- Запряне, Запряне бе, стани, бе! Да му се невиди и пуста му ракия дано, акъла ти взе, бре, пущината му макар пуста да опустее…стании!  Чу ли, бе, Запряне, беее...- викаше жена му Спасия и го буташе силно по рамото, за да го събуди.

 - Какво, какво има, ма Спасийо?! – с мъка търкаше очите си Запрян, все едно щеше да прогони тежкия махмурлук и дрямка само с едната си ръка. – Какво си се развикала такава?

  - Аз ще ти кажа аз какво съм се развикала такава като взема дряновицата, па по теб. Казах ти тия дни да не пиеш! Ей я кравата взе да се тели, а ти не можеш йож стана. Отивай веднага под сайванта, че клетата се измъчи. Аз отивам за фелдшера, поразнико, все твоята работа да върша, да му се невиди макар.

   Запрян се повдигна от леглото с мъка, потърка брадясалото си лице и се затътри към сайванта, където кравата жално мучеше, обръщайки всеки път муцуната си към влизащия, в очакване на помощ. Такива са животните, зависят от хората и го знаят. А хората, имащи себе си за по-умни същества, не разбраха, че изцяло зависят от тия живинки.

 - Всички животни се надпреварват да раждат, само тя не можа! – промърмори уж на себе си Запрян, но той не видя жена си, която след него бързаше да излезе.

  - Не те е срам, чумата да те тръшне дано! Как не те е грях да говориш така? У тебе е вината! Искаш ли сега при Софкин Цонко да ида, па да видим тогаз у кого е вината, а, искаш ли?

   - Ее, ма, Спасийо, аз само така…- мърмореше като обидено хлапе Запрян.

  - Само така?! Това приказки ли са, сякаш аз не искам дете. – гласът на жената се изгуби из дълбините на дълго спотаяваната мъка. Тя побутна забрадката си по-ниско към челото и излезе.

   Още на шестнадесет се омъжи Спасия, а този мърморещ, брадясал мъж тогава беше дангалак на седемнадесет. Харесаха се и двамата, залюбиха. По онези времена рядко оставяха младите сами да се женят, все ги женеха, ама тия двамата имаха късмет. Въпреки, че времената бяха тежки тогаз, знойни, работни от изгрев до здрач, на тия двамата от обич,  всичко им беше в розово. Радваха им се и стари, и млади. Спасия пееше хубаво и навсякъде я викаха зимъска да предат вълна по къщите. Още повече пък щом дойдеше и Запрян, гласът ù дваж по-меден ставаше и работата спореше. Любов!... А, сега?! Седемнадесет години по-късно още си бяха само двамата. Много искаха деца, но все не ставаше. Спасия не се отказваше, ходеше по скъпи доктори из градовете и всички ù казваха, че може да има деца. Но Запрян се инатеше, не искаше да ходи при учените да се срами. Веднъж за малко не се разделиха и Софкин Цонко все чакаше, зарад нея остана човека стар ерген, ама Спасия се отказа в последния момент и се върна дома си. С лека ръка не можеш отхвърли голямата си любов, тя ти е от Бога дадена. И оттогава всичко в тоя двор се плодеше и множеше прекомерно, сякаш за да компенсира липсата на челяд. Но всеки знае, че това не стига. Нищо не можеше да замести онова малко ревящо вързопче, което кара и най-намръщеното лице да се разтегне в усмивка. Онова малко вързопче, което стопля и най-коравото сърце. Детето!...

