Дните се изнизваха като мънистата на любимата ми гривна и се губеха някъде в пространството. Знаех, че повече няма да се върнат и това от части ме съсипваше. Всеки  ден от сърцето ми се отронваше частица и падаше както листата на дърветата през есента. Изгниваше и изчезваше безвъзвратно.

Със всяка изминала секунда душата ми ставаше все по гола, все по уязвима. Виждаха се белезите от предишните рани, виждаха се и новонанесените все още кървящи. Опитвах се безнадеждно да спра кървенето като ги подхранвах с омраза, гняв, но без успех. Знаех сигурния начин за зарастването им, но той беше далеч и знаех, че никога няма да се върне. Бях загубила и последната надежда, че някога ще открия отново щастието.

Това, което притежавах, беше най-ценното нещо, което някога съм можела да имам. Нямах нужда от нищо повече. Той беше различен от другите, които бях срещала досега. Беше и мил и студен, в единия момент беше нежен, а в другия – груб. Всяко негово докосване ме побъркваше. Прогаряше кожата ми, караше я да иска още и още. Погледът му беше изпълнен с любов, въпреки че се опитваше да го скрие. Нашата любов беше изпепеляваща, раняваща, караща ни да казваме и вършим неща, които не искаме. Побъркваше ни, но и в същото време ни караше да се борим и да не се отказваме. Опитвахме се да си тръгнем, но нещо все ни връщаше. Като два магнита се привличахме и не можехме да избягаме. Не беше съвършено, но беше истинско.

Накрая уморихме ли се, не знам, но последния опит за бягство беше успешен. Тръгнахме си един от друг и този път никой не потърси другия. Къде от инат, къде от наранени чувства си тръгнахме и не обърнахме глава, за да видим какво оставяме след себе си.

Сега след като мина толкова време и изминах толкова много път, се обърнах и видях какво сме си причинили. Той вече не показваше никакви чувства. Сякаш беше безчувствено същество, но все още можех да видя болката в очите му, когато погледите ни се засекат.

 Бяхме глупаци да мислим, че любовта е лесна, а и все още сме – искаме се отново, но не правим нищо, за да го постигнем. Броим дните от последния ни разговор, препрочитаме старите съобщения и чудим се какво щеше да стане ако не бяхме казвали някои от нещата. Щяхме ли още да сме заедно? Щяхме ли да тичаме един към друг както преди?  Щяхме ли този път да сме като другите нормални двойки?
Отговорът е толкова прост: каквото и да е щяло да стане вече няма смисъл, защото това е действителността и нищо не можем да направим, за да я променим, а и да можем няма да го направим, защото сме прекалено горди и не можем да си  преглътнем глупавата гордост. Винаги сме били такива и предполагам, винаги ще си останем такива...