2.

За полицейски участък в летовището служеше едно дървено бунгало. Целият персонал се състоеше от един около шестдесетгодишен мъж - полицай Димов, който дори не беше униформен. Изслуша историята на Надя и Николай и започна да подръпва мустаците си.

На Надя ѝ се стори изключително муден и си помисли, че този човек явно нямаше никакъв опит с подобни случаи. Сигурно през цялата си кариера се бе занимавал с дребни кражби и разправии между съседи.

- Ще се обадя на доктора да дойде – каза той.

- Нали сте наясно, че мъжът ѝ я е убил! – почти му се скара Надя.

- Чакайте, госпожице Надежда! Не бързайте със заключенията! Още не знаем каква е причината за смъртта. Дори и млади хора умират от инфаркти, инсулти, какво ли още не.

- Но не на всеки се случва да загуби четири-пет съпруги, нали?

- Така е, така е! Но аз познавам историята на господин Кукушев, просто лош късмет! Нима някой може да направи нещо срещу рака и носи ли някой отговорност за един полудял жребец? Не, такива неща се случват за съжаление.

- Вие знаете най-добре – троснато отвърна Надя и направи знак на Николай да тръгват.

...................................

- Чу ли го? Не мога да повярвам! Случвали се такива неща! – ядосано каза Надя, когато се отдалечиха от полицейското бунгало.

- Чух го, но е прав, че първо трябва да се установи от какво е починала госпожа Кукушева.

- Този полицай ми изглежда много некомпетентен и съм сигурна, че нищо няма да разследва – настояваше Надя.

- Нека видим какво ще каже докторът първо – опитваше се да я успокои Николай.

- Каквото и да каже, аз знам какво се е случило, лекарят ще изясни единствено как. И някой трябва да разобличи този стар шапкар! Смятам да се заема с това. Ако искаш, действай с мен. Ако пък не – ще го сторя и сама!

- Сърце не ми дава да те оставя сама. А може да се наложи да ходиш и в гората – засмя се Николай и я хвана за ръка.

3.

На следващия ден Надя отново тръгна на традиционната си разходка в гората. Когато приближи вилата на шапкаря Кукушев, за първи път не усети страх, а по-скоро някакво силно любопитство.

Нарочно забави ход и се огледа наоколо. Отново нямаше жива душа, нямаше и никакви признаци някой да се появи. Дали шапкарят не си беше заминал за Пловдив да организира погребението?

Надя заобиколи вилата и застана пред прозореца с бронзовата глава. Пердетата обаче бяха спуснати както винаги и бяха толкова плътни, че не можа да надникне вътре. Отстрани имаше наредени дърва за горене, брадва, гребло и лопата. В съзнанието ѝ изплува образът на мъртвата жена и Надя категорично отхвърли появилото се в главата ѝ съмнение, че брадвата може да е била използвана за убийство.

Реши да продължи към гората, но тогава забеляза нещо зад лопатата, приличаше на бутилка. Приближи се, пресегна се да я вземе и забеляза знака „Внимание! Отрова“. Зачете се по-внимателно и установи, че това беше препарат за плевели. Кой ползваше такива неща в гората? Тук нямаше градина, дори не се забелязваха и саксии. Стори ѝ се много съмнително и реши да посети отново полицай Димов.

..................................

В бунгалото завари още един мъж.

- Госпожице Надежда, каква приятна изненада! – каза полицаят. – Представям Ви следовател Панайотов.

Мъжът кимна.

- На какво дължим удоволствието да ни посетите, да нямате нови открития? – обърна се Димов към Надя.

- Да, всъщност....... знам, че Вие не мислите така, но... открих отрова във вилата на Кукушев.

- И какво сте правили Вие във вилата му? – поинтересува се полицаят.

- Ох, не съм влизала. Видях я отвън. Един флакон с препарат за плевели, но защо му е, след като няма градина?

- Много интересно, много интересно! – заяви Димов. – Но за съжаление госпожа Кукушева не е била отровена, ще трябва да Ви разочаровам.

Надя недоволно стисна устни.