   Обичаха Спасия всички съседки. Отначало все я привикваха, когато женорята се събираха, било то да перат долу на реката, било на сватби, кръщенета. А и тя можеше да тъче чудни пътеки и всички се допитваха до нея за съвет. Нищо не криеше Спасия, всичко им споделяше. Нейните идеи не се изчерпваха, не се страхуваше тя, че някоя съседка може да й грабне науменото. Но постепенно тя започна да се отдръпва от тях, от всички. Имаше чувството, че те започват да я гледат някак си обвинително, че дори крият децата си от нея. Но всичко беше само в нейния ум. Спасия страдаше от невъзможността да изрази женската си същност. Тя не можеше да зачене и да роди. Тогава хукна по доктори. Имаха пари. Печелеха добре от нейните черги, които ходеха да продават всяка година по разни събори из селата. Работеха и на къра, изкарваха и от животните, не можеха да се оплачат. Но детенце си нямаха, което да ги прегърне с малките си ръчички и да забравят, че понякога светът е едно голямо изпитание.

   И Запрян се пропи. Е, не съвсем, ама се застояваше все по-често в кръчмата, отколкото при жена си. Тя вече не беше оная хубавата и приветлива Спасия, неговата златна жена. И гласът ù повехна. И все беше начумерена, готова все да го скастри за нещо, защото той съвсем се отпусна, ама виж, нищо не беше зарязала. И двора прибран, и къщата, и животните гледани, охранени, градинките преливаха от цветове и миризми, всеки ден топли хляб и манджа, Запрян с чисти дрехи, така де, всичко сякаш по старому, ама не съвсем. Тя вече не лягаше при него, все тъчеше, денем, нощем, сякаш от това зависеше живота й. Така изразяваше себе си Спасия, който не го разбира, здраве…

   През три села, та чак в четвъртото всяка година на Спасовден имаше голям събор. Това село се падаше някак си в средата на няколко други и винаги тук се стичаха много хора. Идваха от къде ли не. Това не беше просто събор, а едно голямо изложение – на хора, на носии, на обуща, на животни, на стока, на песни, на земеделски сечива, на грънци, пътеки, а колко много странни говори се чуваха от вси посоки, та чак свят да ти се завие. На тоя събор Спасия и Запрян идваха всяка година, без да пропущат. Тук Спасия винаги продаваше всичката си стока, която тъчеше неуморно с много любов. Беше се прочула и винаги я очакваха с голямо нетърпение. И тази година стана така, още не бяха разпрегнали коня и всичко беше продадено до шушка. Запрян й се обади, че ще потърси нова сбруя за коня, а тя реши малко да се поразходи. Главата я беше заболяла от толкова глъчка, защото хората се надпреварваха да купуват нейните пътеки и често пъти се караха помежду си. Вървеше бавно покрай разпрегнатите каруци, където тук-там спяха уморени дечурлига, а полегналите кучета в тревата дишаха тежко с изплезени езици. Спасия обиколи още малко и се обърна, за да се върне по същия път до тяхната каруца. Надяваше се мъжът й да е свършил неговата и щеше да го помоли да тръгват към вкъщи, защото беше уморена. Минавайки покрай купчината боклуци, събрани от събора, тя видя едно детенце, може би към четири-пет годишно, босо, само по една ризка и панталони, което плачеше и триеше сълзите си с ръкавите на ризката, която вече беше придобила мръснобял цвят. Лицето на детето също не беше от най-чистите, защото стичащите се сълзи бяха образували едни вадички, които няма как да видиш на чисто лице. От продължителния плач то дори хълцаше, а ризката вече забърсваше и сополките. Когато то видя приближаващата се жена леко се обнадежди, но щом видя в нейно лице непозната, то отново усили плача си. Спасия се приближи до детето, помилва го по главата и рече:

