудата и ще се пръсна ако тази вечер не взема решение. Способен ли съм на такава връзка, дали заслужавам жената, която съм подлагал на такива гаври в миналото и тя ще ми повярва ли, че искрено желая да споделя дните си с нея? Казвай …

Да призная, изненада ме Генералът с това откровение. Чудех се как да подходя, затова станах и хвърлих едно дърво в камината, докато събера мислите. Обърнах се, облегнах се на френския прозорец и отворих уста. Но Генералът вдигна ръка преди да съм казал и дума и избоботи:

-          Само не започвай с разсъждения по темата „Не човек, а желязо …“. Ще имаш други възможности.

Избухнах в неудържим смях, което разпръсна напрежението.

-          Не, нямаше да говоря по тази тема, въпреки, че случаят е идеален. Слушай, старо магаре. От всичко, което чух, мога да ти кажа, че не си по-различен от останалите хора. Просто вулканът в теб е проспал цели 60 години и изригва в този момент. Влюбен си, старо момче. И от това, по-хубаво не може да се случи. Въобще не искам да слушам за терзанията ти, а още утре отивай при жената, обясни й всичко, направи й предложение и чакай присъдата си. Доколкото мога да се ориентирам в женската психика, скоро у вас друг ще отваря вратата, докато ти режеш лука в кухнята. Господи, как ме зарадва. Сега е време да докажеш дали под онази униформа, не е биело заешко сърце. Ох, заслужи си коняка.

Донесох още една бутилка и тази нощ здравата се напихме, нещо което в последните десетина години много рядко ми се случваше. А Златев за пореден път ме изуми, показвайки, как и на 60 години, човек може да изживее тийнейджърството си. Естествен фон на тази луда нощ бе гласът на Фреди Меркюри с „Някой да обича“.