- И какво каза лекарят? – попита тя.

- Ударила си е главата, когато е паднала. Но смятаме, че е била приложена доста сила, някой я е бутнал и се е погрижил да се приземи точно там, където са камъните. Затова господин Панайотов любезно ни се притече на помощ. Ако беше паднала сама, нараняванията ѝ вероятно щяха да са като Вашите – няколко охлузвания, дерето не е дълбоко, нито особено стръмно.

- Нима все още имате съмнение кой е този „някой“?

- Определено нямаме представа. Засега! – отвърна полицят. – И преди да продължите и да настоявате, че господин Кукушев го е сторил, желая да Ви информирам, че той разполага с чудесно алиби.

- Сигурни ли сте, че то е истинско? – държеше на своето Надя.

- Абсолютно! Към 9.30 часа госпожа Кукушева отишла да се поразходи. Според доктора смъртта е настъпила малко преди да откриете тялото в 10.40 ч., малко повече от половин час по-рано, т.е. случило се е около 10 ч. А по това време съпругът на жертвата е бил в бакалията и е купил чай, взел е и вестник и го е прочел на пейката пред магазина. Продавачката се кълне, че е така, а още поне петима души са го видели. Господин Кукушев се е прибрал във вилата едва в след 10.20 ч, когато жена му е била вече мъртва. Направил чай за себе си и за съпругата си, но тя така и не се върнала от разходката.

Надя си спомни масата на терасата с двете чаши и димящата кана, които бе забелязала, когато бе минала покрай вилата в 10.30 ч. Това съвпадаше с разказа, но жената бе убедена, че той не отговаря съвсем на истината. Трябваше да има някакво обяснение как господин Кукушев е успял да убие жена си и същевременно да си осигури алиби. Просто за момента Надя не можеше да измисли такова.

- В тази връзка искам да Ви попитам – обади се най-сетне и Панайотов, - дали с господин Николай Николов сте забелязали някого в гората?

- Не, но едва ли този някой би желал да го видят. А в гората много лесно можеш да се скриеш.

- Тук сте права, не съм и очаквал да сте го видели, но бях длъжен да Ви попитам.

4.

Надя тръгна в посока към ресторанта. Искаше да открие Николай. Трябваше да действа и ѝ беше необходим съдружник.

Завари го да събира шишарки пред вилата, което ѝ се стори забавно. Той я посрещна с усмивка и това я зарадва. Дали заради факта, че заедно се бяха озовали в това приключение, или пък поради нещо друго, но Надя осъзна, че компанията му ѝ е приятна и тя я търси преднамерено.

Набързо му разказа за препарата за плевели и за новините от разследването на случая.

- Този полицай е ужасно заблуден – продължи тя, но аз съм твърдо решена да докажа правотата си. Смятам да вляза във вилата и да разгледам вътре.

- И какво очакваш да намериш?

- Знам ли, може би писмо от любовница на мъжа, която го умолява да убие съпругата си. Или пък жената е имала любовник, все пак тя е доста по-млада от мъжа си, съпругът ѝ е разбрал като открил писмо и затова я е убил. А може и да намеря нещо съвсем различно и не толкова мелодраматично. При всички случаи трябва да опитам!

- Мисля, че е опасно това, което си намислила – предупреди я Николай.

- Е, няма да е толкова опасно, ако някой ме придружи и ме пази.

- О! Нима възлагаш такива надежди на мен? И как смяташ да влезеш?

- През вратата, през прозореца, не знам... все някак ще успея. Почти никой не заключва вилите си тук, ще намеря начин.

................

Следващият ден бе отново студен и мрачен. Надя и Николай се бяха скрили зад едни храсти още в 10.30 часа. Жената погледна часовника си, вече час и половина наблюдаваха вилата на шапкаря и нямаше никакво движение.

- Сигурно го няма, все щеше да покаже някакви признаци на живот, ако беше тук. Виж онзи прозорец е отворен, влизам – решително заяви Надя.

- Чакай! Не е ли по-добре аз да вляза? Ако все пак ....

