Бай Данчо беше енергичен старец на седемдесет и няколко години, който винаги намираше начин и смисъл да се усмихва на другите хора и да бъде добър с тях. Беше си патил от това неведнъж, но нищо така и не успя да изправи тази гърбица в характера му. В пристъпи на моментно разочарование, той самият няколко пъти беше давал под съд този свой проклет порок. Обвиняемият обаче винаги успяваше да се измъкне с оправдателна присъда, възползвайки се от благоволението на съдебните заседатели - вроденият алтруизъм на бай Данчо и добротата на сърцето му, преживяло преди време един малък инфаркт.
Може би по тази причина жена му, леля Софка, често му повтаряше с глас, пълен с обич и съвсем малко укор с отдавна изтекъл срок на годност: 
- Даньо, Даньо, болен си ти от човещина ама да видим кога ли ще те излекуват. Тогава ще те питам на кой бог се кланяш. 
В такива случаи бай Данчо обикновено не казваше нищо. Свеждаше виновно помътнелите си старчески очи или поглеждаше някъде настрани в нищото, а една дълбока бръчка разделяше сякаш на две челото му, както Стара планина разполовява картата на България.
На леля Софка ѝ ставаше жал и обикновено изпращаше мъжа си до магазина с една или друга поръчка, за да го откъсне от мислите му и да го накара да се почувства полезен: 
- Абе...както и да е. - казваше тя. - Тичай сега до Билата, че има промоция на прах за пране. 
Бай Данчо веднага взимаше пазарската си чанта, която висеше във вечно очакване на закачалката в антрето и се отправяше да изпълни поредната бойна задача, възложена от жена му. Обичаше да го прави дори когато сина им, Виктор, беше все още момче и живееше при тях. Никога не му прехвърляше отговорността да го изпрати до магазина вместо сам да отиде. Така и не успя да го научи на страхоуважение към себе си - нещо, на което някои бащи особено много държат. Напротив - в семейството леля Софка беше "лошото ченге", което създаваше правила и следеше за спазването им, учейки сина им да бъде практичен, а "не такъв - като баща ти".
Оттогава обаче мина много време. Виктор отдавна беше хванал волана на живота си в ръце и го въртеше както умее. Беше си намерил жена и работа в София. Имаше и две деца, които все по-рядко гостуваха на баба си и дядо си и все по-често ги виждаха по Вайбър.
- И внимавай! - нареждаше леля Софка на бай Данчо - Да не стане като миналия път и да вземеш пак прах за бяло пране! Ще гледаш да пише "Color" отгоре! - изпращаше го тя с последни указания, докато заключваше входната врата след него.
Такъв си беше той - добряк по душа и стругар по професия. Като млад редовно печелеше работническите съревнования в завода, в който премина младостта му и трудовия му стаж. Когато зрението му отслабна, а ръцете му вече не го слушаха както преди, бай Данчо се премести в кооперативния пазар като инспектор, където всички веднага го обикнаха, защото той не остана просто човекът с кочана хартиени разписки, който минава по сергиите и събира таксата за деня. Тук ще се спре и ще попита:
- Как си, Кольо? Как е положението? Какво стана с дъщеря ти? Тя нали кандидатсва право? Приеха ли я в университета?. 
Там ще се притече на помощ и ще пренесе някоя щайга с домати или череши, подхвърляйки през рамо: 
- По-бавно, како Лили, не бързай! Пазарът няма да избяга. Ще се спънеш да паднеш. После кярът ти на вятъра ще отиде.
Така изминаха още някоя и друга година. После избухна демокрацията и бай Данчо го съкратиха от работа само няколко месеца преди да му дойде реда за пенсиониране. Наложи се да ги доработва като охранител в една от новопоявилите се частни охранители фирми в града. След пенсионирането си старецът  продължи работа на половин ден, за да си "помагат на пенсиите", както сам казваше на всички, които го питаха докога ще се подвизава на пазара на труда. Продаваше вестници в една малка зелена будка, сгушена между автогарата и шивашкия цех. Там той намери нов верен приятел - бездомната Спаска. Това беше невероятно интелигентно куче от породата "Улична превъзходна", което имаше клепнали уши като вчерашни палачинки и поглед, с който почти можеше да говори. Спаска веднага се "залепи" за бай Данчо, който галено я наричаше "уличница" и всеки ден ѝ носеше остатъци от гозбите на жена си. Кучето от своя страна му отвръщаше с безгранична любов и ръмжеше по всеки, който си позволи да се задържи пред будката за вестници повече от допустимото по нейно усмотрение време.
