Сестра ми
Намибия – пустинята се е ширнала като пясъчно езеро. Стъпки – самотни, дребни прекосяват дюните, спират се. Оазисът – реален или не? Камили, шатри и маймуни – досадници малки, които обичат да крадат храната. Нощта е тиха, небето – огнено.
Вождът се изправя – взел е решение – „ще бъде низвергната”. „Защо, в какво е прегрешила?” – питат очите горящи. Но устните стоят плътно залепнали. Никой не предизвиква вожда! Но, тя е посмяла..Как? Без думи! Стига й външността. На връх рожденият ни ден, сестра ми си боядиса косата – руса. Нечувано! Защо? Защо го е направила? Просто е:
- Сестра ми винаги е искала да бъде руса...
Наказанието – да напусне племето, още тази нощ – няма право на глас, никой няма.
На сутринта аз я последвах. Имах избор за разлика от нея, аз винаги съм обичала черната си коса, но нея обичам повече от мен самата.
Стъпки в пустинята – моите или нейните, кой знае...
© Mihaela Sidera-Scott All rights reserved.