  - Какво, миличко, загубили се? Ела, ела с мен да потърсим майка ти! – тя го хвана за ръката и го поведе наоколо. Детето не можеше да обясни нищо – нито от къде е, нито къде са родителите му, нито какво му се е случило, нищо. Беше малко момченце. Обикаляха известно време, а после… Нещо се обърна в Спасия. Мозъкът ù започна да цъка в насока, в която никога досега не беше цъкал. Сякаш беше друг човек, не оная предишната жена, в чието сърце имаше място за всички. Сега там имаше място само за нея и нейните нужди. Нуждата и потребността да бъде майка. Да закриля и да се грижи за чедото си. Тя се насочи право към тяхната каруца, без да се оглежда наоколо. Вървеше бързо, а детето подтичвайки я следваше, тъй като тя беше здраво стиснала ръчичката му. Стигнаха до каруцата, Спасия повдигна детето, сложи го в легнало положение, даде му от питката, която беше приготвила сутринта, преди да тръгнат, зави го с една черга и притихна. След малко Запрян се зададе, водейки коня с едната си ръка. Искаше да обясни на жена си за направените покупки, но тя само му махна да тръгнат по-бързо, а той се зачуди за промяната в настроението – уж, беше доволна, че разпродадоха всичко, а сега? Но той беше свикнал вече. Впрегна набързо каруцата и потегли. Спасия не говореше нищо по пътя. Тя не пожела да седне както друг път на капрата, а остана отзад, с оправданието, че я боляло глава. То така си и беше, но щом плана за отвличането на детето беше приведен в действие, тя забрави за главоболието си. Мислите й се блъскаха в главата й и ушите и бучаха от хилядите въпроси. Но разкаяние нямаше. Тя искаше дете. На всяка цена.

   Пътуваха дълго. Слава Богу, детето беше изтощено от плач и уплаха и спа дълбоко през целия път. Спасия беше седнала така, че го скриваше с тялото си. Тя не промени позата си през целия път, нищо че се беше вече схванала. Страхуваше се дори да диша, само можеше да мисли какво да прави. Когато влезнаха в техния двор, тя накара Запрян първо да разпрегне коня и да нахрани животните, което доста го учуди, защото тя винаги искаше първо да свалят багажа от каруцата и после той да се занимава с животните, но не каза нищо. Спасия това и чакаше. Грабна внимателно спящото още дете и го качи веднага на втория етаж на къщата, в стаичката, дето тъчеше пътеките. Там мъжът ù почти не влизаше и детето можеше да остане тук, докато тя измисли нещо. Добре, че стаята, където те спяха беше на долния етаж в най-отдалечения ъгъл. Надяваше се, не, молеше се, нищо да не се чува там. Как въобще си ги представяше нещата тази жена – не беше ясно. Какво се случваше с мозъка ù – нямаше обяснение.

   Хапнаха набързо приготвената каша и Запрян заспа веднага. Беше уморен човекът. Какъв късмет! Спасия сипа в една купа каша, взе хляб в една кърпа и почти се затича нагоре. Малкият се беше събудил и сънено оглеждаше стаята.

  - Кончето?! – промърмори детето. – Кончето?! – почти изхлипа то и се захлупи на миндера да плаче.

  Спасия се ужаси. А сега какво следваше? Да заплаче за мама, за тате? Какво въобще си беше представяла тя?... Тя се приближи до него, повдигна го и го прегърна, с цялата си нежност, която беше пазила толкова години за някой толкова специален като родното дете. Изтри сълзите му, сложи го на коленете си и започна да го храни. Детето беше огладняло. Започна бързо да поглъща храната и за момента се успокои. После с интерес започна да оглежда всичко наоколо. Станът, с който Спасия тъчеше, разнообразните шарени конци, кълбета, масурки. Тя започна да му показва как тъче и малкият се умълча.

   - Найден, ще ти викаме Найден! Найдохме те най-накрая! – очите на Спасия бяха пълни с благоговение и тя замилва русата главица на детето си.

   Последвалите дни бяха кошмарни за станалата отведнъж майка. Детето беше жизнено, нямаше как да го държи постоянно горе. Сега Спасия сама караше Запрян да ходи в кръчмата, за да може детето да поиграе в двора. От страх тя ставаше непредпазлива и будеше съмнение у мъжа си. Как така преди не го пускаше там и само се караха, а сега? Нещо не беше наред. И по цяла нощ да седи пред стана тя и да тъче. ”Ще си избоде очите!” – затюхка се Запрян и една вечер се прибра по-рано, стъпвайки предпазливо, за да не разлая кучетата, както друг път. Беше съвсем трезвен. Качи се внимателно по стълбата, като предварително си беше изул галошите още долу. Отвори полека вратата и се опули насреща. Гледката, която се разкри пред очите му беше неестествена за тяхната къща. Имаха дете, но откъде се беше взело то, един Бог знае. Малкият беше седнал на едно малко столче до Спасия и си играеше с разноцветните кълбета, а жена му? Жена му се беше преобразила, нещо, което той смътно долавяше тези дни, но сега Запрян сглоби всички парченца.

