Коридорът беше дълъг, дълъг…
И от ляво и дясно стаи, стаи…
И във всяка от тях хора, хора…
Отдолу имаше още няколко коридора, а пък отгоре не ги знаеш колко са.
Много народ. И все учени, все с големи тапии. Тук работеха, ама кой какво правеше, си знаеха в съседните стаи, по комшийски. Така си и прескачаха на гости. Ту в тая стая, ту в оная, ту с повод, ту без повод. То повод винаги се намираше. Най-често ставаше просто да се убие скуката. Достатъчно беше да се разбере, че шефовете са излезли. И започваше едно черпене, едно пийване, едни приказки и отиде та се не видя…
До сред нощ!
До тогава, защото тия чаровни мигове започваха след обед. Защото следобедното време не е за работа! То си е от бога дадено за почивка, за дрямка. Ами, че то и животните по това време спират да пасят и си полегват, и да приживят и да си дремнат. А и човекът нали и той си е все пак животно. Та в такива мигове, а някой се прозял и а друг се провикнал.
- Абе, не закъсняхме ли?
За броени минути някоя по-голяма маса ...