- В никакъв случай! Смяташ ли, че ще ти отстъпя това удоволствие? – усмихна се тя и бавно се отправи към вилата.

- Пази се! Няма да ми е приятно, ако ти се случи нещо  – прошепна Николай.

- Нали и ти си тук на пост, няма страшно! – отвърна му Надя.

Промъкна се тихо във вилата и се озова в тясното коридорче. Видя, че вратата на една от стаите е отворена и реши да погледне първо там. Приближи се бавно и застана на входа. Вътре нямаше никого.

Очевидно бе, че това беше спалнята. Отляво на огромното легло имаше старинен скрин. Върху него бяха наредени няколко снимки. Надя се приближи и се вгледа в тях. За първи път виждаше лицето на шапкаря. Беше си го представяла по-различен и остана леко разочарована, че не изглежда като някой злодей. На една от снимките позна жената от дерето, имаше още няколко фотографии на жени, явно предишните съпруги на Кукушев. Надя полека отвори едно от чекмеджетата. Видя две скъпи нощници и няколко чифта копринени чорапи. Бутна чекмеджето обратно и се зае да прегледа следващото.

Тогава усети как нещо тежко се стовари на главата ѝ и тя се свлече на пода.

5.

Бавно отвори очи, но все още бе обгърната от тъмнина. Примигна няколко пъти, но продължаваше да не вижда почти нищо. Усети, че ръцете и краката ѝ са вързани и понечи да извика. Но устата ѝ също беше запушена.

Започна да свиква с мрака и вече бе в състояние да различи някои силуети. Осъзна, че се намира в мазе. Дали беше в същата вила?

Какво ли бе предвидил за нея шапкарят? Дали щеше да последва съдбата на съпругите му? Съжали, че се беше намесила в тази история. В крайна сметка това изобщо не беше нейна работа. Полицията се бе заела и щеше да открие истината и без Надежда Атанасова. Чудеше се кога ли някой щеше да забележи липсата ѝ. Едва ли щеше да е скоро, освен ако Ники....

В този миг чу слабо тропане по вратата на мазето.

- Тук ли си? – шепнеше гласът на Николай.

„Благодаря ти, Боже!“, възкликна наум Надя. Съвсем беше забравила, че той я чакаше отвън. Опита се отново да извика, но издаде единствено слаб звук, наподобяващ мучене. Краката ѝ бяха завързани един за друг, но с усилие ги вдигна и удари една цинкова кофа, която стоеше наблизо.

- Спокойно, идвам! – чу се отново гласът му.

Николай правеше някакви опити с ключалката. Изведнъж успя да отвори и в мазето нахлу светлина. Той се втурна вътре, коленичи до Надя и я прегърна. Развърза ръцете и краката ѝ и махна лепенката от устата ѝ.

Надя го погледна, после обгърна с ръце шията му и го целуна. Той ѝ отвърна и се усмихна, въпреки че и двамата знаеха, че нито времето, нито мястото бяха подходящи. Емоцията бе победила разума.

Николай я хвана за ръка и каза:

- Да се махаме!

.............................

- Явно има две врати към мазето. Завлякъл те е през едната, която е вътре във вилата и аз нищо не съм разбрал. Но после той излезе от другата и когато го видях да се прибира обратно във вилата, реших да проверя какво става в мазето.

- Отивам направо при Димов и Панайотов. Трябва да знаят какво се случи току-що! – каза Надя.

- Не е ли по-добре първо да посетим доктора и да те прегледа? – попита Николай.

- Нищо ми няма!

- И какво ще им кажеш, защо си била във вилата?

Надя се замисли. Наистина щеше да бъде неловко, но това сега нямаше значение.

- Вече съм в полезрението му. Този път се измъкнах, но друг път може и да нямам такъв късмет. Чудя се защо ли ме затвори в мазето, а не приключи с мен веднага?

6.

- Щях да се учудя, ако не бяхте дошли днес, госпожице Надежда – с лека ирония я поздрави полицай Димов и намигна на Панайотов.

- Този път Ви нося информация, силно уличаваща господин Кукушев – каза Надя, без да обръща внимание на подигравката.

