Щастие

     Събота е. Седим с Таня в едно кафене. Пием капучино и разглеждаме покупките си:

     - Добър пазар си направихме – казвам аз.

     - Ти пък  „пазар”! – възкликва възмутена Таня. – Ще те чуят хората и ще станем за смях! Сега се казва „шопинг” – поправя ме тя наставнически.

     - Аз си замълчавам. Нямам желание да се карам с нея, а и съм уморена. Казвало се шопинг. Мисля си да й кажа, че като нарича кичозния потник, който си купи преди малко с американската дума топ, не прави нито него по-модерен, нито нея по-изискана, но си премълчавам. Интересно – да говориш български в България било излагация. Тя бъбри нещо съвсем безсмислено, аз се правя, че я слушам. Напоследък все така става. Не знам околните ли изглупяха или аз се побърках.

     - Ама ти сещаш ли се колко сме щастливи! – почти изкрещява Таня, въодушеве- на от монолога си. Това ме вади от мислите ми и ме връща при нея. Явно внезапното връщане в реалността ме е стреснало и това си личи по израза на лицето ми. Таня, примирила се, че напоследък често „давам на заето” (така се изразява тя всеки път, когато се разсея от разговора или не споделям ентусиазма й), пак започва да ми обяснява с наставническия си тон – Не разбираш ли? Ти имаш добра работа и печелиш много, аз имам богат мъж. Можем да си правим шопинг. Ау, трябва да идем и в някой салон за красота! Четох за една нова маска, която... – започна нов монолог и аз пак включвам или изключвам, не знам кое е по-точно казано, на заето. Започвам да се чудя какво изобщо правя с тази жена. Но оставам, не си тръгвам. От възпитание, от малодушие, от мазохизъм или по някаква друга причина. Не знам.

     След още известно време в безсмислени брътвежи се разделяме. Какво облекчение! Прибирам се в апартамента си – в хубав квартал, хубава сграда, хубав апартамент, обзаведен красиво и комфортно, по последна мода. Да, всичко е много хубаво. Ама защо на мен отвътре не ми е така хубаво? Не мога да разбера. Не мога и да си избия от главата думите на Таня: „Ама ти сещаш ли се колко сме щастливи!” Сещам се, да Танче. И точно в това е проблемът. Сещам се и разбирам, че трябва да съм щастлива. Ама не го чувствам. А щастието е чувство. Няма място за трябва. Няма и какво да му разбираш. Това го отличава от математиката. Укорявам се за тези мисли. Спомням си какво ми каза онзи ден братовчедка ми Гергана: „Трябва да си щастлива. Имаш чудесна работа. Можеш да си позволиш всичко, което искаш, че и повече. Ти си щастлива.” Права е Гери. Не за това, че съм щастлива, за другото. Рекламист съм. Работя в голяма международна компания. Парите, които печеля са с неприлично много нули. Мога да си позволя всичко материално – този апартамент, паркирания долу автомобил, дрешки, бижута, ваканции и така нататък и така нататък. От няколко години не ми се е случвало да пожелая някаква вещ и да не мога да си я позволя. А още нямам 30 години. Трябва да съм щастлива! Трябва да съм щастлива! Повтарям си безспир, с надеждата да убедя себе си, че съм щастлива.

     След много въртене и упорство успявам да заспя. Сънувам разни глупости, така че звънът на будилника не ми е неприятен както винаги, а направо го чувствам като спасител.

     Ставам приготвям се и излизам за работа. Мислите от вчера се опитват да се вър- нат в главата ми, но аз упорито им демонстрирам, че не ги забелязвам и се опитвам да ги прогоня.

     В офиса както винаги е лудница. Всички сноват насам-натам. Шефът – господин Мишев, се е върнал от командировка и свиква извънредно събрание. Всички се събират и започваме. Той говори дълго и несъдържателно. Или поне аз предполагам така, защото точно в момента изобщо не го слушам. Работата я върши заместникът му. Мишев е само менекен. Когато си помислям това почти се изсмивам. Да го нарека манекен е наистина безумно, защото той е едно дребно шкембесто човече с голо теме и просташка физиономия. Важното е, че се мисли за много интересен и възпитан, не знам откъде тази странна самооценка. Та човечето продължава да говори. И понеже освен за „голям мъжкар” се мисли и за голям комедиен талант, пак разказва някакъв сексистки виц. Както винаги на никой не му е смешно, но всички се смеят. Обикновено и аз съм част от тези всички, тоест и аз се смея. Но сега дори не се усмихвам. Шефът, а и останалите колеги, забелязва това и ме поглеждат изпитателно:

     - Не разбра ли вица, бонбонче! – пита ме той.

     Ако само знае как мразя този негов навик към всяка жена да се обръща с бонбонче! Е този път ти се е паднало кисело бонбонче, помислям си, а на глас казвам:

     - На мен ли говорите?