   Сега кошмарът беше и за двамата. Запрян току понечваше да обади на кмета за детето, току присядаше пак. Защото Спасия ту го кълнеше, ту го умоляваше, ту го заплашваше. Накрая тя рече, че ако той ги обади, тя си хваща детето и заминава далече, там, където никой нямаше да й пречи да бъде щастлива майка. И запрян се кротна. А и така му се искаше да има дете, но това не беше редно. Малкият Найден бързо му влезе под кожата. Още малко на години, то не плака дълго за майка и баща. Кой знае какво имаше в главицата си. Само споменът за кончето продължаваше да го преследва. Запрян на драго сърце развърза кесията си за малкия. Купи от пазара толкова играчки, че на връщане всички го изпращаха с втренчени погледи. За чие дете беше всичко това? Та те нали бяха бездетни? След около месец, придобилите статут родители се престрашиха и изведоха детето из селото. Трябваше да го покажат вече, нямаше друг начин. Бяха мислили дълго и бяха решили да казват, че детето е на далечна братовчедка на Спасия, която била тежко болна и която решила да го даде на нея. Хората клатеха недоверчиво глави, но имаха ли друг избор. Дълго шушнеха из селото, но не можеха да изкопчат нищо от никъде. Всички бяха свидетели как това дете преобрази бездетната Спасия. Засия тая жена, подмлади се, сякаш не стъпваше по земята, а летеше. Запрян спря да ходи в кръчмата и без това там само клюкарстваха. Той беше все още много неспокоен, докато жена му забрави всяка тревога. Сякаш това дете винаги беше живяло в този дом и сякаш тя го беше носила девет месеца под сърцето си, дотолкова се беше сраснала с ролята си на майка. Дълго беше чакала този момент. И сега му се наслаждаваше от сърце. Мислите за другото семейство, което беше изгубило детето си, бяха изтикани на толкова скришно място в съзнанието, че сам мозъкът на Спасия не можеше да открие местоположението на случката.

   А онези нещастни хорица преобърнаха света. Съборът се беше превърнал в черен за тях. Дълго търсиха, разпитваха, обясняваха, обикаляха къде ли не и накрая в мъката си и в умората си се оставиха да им втълпят, че фактът, детето да се е удавило някъде в някой кладенец, е съвсем меродавен. Млади били, щели и други деца да си родят, да се успокоят вече, такава била волята Божия. И да не искат да се успокоят, просто нямаха друг избор.

   А пред очите на Запрян оживя някогашната му жена. Красива, млада, жизнена, изпълнена с живот. Спасия тихичко пропяваше отново пред стана, когато тъчеше, но вече не се застояваше нощем тук. Тя имаше дете, имаше нови задължения и отговорности, но те само наляха свежа кръв в недотам старото й тяло. Та тя беше млада. Просто си нямаше детенце, което да осмисли живота й. Но сега всичко беше различно. С гордост го показваха из селото, детето имаше най-хубавите дрешки и играчки, но най-важното – то имаше родители, които бяха готови да дадат живота си за него, които бяха продали една част от себе си, за да станат родители. Бяха продали една част от съвестта си, за да я заменят с нова, непозната. Молеха се всяка вечер на Бог да им прости, молеха истинските родители на детето да им простят и се молеха за здравето на малкия Найден.