- Колко жалко, че го изпуснахте, тъкмо си тръгна, а беше тук цели два часа. Разказах му за вашите подозрения. Можеше да си побъбрите приятелски и да ги обсъдите.

Надя усети, че ѝ прилошава.

- Трябва ми чист въздух – едва успя да промълви тя и хукна навън.

Главата ѝ пулсираше. Щом Кукушев е бил тук през последните два часа, кой я беше ударил?

.............................

Надя силно се беше унесла в мислите си и не усети как се блъсна в една едра жена, която я изгледа строго. Извини ѝ се, тя ѝ се стори позната, но сега нямаше време да се спира и да разисква това. Не беше на себе си и за малко щеше да бъде прегазена от една кола, когато пресичаше без да се огледа.

Отказваше да приеме очевидното. Шапкарят не е бил във вилата по това време. Ако бе дошъл външен човек, той нямаше как да остане незабелязан от дебнещия Николай. Единственият, който бе имал възможност да я удари, беше самият Николай! Спомни си колко лесно той отвори вратата на мазето, спомни си и глупавото му обяснение как е решил да я потърси там. Тя не беше забелязала мазето да има втора врата. Освен това ѝ беше казал, че видял шапкаря да излиза от мазето и да се прибира във вилата, което беше очевидна лъжа.

Николай я убеждаваше да не съобщава на полицаите, защото нямало как да обясни присъствието си във вилата.

Но защо да го прави и защо я беше освободил? Сигурно просто е искал да я сплаши, да я накара да се откаже от това разследване. Защото държи на нея или пък...

Тогава осъзна, че Николай беше убил госпожа Кукушева. Колко беше глупава само! Та нали точно него срещна онази сутрин в гората. Извършил го е и после, когато е видял Надя, се е престорил, че току-що идва в гората на разходка. И само поради някаква щастлива или по-точно нещастна случайност, Надя бе паднала на същото място. Колко ли е бил стъписан той тогава?

Какво ли го бе подтикнало към това убийство? Изпита ужас при мисълта, че двамата с госпожа Кукушева може би са имали връзка. Все пак тя бе толкова млада и едва ли е била вярна на възрастния си съпруг.

А самата Надя бе започнала да изпитва чувства към Николай. Сърцето ѝ отново беше разбито!

7.

- Сериозно ли ме питаш това? – недоумяваше Николай.

- Дай ми някакво разумно обяснение! Ти твърдиш, че си видял господин Кукушев да излиза от мазето, но по това време той е бил с полицай Димов.

- Наистина го видях! Е, видях човек да излиза от мазето. Беше студено и той беше с яке и качулка. Логично предположих, че това е Кукушев, но не съм виждал лицето му. Просто го взех за него. И това, че ти не си забелязала друга врата, не означава, че такава няма!

Надя мълчеше и хапеше устни. Опитваше се да реши какво да приеме за истина.

- Не мога да повярвам! – каза Николай. –  Как можа да предположиш, че съм имал връзка с госпожа Кукушева и че съм я бутнал?! Тя дори не е мой тип. Явно съм голям глупак! Ти ме мислиш за убиец, а аз взех, че се влюбих в теб!

Надя се хвърли към него и го прегърна. Николай стоеше вдървен. Позата му ѝ напомни за една от снимките на Кукушев с една от съпругите му върху скрина в спалнята им. Изведнъж извика:

- Тя е!

.........................................

- Коя? – попита Николай.

- Жената, в която се блъснах днес. Стори ми се позната и сега осъзнах къде съм я виждала. На снимка във вилата на Кукушев. Тя е една от жените му.

- Но те всички са мъртви! – недоумяваше мъжът.

- Явно не всички. Нали каза, че една от тях е изчезнала безследно. Е, явно се е появила!

- Връща се, но съпругът ѝ вече има нова жена, а тя иска да си го върне. Дали тя е убила младата съпруга.

- Не бих се учудила! Мислиш ли, че човекът, който си видял да излиза от мазето, може да е жена?

