Това остана след тебе, Алекс.

Шепот. Топъл, лек, атлазен шепот.
Като топли капки вода по заледения прозорец. Като сълзи, извиращи от каменно сърце.
Като сатен по хладен пустинен пясък.
Шепот.
Шепот се ронеше от устните й. Светли, парещи, влажни. И изпълваше въздуха край тялото й, рееше се и потъваше в тишината като в меко кадифе. Изтръпваха цветята в саксиите, потреперваха листата им. Горките цветя! Колко много бяха видели, колко емоции бяха попили... В тази стая атмосферата винаги беше пристискаща, задушаваща. Но никога не ги докосна тя, не ги помоли за помощ.
Не се остави на техния шепот. Колко биха искали те да й прошепнат!
Да й разкажат приказки за лунна светлина, за езера от плаващи ледове, за ухание на жасмин и орхидеи, за далечни стъпки, стигащи края на света,
за пътешествия, отвъд въображението...
Да не трепери така студена, така болезнено сгърчена, така истински изоставена...
Да променят истината, да не е така жестока, така ледена, изгарящо ледена...
Не знаеха горките цвета, не виждаха... Те виждаха само едно дете, една девойка, една изпаднала жена... с тяло, цялото тресящо се от спазмите на
отчаяния й плач... те виждаха как организмът й изнемогваше, изцеждаше последната капка течност, превръщаше я в сълзи, изливаше я...
Не виждаха те, че тя не е сама. Не съзираха синьото, крещящото, пронизващо, прозрачно синьо сияние, плаващо във въздуха.
Не чувстваха дращещото съвестта присъствие в стаята.
Не се докосваха те до нейна лудост и това, което тя я караше да види.

Тя виждаше затворени тъжни врати. И Нейно Величество С а м о т а т а...