     - Че на кой друг? – пита Мишев видимо объркан. Такава реакция до сега не е срещал и не проумява какво става и какво да очаква.

     - Просто от няколко години работя тук и очаквах, че вече ми знаете името – про- дължавам да му говоря с възможно най-невъзмутимо изражение на лицето и естествен тон.

     - А... – шефът е съвсем сащисан.

     - Казвам се Катерина Крумова. А що се отнася да вица – отлично го разбрах.

     - Тогава? – пита той смаяно. Всички ме гледат с каменни лица, шокирани от поведението ми.

     - Не го намирам за смешен – обяснявам все така невъзмутимо.

     - Как... – продължава да не разбира Мишев.

     - Ами така. Вицът не ми е смешен. Аз, господине – нарочно наблягам на възпитаното обръщение – се смея на остроумия, а не на глупости.

     - А... – е единственото, което успява да каже шефът, а колегите са в пълен смут. Слушат, наблюдават и никой не помръдва. Ставам и казвам със същия спокоен и непоколебим тон:

     - Напускам. Повече не мога да участвам в този карнавал на лицемерие – чувство- то е странно, защото и аз самата не очаквам да казвам и правя, това което казвам и правя. Изненадана съм от действията си не по-малко от колегите ми, които не веднъж са казвали, че ми хлопа някоя и друга дъска повече от допустимото. Изненадана съм дори повече от шкембестото човече. Вземам си чантата и напускам заседателната зала без да се обръщам.

     Това, което следва ми е като насън. Все едно не го преживявам, а някой ми разказва небивалица. Отивам в отдел Човешки ресурси. Казвам, че напускам. Гледат ме странно. Тук никой не напуска, само уволняват. Служителката, с която разговарям знае, че съм ценен служител и шефът (не моя пряк, а този на най-високо ниво) няма да е доволен от напускането ми. Прави всичко възможно, за да ме задържи – предлага ми отпуск, евентуално повишение на заплатата, служебен автомобил и всичко за което се сети. Аз почти не я слушам и отказвам машинално.

     - Искам договорът ми да бъде прекратен незабавно! Знам, че е възможно – повтарям това, като навита. Не искам да й дам възможност да ме накара да се усъмня в решението си. Чувствам, че колкото и да е лудо е най-доброто за мен.

     Когато най-накрая жената се примирява с положението изготвя документа и ми го подава:

     - Мишев трябва да го подпише и готово. Ако все пак размислите...

     - Това няма да стане! – прекъсвам я категорично. Пожелавам приятен ден и напускам кабинета й. Тръгвам към отдел Реклама с разтуптяно сърце и треперещи крака. След обидата, която нанесох на вицовете на Мишев не знам как ще се разберем. Когато стигам кабинета му секретарката ме посреща с ужасен поглед.

     - Кажете на Мишев, че Катерина Крумова иска да подпише прекратяването на трудовия й договор – казвам и пак се учудвам на твърдостта и увереността, с които звучи гласът ми. Тя продължава да ме зяпа без да помръдне. За това добавям, стараейки се да звуча малко по-меко – Ако може да побързате. Искам да си тръгвам.

     Секретарката не казва нищо. Влиза в кабинета на Мишев и само след няколко секунди излиза.

     - Това ли е документът – пита ме тя, гледайки листовете, които държа.

     - Да – отговарям и й го подавам. Тя го взема и се връща в кабинета. След около минута се появява и ми подава едното копие без нищо да каже. Аз си тръгвам също така мълчаливо. За щастие успявам да напусна сградата без да срещна никой от присъствалите на заседанието. Съдейки по поведението на останалите колеги, които сре- щам клюката още не се е разпространила добре. Това ми дава възможност да си тръгна спокойно и необезпокоявана. Чудесно. Сега изобщо не ми се отговаря на въпроси. Не ми се слушат и съвети.

     Когато излизам навън изведнъж започвам да се чувствам много спокойна и лека. С часове се разхождам безцелно из града. По някое време мобилният ми телефон зазвънява. Таня.

     - Добре ли си?! Какво си направила? – чувам в слушалката без предисловия и любезности.

     - Ясно, обадила се е, за да разбере клюката от първа ръка. Мъжът й ми е, по-точно беше, колега във фирмата и веднага се е обадил да й докладва.

     - Благодаря ти, Танче! Твоите думи ме накараха да постъпя така! Сега вече не разбирам дали съм щастлива, а го чувствам по-силно от всякога.

     - Какво говориш.... – изненадва се Таня. Не знам продължението, защото прекъсвам връзката и си изключвам телефона.

