Шегите на съдбата

- Лек път, миличка!

- Чао, мамо! 

- И много да се забавляваш! Все пак ще си с деца на море! – пошегува се мама. – Обичам те!

- И аз теб! – махнах и от влака.

Е, най-после заминавах. След шест часа щях да съм в Слънчев бряг на новата ми работа като аниматор. Нямах търпение да пристигна. Обожавах морето. Само се надявах да се разбирам със съквартирантката си и да се справя добре с новата работа…

Хотелът ми се видя доста луксозен. Имаше си няколко басейна, джакузи, и прекрасни стаи с тапети с флорални мотиви. След като го разгледах една от жените от персонала ме заведе до квартирата ми, която беше на пет минути от работното ми място. Нямах търпение да се запозная със съквартирантката си, но когато пристигнах не видях чифтове обувки и рокли из нейната стая, а просто няколко мъжки тениски и маратонки. Изглежда бяха пропуснали да ми кажат, че съквартирантът ми е момче, но все пак това не ми пречеше. Аз съм широко скроен човек.

Бях доста изморена от пътя и останах в стаята да си почина. След известно време съквартирантът си дойде. Очаквах да видя най-обикновено момче, което да се интересува от футбол и нищо друго, но когато го зърнах, усетих как пулса ми се учестяваше, и започнах да се потя. Сигурно халюцинирах. Нямаше как това да е истина…

- Здравей, Гери. – усмихна ми се той - човекът, който преди време разби сърцето ми без дори да си даде сметка за това…

- Здравей,  Боби. – усмихнах се насила след като няколко секунди стоях като втрещена. Все още не вярвах на очите си…

- Ти какво правиш тук? – засмя се той.

- Аз тъкмо се чудех същото за теб… – отвърнах му троснато.

- Ами аз тук работя.

- Може да ти се струва невероятно, но и аз от утре ще работя тук.

- Ами тогава добре дошла. 

- Добре заварила. – отвърнах му заядливо и затворих вратата на стаята си.

Не можех да повярвам какво се случваше. Божидар, човекът за когото направих толкова много, а той не го оцени… този, който едва успях да забравя. И сега какво? Трябваше един месец да ми е съквартирант? Защо съдбата ме мразеше толкова? 

До края на деня не напуснах стаята си. Стоях там и си разглеждах нещо на телефона, докато Божидар не почука на вратата ми и не наруши спокойствието ми…

- Може ли да вляза? – попита учтиво той.

- Влез. – отвърнах му заядливо както винаги.

- Ами аз…просто се чудех дали…скучно ми е, и исках да се поразходим по плажа… - отговори ми притеснено. 

- Ами добре. – отвърнах му една идея по-меко.

Двамата се разхождахме, следвани от стъпките на залеза. Някак си на слънчева светлина не изглеждал чак толкова зле…Русата му коса блестеше на тази светлина, а зелените му очи бяха забити в земята. сякаш нещо му тежеше… 

- Виж, Гери. От много време искам да поговорим. – започна несигурно той. 

- За какво? – направих се на ударена, пиейки на големи глътки и малкото му останала увереност.

- Просто…нищо, нищо.

Направих се, че не съм го чула. Беше очевидно, че се разкайва, но просто не ме интересуваше. За мен той беше заключени с най-дебелия катинар перли, които никога повече нямаше да си сложа. Да беше мислил на време…

След няколко часа мълчание и разхождане по плажа, с Божидар се прибрахме. Предложи ми да  гледаме някакъв филм, но аз се направих на уморена…

На следващия ден отидохме да забавляваме децата. Трябваше да си призная, че добре вършехме работа заедно, но все пак продължавах с по-отдръпнатото отношение и през по-нататъшните дни. 

Преди почивния ни ден с него отидохме на бара и малко попрекалихме с коктейлите. Докато се прибирахме полюшвайки се насам-натам той ме целуна. А аз глупачката му отвърнах и така на сутринта се намерих в леглото му… на всичкото отгоре главата ме болеше. А той спеше сладко до мен. Тъкмо щях да стана когато усетих ръката му да ме притиска до себе си. Реших да се насладя на мига, но в този момент той каза :

- Не съм имал толкова хубава сутрин от месеци насам. Откакто си тръгна…

Аз му се усмихнах, но изведнъж гневът в мен отново се надигна :

- Ти сам си го направи така.

- Виж, Гери. Знам, че много те нараних. Признавам си държах се като задник, но искам да ми дадеш втори шанс. 

- Защо? За да доразбиеш и малкото останало от сърцето ми ли? – усетих как бучка засяда в гърлото ми…

- Не, разбира се. Така и не ти казах, но аз те обичам. Обичах те и преди, и сега.

- И затова ме остави сама, нали? От топли чувства? 

- Гери, права си да ми се сърдиш, но ако ми дадеш втори шанс…

- Ти си един глупак, но и аз те обичам. – засмях се и се целунахме.