   И той порасна. Момък за чудо и приказ – здрав, снажен левент, за гордост на родителите си. Те бяха треперили цял един живот нищо да не му се случи, никой да не го огорчи, никой да не му пошушне нещо за късната му поява в това семейство. Пазеха го от всичко, дори от вятъра да не му донесе някакви новини от родния му дом. Само баща му Запрян криеше една случка в ума си, която не сподели със Спасия, за да не я тревожи. От както уж бяха намерили Найден на онзи събор, те промениха навика си да ходят в онова село. И само Запрян ходеше да продава пътеките, ама на друго място. Но преди няколко години, като че ли сам конят потегли в онази, старата посока и стопанинът му не се възпротиви. Какво пък, нека отиде да види – дали го търсят още малкия, дали питат за него, дали се говори още. Но всичко сякаш беше нормално. Един човек изкупи почти всичките му пътеки за чеиз на дъщерите си и покани Запрян на по чашка, за да полеят успешната покупка. Но още щом седнаха и човекът се затюхка, заплака, че преди години тук, на това място, изчезнало детенцето му и оттогава никой нищо не е чувал за него. Глътката ракия опари гърлото на Запрян, макар че беше малка. Той скочи от масата и рече, че е забравил заръката на жена си да купи нещо си от пазара и излезе светкавично. Скочи в каруцата и шибна коня с камшика. Животинчето не беше свикнало с това и направо се втурна напред. Успокоиха се и то и стопанина му далече вече извън селото, което Запрян трябваше да избягва така, както се избягва чумата. Не каза нищо на Спасия, напразно щеше да я разтревожи, а и тя щеше да го нахока, че беше отишъл там. Твърде опасно беше. И животът си продължи. Докато не стана време Найден да ходи по събори.

   Нямаше сила, която да спре развитието на предстоящите събития. Никой не може да пъха пръст в колелото на Съдбата и да преобръща това, което тя си е записала в тефтера, още с  раждането на даден човек. Ще позакъснее тя с разплатата, но ще се появи точно тогава, когато тя реши, че е време за нея. Когато никой не я очаква и когато хората си мислят, че са минали на метър от провидението.

   Стана Найден ерген за женене и реши да пообиколи селата, за да види що за моми има там. Най-добре да вземе да продава чергите на майка си той, хем да им помага по този начин, хем за да срещне други хора. Родителите му бяха казали, че там, където ходели преди, не ставал хубав събор, но приятели го бяха подкокоросали да отидат точно там и Найден излъга родителите си, за да не се тревожат. Щеше да продаде добре чергите, ще видят. Могат да му имат доверие.

   И той продаде всичко добре. Беше толкова възбуден от осъществените продажби, че чак главата му се беше замаяла, за първи път го оставяха сам да се оправя и той се справи. Беше се изпотил, страните му бяха пламнали, а приятелите му само го подкачаха, че събрал около себе си всички хубави моми в околията. Увлечени в приказки и смехове, младежите не забелязваха втренчения поглед на един човек, който си беше купил пътека, беше я навил на руло и я беше пъхнал под мишница, но продължаваше да седи като изтукан и да наблюдава Найден, без да мигне. Човекът стоеше под близкото дърво, а краката му отказваха да направят каквато и да е крачка – нито към дома, нито към младия продавач. След още половин час, когато Найден беше продал всичко и се канеше да пообиколи наоколо, той видя този човек, който беше на годините на баща му и който го гледаше втренчено, с неговата пътека под мишница.

  - Какво има, чичо, нещо пътеката ли не я бива? Съжалявам, всичко продадох, инак бих ти я сменил, защо не. Мама вече остарява, може да е пропуснала нещо. Мога да ти върна парите. – усмихваше се Найден насреща.

  - А, не, не синко, хубава е, даже много хубава! Златни ръце има майка ти. Ще дойдеш ли, сине, до дома ми, искам да ти покажа нещо! Моля те, не ми отказвай, само за малко.

