На Север в тайгата дървените къщички на дървосекачите – с форма на огромно буре, прозорец, врата и комин – не се заключват. Най-много едно дърво да подпре вратата, за да не е съвсем отворено. Остатъците от храната не се изхвърлят и се остават на масата. Може някой загубен, много гладен и премръзнал – това е лесно – стотина крачки отклонение от главния път в многовековната гора е неприемливо и съвсем не безопасен факт – да я намери и това да му спаси живота... 
На обяд в дървената къщичка няма загубен човек – има мечка... 
Не е гризли, но е голяма и черна. Като ни вижда – шестима горски с дълги бради и студен тен на лицата, побягва.
На втория ден, по обяд, е отново там. Този път ни чака на „ не приемливо“ за нас разстояние. Гледа с досада виковете и дюдюканията ни и си тръгва. Без да бърза и доволна от храната – не тази от масата – раниците ни са разкъсани, а от сандвичите няма и спомен.
За трети ден се приближаваме до бурето с мечката – няма намерение да си ходи. Стоим на границата на онова „не приемливо – разбирай – пълни гащи“ разстояние, прегракнали сме от викане и тогава някой с треперещ глас предлага да отидем с верижния трактор. Ефект има, но отново сме гладни. Накрая съобщаваме за мечката на властите. Тя е приспиват и прибират. Посред зима е и трябва да се грижат за прехраната – ще плащаме за мечата трапеза. Все пак ние, с нашите машини, сме я събудили от топлия й сън.

*   *   *

Имам приятел, но мисля; казано по този начин, приятелството изразява необходимост, насила сбъднато, нещо, което е липсвало, изровено в очакванията, изхвърлен на бунището угаснал катарзис. Нещо велико и същевременно просто. Осъдено да се смали, да изчезне.
С приятеля ми, представителят на дивата природа Oмингмаг, се запознах кръстосвайки студената тундра – подхвърлен, загубен и сломен. По пижама – измъкнаха ме от леглото в момент на достойна почивка и сън непривикнал на смущения. С пушка, в цевта на която имаше един, единствен патрон. С боси, кървящи ходила. Уплашен, гладен и посърнал. Не виждащ друго освен пустошта, мъглата, собствения си дъх, замръзнал от воя на арктическите вълци, въображаеми мечки и скелети на хора… 
И тогава този приятел, когото по неволя опознах – бих казал добре, ми помогна да оцелея в трудния момент – не поради симпатия към хората, о, той ни ненавиждаше със цялото си сърце, a защото видя в мен страдалеца, отхвърления, анатемосания. Видя различния човек и … тогава той ми помогна да стъпя на краката си – травмите по ходилата ми бяха зараснали, пижамата бе заменена с топъл кожух, какъвто самия той носеше и за да му благодаря се приготвих за първата ми битка с представителите на местните хищници. Помня нападна ни глутница арктически вълци. Красиви същества, при други обстоятелства. Сега приятелят ми ги усети. Рано, навярно сетивата му бяха по-развити от другите, даде знак и в миг гора от рога се преплете, стена от увиснала и тръпнеща в очакване козина се долепи очертавайки огнен кръг и в центъра на кръга първо попаднаха малките омигмагти, после един не толкова любезен мъжкар ме сръга в ребрата, пъшкайки, злорад и готов да убива. Не знаех дали да проклинам или да се радвам, препълзях при малките, болката бе непоносима, бях уплашен, чух рев, грозен, пробождаш и тела на вълци във въздуха. Видях и битката приключила бързо, щото нападателят бе многоброен, но навярно гладът го бе изтощил. После всичко свърши, вълците си тръгнаха, по-немощни, обезверени и проклинащи съдбата си, аз не знаех какво да правя – стадото се върна към традиционните си занимания. Тогава моят спасител, приятелят, дойде на себе си. Бе обзет от безумството да убива. Бе обзет от мисълта, че е непобедим – прогонил вековния си противник, но съществуваше нов, близък до мен неприятел и в даден момент, аз трябваше да се отплатя за спасението си и по воля на съдбата или по собствена воля, ще трябва да докажа приятелството си и признанието за моето спасение… От мен се искаше да опазя стадото от човешкото нашествие...

*   *   *

Покрай новогодишните празници често се сещам за далечния Север. За минусовите тридесетина градуса, скърцащия сняг и за българите дървосекачи, които не ставаха от трапезата с дни. Всъщност това си беше тест за издържливост. Ядене, пиене, естрадна музика, на която танцуват съпругите - малцинството дами- къде с полупияните си половинки, къде с другите бекяри - самотните приятели на половинките им - здрави и много корави мъже. Въобще народната веселба наподобяваше огромен запой, краят на който се известяваше с първите припаднали от умора хора, и един, който се свлече на снега от замръзване, след като реши да се съблече гол до кръста. След това температурите паднаха до -56, дивите животни се стекоха в селището, но това е друга история, която съм разказвал, затова не ми се иска да ставам банален, и мога да ви осведомя, какво правят мечките когато се събудят от зимен сън - ами протягат се...