"Шофьорът"

Аз съм шофьор. Това е скучна и прозаична дейност. Никога не се събуждам за работа, тъй като никога не заспивам. Е, да, има моменти ще задрема на волана и тогава, разбира се, ще пропусна някого чакащ на спирката. Тези, "пропуснатите", ги взимам някой друг път, но със сигурност не остават завинаги "пропуснати". 

    Сега автобусът е препълнен - има само едно свободно място. 

     От време на време заговарям пътниците зад мен. Днес една бабичка с хубави бистрозелени очи ми разказваше, че тъкмо щяла да се види със сина ú, който се прибирал от Америка, но получила билета си за пътуване и се оказала на спирката. Не могла дори да каже сбогом. Е, аз няма как да знам кога се връчват билетите, тъй че не съм виновен. 

       Тя си припомняше младежките години, когато баща ú внезапно бе тръгнал със същия този автобус. Попита ме дали си го спомням. Отвърнах, че съвсем нищичко не ми светва. Тя продължи с това, че никога не си е представяла, че и тя така рязко ще тръгне и няма да каже сбогом. Започна да плаче. Обещах ú, че ще се постарая да я запомня, за да поздравя синовете ú, когато се качат и те. Тя още повече започна да плаче. Съвсем не я разбрах.

        В този момент вратите пак се отвориха  и влезе едно малко момиче. Обърнах се. Бях изненадан да видя нейната широка усмивка. Но тази усмивка ме натъжи някак. Отидох до нея. Все пак си мислех, че крие страх зад тази детска усмивка. 

- Хей, мъниче! Кога получи билета?

- Преди малко. - усмихваше се тя.

- Не се ли страхуваш?

- Нееее!- засмя се.

- Но преди да получа билета много ме болеше!

- Къде те болеше.

- Ето, тук.- сочеше гърдите си.

- Сама ли беше, когато получи билета си?

- Неее! Мама и тати бяха до мен.

- Слушай, нали няма да се плашиш и ревеш?!

- Неее! Мама и тати ми казаха, че ще видя Татко Иисус.

- Аха. Обещай ми, че няма да плачеш.

- Ама, защо повтаряш?

      Да, наистина повтарях. Знам ли, може би питах себе си?! Изведнъж зад мен се чу силен вик. Бабичката с бистрозелени очи позна внучката си. Прегърнаха се. Мъничето окуражаваше баба си. Исках да отворя вратите и да ги пусна, но съвсем не можех. Продължихме пътя си и пеехме "дори да ходя през долината на смъртната сянка...".