   Найден се огледа за приятелите си, искаше му се те да го откопчат по някакъв начин, но те пък за лош късмет, само му махнаха да върви и му казаха, че ще ги намери някъде тук. Момъкът тръгна с неохота, а възрастният човек сякаш придоби някаква сила и почти подтичваше пред младежа. Не след дълго стигнаха до дома му, стопанинът отвори вратата и се провикна:

   - Дежо, Дежо, ма, къде си? Я, дай да хапнем нещо, че сме гладни! Видо, Маро, бързо! – колкото и да се противеше Найден, кокалестите пръсти на стопанина Ангел го бяха хванали за лакътя здраво и не го пускаха. От къщата изскочи възрастна жена, която в движение оправяше забрадката си. В мига, в който погледна към момъка, тя се спря като вкопана и забрави за какво беше излязла. Гласът на мъжа й я изтръгна от вцепенението и заедно с изскочилите вкупом свои щерки набързо сложиха масата под асмите с всякакви блюда. Лятоска хората на село имаха почти всичко – и зеленчуци, и плодове, и сирене, и кисело мляко, и прясно месо. Трапезата набързо се отрупа, но Найден не можеше да откъсне очи от голямата дъщеря на домакина, Вида. Руса, с дебела плитка на тила, синеока, слаба, с тънка талия и толкова бяла кожа, че момъкът, без да иска, започна да брои бенките, които започваха под дясното й ухо и се спускаха към деколтето й. Вида улови накъде гледа младежът, заби погледа си в масата и се изчерви цяла. Найден се сепна и той на свой ред заби поглед в масата. Старите се спогледаха над главите им и в очите на домакина блесна триумфа от очакваното. Така, така, планът му успя. Още щом видя младежа си каза, че е само за негова Вида. Работлив, хубав, засмян. Пожела да ги запознае на мига, а се случи нещо повече от очакваното. Дъщеря му очевидно и тя го хареса.

   Найден загуби представа за времето. Чак късно след пладне той се сепна, скочи изведнъж и набързо се сбогува, смотолевейки благодарности за обяда. После изхвърча като тапа навън, намери приятелите си и ги задърпа да си ходят. Те бяха изумени от поведението му, но не казаха нищо и тръгнаха с неохота. Все пак бяха дошли с неговата каруца, каквото той каже.

   От този ден нататък за Найден нямаше покой. Момъкът отслабна, не говореше, избягваше родителите си, странеше дори от приятелите си, криеше се в стаята си и мечтаеше. Вида не излизаше от ума му, денем, нощем. Виждаше я все до себе си. За всичко. Сякаш цял живот точно за тази жена беше мечтал. Притесниха се Спасия и Запрян за чедото си, че е нещо болно. Майка му час по час влизаше при него в стаята да му носи ядене, да му пипа челото и да се вайка.

   -Мале, не съм болен! – задържа Найден ръката на майка си. – Жена съм си избрал, мале, на вас снаха. – продума момъкът и очите му се напълниха със сълзи.

   - Уу, чедо, ми кажи тъй, бе, майка, бе, аз се изпопритесних, че си болен, а то какво било! – засмя се жената и хукна да съобщи новината на мъжа си.

   Както си му е редът, пратиха годежари, после и двете семейства се запознаха. Сватовете малко се спогледаха, май се познаваха от някъде, ама суматохата покрай предстоящото събитие им попречи да се разприказват за странични неща. Младите нямаха търпение всичко да свърши и да останат насаме, но, обичаите са си обичаи и това е. Ще правят всичко, каквото им се каже. Послеее… цял живот щяха да имат пред себе си, за да се усамотяват, но сега – трябва да слушат по-възрастните. Така в приготовления и салтанати минаха цели пет месеца. После, младите принадлежаха само един на друг.

   Така минаха три години, пълни с мир, любов и семейно щастие. Вида и Найден вече очакваха първото си дете. Нямаха търпение малкото човече, очаквано с толкова трепет и любов, да озари дните им, да допълни любовта им, да сподели радостта им. Макар че беше трудна още в началото, снаха и свекърва  бяха приготвили всичко. Бабата мечтаеше за внучка, за да предаде занаята, но Вида и Найден тайно си мечтаеха за момченце. Ама, то, Божа работа.