     Скривам се вкъщи и прекарвам няколко чудесни дни сама. Правя каквото ми се прави, когато ми се прави. Бях забравила колко е хубаво това. Чудя се на себе си, защо допуснах да участвам в тази игра на щастие. Защото до скоро животът ми беше точно това. Ходех в най-модерните салони за красота, само защото е прието, че хората с пари ходят там. Убеждавах сама себе си, че стилистката еди-си-коя ме подстригва по-добре от Зори, фризьорката с малкото салонче от стария ми квартал. Ходех в модерните заведения, защото се модерни и защото всеки, който може да си ги позволи ходи в тях. Сега осъзнавам, че всъщност ги мразя – в голямата си част са само шум, мутри и простотия. Седнала съм в хола и се чудя, защо си купих този телевизор. Старият си беше съвсем наред. Този е прекалено голям, причинява ми световъртеж. А, да сетих се. Сега тези са модерни и всеки трябва да иска такъв.

     - Леле, разбираш ли колко си щастлива, че можеш да си го позволиш! – казвам си на глас и се смея дълго, като луда.

     Еуфорията ми продължава няколко дни. След това бавно се връщам в нормалното си състояние. Не съжалявам, че напуснах, но трябва да тръгна на някъде. Преглеждам обявите. Мога да си намеря работа по специалността. С моя опит и име в бранша направо ще издухам конкуренцията за всяко място. Мога, но не искам. Трябва да тръгна на някъде, но в никакъв случай назад.

     Няколко дни се чудя кой път да избера. Стават ми ясни две неща: искам да работя за себе си и искам да съм щастлива. Щастлива, но не по правилата, не както го разбират другите или както е прието, а наистина. Да се чувствам както през последните дни.

     Най-после решавам какво точно искам. Толкова е просто, че се чудя защо ми бе необходимо толкова много време. Обаждам се на Гергана.

     - Какви ги вършиш? Къде се изгуби? – почва ме тя, още преди да ме е поздравила. Новината за скандалното ми напускане явно бързо е обиколила цялата рода и съм най-интересната и нова клюка.

     - Гери, остави това. Ще ти разкажа друг път. Щастлива съм и това е важното.

     - Че какво ти беше преди? – пита учудено, дори леко възмутено Гери.

     - Казах ти, че друг път ще обсъждаме това. Сега се обаждам с предложение. Кога може да се видим?

     - Ами трябва да заведа Ема на танци, а на Борис му растат зъби и е много кисел... Какво предложение?

     - Не искам да го обсъждаме по телефона. След танците ще ви чакам вкъщи.

     - Не знам... – колебае се братовчедка ми.

     - Хайде, Ема обича да идва у нас. И малкият ще се разсее.

     - Добре ще дойдем – Гергана най-после се предава пред любопитството си да научи за какво предложение става дума.

     Братовчедка ми идва с децата си в уреченото време. За щастие Борис спи спокойно в количката си, а на шест годишната Ема предлагам да играе на модно ревю с дрехите ми. Както и очаквам тя е във възторг и веднага хуква към спалнята. Така с Гери можем да говорим спокойно.

     - Слушам те. Заинтригува ме с това предложение – Гергана е нетърпелива да узнае за какво я повиках.

     - Помниш ли, когато бяхме малки? Мечтаехме да си направим ателие „Работилница за красота”?

     - Да помня – усмихна се на спомена Гергана.

     - Искам да я направим. И двете сме безработни. Ще съобразяваме заетостта ти с децата. Направила съм бизнес план, имам капитал. Ти само кажи да.

     - Но, Катерина, сварваш ме неподготвена. А и нямам пари, които да вложа.

     - Аз ще вложа пари...

     - Така не може! Не е редно – прекъсва ме Гери.

     - Изслушай ме. Аз ще дам пари, а ти първата стока. Колко кашона с различни красоти, които си изработила имаш у вас?

     - Мазето е пълно – отговаря братовчедка ми засмяна.

     - Значи се договорихме – казвам и с Гери си стискаме ръцете.

     Следващите дни намирам помещение, купувам го и правим ремонт. След по-малко от месец са уредени всички разрешителни и заработваме. Там на място изработваме и продаваме най-различни неща – плетива, фигурки от глина, рамки за картини, поздравителни картички, букети от сухи цветя, платнени торбички за подаръци. Общо взето – всичко за което се сетим и можем да изработим с ръцете си.

     Скоро се прочуваме. Започваме да получаваме и поръчки. Не можем да смогнем. Налага се да наемем и персонал и още помещения.

     Днес имаме няколко магазина и доста служители. Всичко ни върви чудесно. Въпреки издигането в бизнеса ние с Гери сме си още там – в първото ни магазинче. Имаме си управител, който се занимава с всички сметки и административни работи. А ние работим с ръцете и сърцето си – творим красота. Печелим добре, не с толкова неприлично много нули, както бях свикнала на старата си работа, но напълно достатъчно. И сме щастливи по свои собствени критерии. А нима някой може да се чувства щастлив по нечии чужди или общоприети критерии?