- Ако е едра, да! Тогава наистина си помислих, че този човек има женствена походка, зачудих се как ли е успял да омагьоса толкова много съпруги.

- Да отиваме отново при Димов и Панайотов? – предложи Надя.

- Да пробваме. Може пък и да не ни изгонят! – каза Николай, но не беше много убеден.

8.

Вината на госпожа Адриана Минкова беше безспорно доказана. По вратата на мазето на вилата бяха намерени нейни отпечатъци, както и по тиксото, с което бе запушена устата на Надя.

Преди години била клиентка на господин Кукушев и така се запознала с него. Заживели заедно, но не успели да се оженят, защото не след дълго се влюбила в друг. Избягала с него, но никой не разбрал. Така всички започнали да подозират, че Кукушев, който вече бил загубил три жени преди нея, ѝ е сторил нещо.

Но нещата с новия ѝ мъж не вървели добре. Най-накрая, едва преди месец тя взела решение да го напусне и искала да се върне при Кукушев. Той обаче вече бил женен за младата Анастасия. Разбрала, че семейството е на вилата и дошла и тя в летовището. Адриана изпратила писмо на новата жена и ѝ определила среща в гората, представяйки се за приятелка на бивша съпруга, която разполагала с много ценна информация. Любопитството отвело новата госпожа Кукушева на срещата, където тя била убита.

Но изпратеното писмо не било в жертвата, затова Адриана решила да влезе във вилата и да го потърси, защото то е щяло да я уличи, ако бъде намерено. Изчакала Кукушев да излезе и се вмъкнала, това се случило преди Надя и Николай да заемат позиция. Търсила дълго, минали часове, но не открила писмото. Тогава във вилата се промъкнала и Надя, а Адриана я ударила, вързала и заключила в мазето. Така при откриването ѝ, подозрения е можело да паднат единствено върху господин Кукушев.

Била сигурна, че Надя не я е видяла при удара, в което се убедила и по-късно, когато се блъснала в нея. Не предполагала обаче, че тя е виждала снимката ѝ.

Писмото беше открито. Доказано бе, че почеркът е на госпожа Минкова.

Тя призна всичко.

.....................................

 В параклиса се извърши служба в памет на младата госпожа Анастасия Кукушева.

Съкрушеният шапкар стоеше в ъгъла и по лицето му се стичаха сълзи. Надя бе тук и изпита искрено съчувствие към възрастния човек. Ужасно съжаляваше за подозренията и действията си.

След края на службата настигна мъжа отвън и му каза:

- Приемете моите съболезнования. Искам да Ви се извиня – смутолеви Надя. – Не мога да повярвам, че наистина Ви подозирах. Просто този странен прозорец винаги ми е въздействал и явно въображението ми доста се развихри.

- Имате предвид прозореца на ателието ми? О, аз работя, дори когато съм тук на почивка. И ми трябва спокойствие, предпочитам спуснатите завеси.

Надя го погледна умолително и той продължи:

- Няма нищо, в действителност ми направихте услуга. Всички ме подозираха, просто Вие първа го казахте на глас. Така поне се проведе разследване и сега невинността ми е доказана. Губил съм няколко съпруги, но те всички бяха болни. А сега, тъкмо имах млада и здрава жена, но съдбата си е съдба и пак ми я отне.

Надя кимна тъжно.

- Да, поне сега на всички ще им е ясно, че не сте убили и предишните си жени.

Мъжът се усмихна загадъчно.

- А дали е така? – повдигна вежди той.

- Какво искате да кажете? – изненада се Надя.

- Първата ми жена почина в страшни болки от рак – въздъхна мъжът. Аз правя шапки. При мен идват много онкоболни жени в желанието си да прикрият следите от химиотерапията. Случва се понякога човек да се сближи с някоя от тях и тогава, понеже вече го е преживял веднъж, му се иска да ѝ спести мъките...

Надя изтръпна. Обърна се и погледна към следователя Панайотов, който тъкмо се качваше в колата. Тя понечи да извика, но се спря.

Кой ли щеше да ѝ повярва?