   Ето, че се зажени и сестрата на Вида. Сватовете пратиха вест с молба за помощ, ако може Найден да дойде да помогне за къщата, че не била варосвана отдавна, тавана бил за разчистване, а тъстът му си навехнал крака, скачайки от каруцата. Найден не можа да откаже на жена си да дойде и тя с него и двамата поеха полека с каруцата. Пристигнаха във Видиното село по обед, хапнаха и Найден се качи на тавана да види от къде да почне. Имаше керемиди, които бяха за смяна, греди, които трябваше да бъдат укрепени, два сандъка, които трябваше да бъдат преровени за ненужни вещи, изхвърлени и подредени наново. Без да се помайва, Найден свали керемидите, за да се освети тавана и да прегледа гредите. Добре поне, че тъстът му беше подсигурил дървения материал, че щяха да се забавят доста. Не, че нямаше да останат тук да пренощуват, но все пак… На другия ден Найден се опретна в ранни зори. Укрепи гредите, пренесе нови керемиди, но реши докато още не ги е сложил и все още е светло, да подреди и сандъците. Отвори първия – беше пълен с чергите на майка му. Усмихна се, стана му мило, хората ценяха таланта й, а Найден ценеше Случая, че го беше събрал с жена му. Усмихна се от умиление. После затвори капака на сандъка, тука нямаше какво да изхвърля. Това щеше да бъде чеиза на Мара. Само трябваше да го свали долу. После отвори капака на втория. Беше пълен с детски, момчешки дрешки. Найден се зачуди. Кому ли бяха тия вече парцалки? Защо ли не ги бяха изхвърлили по-рано? Той повдигна няколко ката и напипа нещо твърдо. Извади дрехите на земята и застина. Кончето?! Едно малко дървено конче, а му причини внезапно сърцебиене и изпотяване на дланите. Коленете му омекнаха, приседна на земята и започна да оглежда играчката. Нещо смътно заплува в главата му, но беше толкова неясно и лишено от очертания, че Найден реши, че започва незнайно защо да бълнува. Не, по-добре да пита баба си. Стисна играчката в ръката си, изправи се и заслиза по стълбата. Видя баба си и дядо си приседнали под асмите. Насочи се с решителна крачка натам и…протегна напред ръката си. Дежа извика и припадна. Едвам я свестиха. После набързо разказаха историята на Найден как преди много лета били изгубили малкото си момченце на събора. Търсели го дълго и решили, че се удавило, но вътре в себе си били убедени, че той е някъде по широкия свят. Само се надявали той да е добре. Вида била по-малка от синчето им с три годинки, а Мара се родила после, когато вече спрели да го търсят.

   И двамата възрастни бяха забелязали как зет им обилно се поти, докато разказваха. Найден стана, хвана се за главата и се насочи към ръчната помпа, сплитайки нозе. Дежа го последва уплашена, а Ангел закуцука след тях. Жената започна да помпа вода. Зетят подложи главата си и част от тялото си, докъдето можа да стигне струята вода. Стоя така близо две минути. После свали намокрилата се риза и я сложи на пламналото си лице. Тогава един белег слизащ от врата му до средата на гърба се разкри пред лицето на двамата старци. Дежа изпищя на умряло и отново се строполи на земята. Само този, който знаеше как Найден беше получил този белег още като малко момче, само той знаеше какво точно се беше случило. Ангел се свлече безпомощен до съпругата си, която ридаеше без глас и ръкомахаше нещо към къщата. Никой не беше забелязал Вида, която се бе облегнала на една подпора и беше станала свидетел на целия разговор и на последвалото след това. Младата жена беше побеляла като платно. Тя неведнъж беше слушала цялата тази история. Вида бавно се обърна и изчезна през задната врата на двора. Намериха я чак след два дни, накрая на селските ниви, обесена на едно дърво. Найден се пръждоса по широкия свят. Съдбата гризеше ноктите си и гледаше вяло… Май беше прекалила този път.