В шивашкия цех, на две смени, работеха над тридесет жени на различна възраст. Бай Данчо ги познаваше всички по име. Знаеше съдбата на всяка от тях. Намираше време да поговори с всяка по време на почивките им през работно време, когато излизаха на улицата и се редяха пред кафе машината точно до него. Гледаше уморените им лица като разтворени книги, по чиито страници  четеше грижите им, тревогите им и малките им радости. Ето я Меги - тази нисичката с кестенявата коса, вързана на опашка. Пак се чуди как ще успеят с мъжа ѝ да съберат пари за ремонта на банята, дето го отлагат за поредна година. Тази с побелелите коси и тъжната усмивка е Здравка. Тя е нещо като старшата на цеха. Всички я наричат Бригадирката. Работи тук почти от десет години. Мъжът ѝ е инвалид, но тя никога не се оплаква и винаги се смее. А смехът ѝ е един такъв - заразителен като вирус. Щом го чуят колежките ѝ, веднага започват също да се смеят. Онази, слабичката с изпитото лице на средновековен мъченик, е Наташа. Разведена е. Самотна майка на две деца, едното от които скоро ще бъде в първи клас. А до нея е Саня - пухкава блондинка с накъдрена коса, която прави главата ѝ да изглежда като четириъгълник. Тя използва прекалено много грим и то не винаги на подходящите за целта места. Постоянно е на диета и все нещо яде. Има навик да опипва от време на време ханша си през работната си престилка, която едва е успяла да закопчее, след което да поклаща тъжно глава. 
Тази, която се е облегнала на стената и пуши, мърморейки че почивката е само двадесет минути, е Надя. Тя наскоро се върна от Гърция, където така и не успя да си намери работа, която да ѝ хареса. Стара мома е и бай Данчо все я занася:
- Айде бе, Наде! Кога ще се ожениш? Време ти е отдавна.
- Още не се е родил моя принц, бай Данчо! - отговаря тя през смях. - Ще има да го чакам още дълго. 
Той намира време и закача всички, за да ги разведри малко, да ги откъсне от мислите им, от шума на шевните машини, от жегата и от проблемите им, които се гонят в главите им като блъскащи се колички. Шивачките знаят, че могат да разчитат на него и почти всеки ден му поръчват разни неща: 
" - Бай Данчо, пусни ми едно кафе от машината да е готово, за да не чакам после.   
- Бай Данчо, моля те, вземи една кутия "Мерилин" от магазина, че ми свършиха цигарите. После ще ти дам парите.
- Бай Данчо, ще оставя при теб тоя багаж. Нали няма проблем? Мъжът ми ще мине с колата след малко. Само да му го подадеш."
Той помага на всички и всички са му благодарни най-често без думи. Понякога не е нужно хората да казват всичко на глас. Понякога е по-добре да го казват с очите си, с жестовете си, с мълчанието си. 
Най-специална за него обаче е Евгения. Тя му напомня за покойната му майка като млада. Същите черни открити очи, същите трапчинки по красивото лице, изваяно сякаш от някой ренесансов италиански скулптор. Същият леко дрезгав глас, пълен с топлота и нежност. Дори името ѝ започва с първата буква на майка му (Елена). Вече повече от седмица обаче не е виждал Евгения. Специално се оглежда за нея сред другите, но не я открива. Канеше днес да попита колежките ѝ защо я няма. След малко започваше една от почивките им. Жените излязоха и се струпаха около кафе машината като деца от времето на социализма около шоколадово яйце. 
Бай Данчо реши да изчака малко, докато си пуснат по едно кафе и се зае да гали Спаска между ушите, докато тя примираше от кучешко блаженство. 
- Разбрахте ли за Евгения? - чу бай Данчо гласа на Здравка Бригадирката. 
Някои от жените кимнаха утвърдително без да кажат нищо. Вместо това отпиха от картонените си чаши с кафе. 
- Трябва да направим нещо. - продължи Здравка Бригадирката. - Да съберем някой лев или нещо такова. Сега ще ѝ трябват още повече. 
- Аз имам една позната - каза Саня. - Мога от нея да намеря перука.
Бай Данчо вече беше станал от мястото си зад тезгяха с вестниците. Приближи се и попита: 
- Какво е станало? Къде е Евгения? 
Спаска размърда клепналите си уши и примлясна. 
В първия момент никой не му отговори. Последва неловко мълчание, което наруши отново Бригадирката: 
- Евгения е болна, бай Данчо. Разболя се...
Мълчанието отново се настани сред всички като зрител, разположил се удобно на кинопрожекция. 
- Време е. - каза Бригадирката. - Почивката свърши. Хвърляйте цигарите, допийте кафето и да се връщаме на работа.
Една след друга жените се отправиха към входа на цеха. Последна беше Здравка. 
- Бригадирке! Чакай малко! - провикна се след нея бай Данчо. Жената се спря, обърна се и го погледна уморено:
- Кажи, бай Данчо! 
Старецът вече бъркаше в металната кутия от датски бисквити, в която държеше оборота от вестниците. Извади две банкноти по пет лева и една шепа монети и ѝ ги подаде. 
Здравка Бригадирката го погледна въпросително: 
- Това пък защо? 
Бай Данчо леко се смути, но се овладя и каза: 
- За Евгения са. Искам и аз да дам. 
Бригадирката взе парите и ги пъхна в джоба на синята си работна престилка. После се обърна и тръгна към цеха, усещайки как от очите ѝ се търкалят издайнически сълзи. 
Бай Данчо пререди отново вестниците и продължи да гали Спаска между ушите.