Щастлив край няма

Ватю още приживе изглеждаше страшен, но като таласъм стана направо ужасяващ. Кожата му подпухна, а ноктите станаха дълги и остри. И помен не остана от черната му къдрава коса, гола остана главата му. Очите, които някога гледаха с толкова любов, кръвясаха. Никак не приличаше на себе си.

Той малко помнеше живота си преди и никак детството. Знаеше, че през краткия си житейски път успя да се ожени за едно весело момиче с чипо носле, че дойде тук да работи на строежа и да припечели пари. По онова време беше на двайсет или на двайсет и една. Остави вкъщи бременната си жена, пристигна в това село около Еньовден. Тогава тука правеха мост и разни другоселци идваха да помагат, да понапълнят кесията. Все едно, голям хубав мост стана, но преди това трябваше да вградят някого – да стои хубаво това построение, разкрачило каменни крака над водата. Ватю не рабра кога го бутнаха и как умря. 

Приживе беше добър, смирен човек. Трудеше се упорито и с никого спор нямаше. Всяка неделя се пременяваше и отиваше на църква, това той наистина обичаше. Не толкова заради Господ – той не знаеше има ли Господ, а заради спокойния блясък на свещите, заради тихата песен на попа, заради красивите икони. Набожен не можеше да се нарече, но милосърден и даже наивно добродетелен, определено. Заделяше и от малкото си изкарани пари за по-бедните от него.

Бледите му спомени от това време говореха за един сляп просяк, на който Ватю се опита да даде пари. Човекът започна да трепери, да се тресе и да тръпне уплашен. Като се успокои, пое парите в меката си длан и дръпна благодетеля си силно.

-          Бягай от тука, момче! Бягай!

Това Ватю го разбра като неприязън към здравите, каквато често бе срещал у недъгавите и сакатите. Не се подразни, нито разбра предупреждението. След няма и седмица се събуди обграден от камъни.

 Той и сега не можеше да ходи добре, но отначало, когато за първи път показа безплътното си тяло навън, едва се крепеше на краката си. Можеше да излиза само през нощта, денем светлината прогаряше цели дупки в кожата му. Малко по малко започна да свиква с новия си живот.

Съществуването му стана доста еднообразно. Дори и да осъзнаваше, че от него се очакват действия на  твърде нелицеприятното създание, каквото беше,  той никого не нападаше, никого не плашеше. От време на време самотата го задушаваше, но нямаше какво да направи. Денем се криеше, да не го види слънцето, а нощем сядаше над водата и плюеше по заспалите вътре рибки. С това най-много можеше да напакости на света около себе си – за повече, сили нямаше. Въпреки цялата си доброта обаче природата на някаквото изчадие, скрито дълбоко в него,  избиваше от време на време,  за да го уплаши. Една цяла нощ крещя за помощ, като разбра, че сам е изкоренил три дървета в пристъп на злосторие. Такива моменти той не запомняше, ала знаеше, че го обсебва някакво изчадие и го превръща в чудовище. Но изчадието беше самият той.

…………………………………………………………………………………

Чу се скърцане на колела и от завоя изскочи каруца. Ватю, който се беше покачил на моста,  скочи във водата и като се измъкна досущ мокър, се сви на кълбо и зачака да минат нощните пътници. Откак един търговец си изпусна табакерата под моста, човек не се бе явявал насам. Това не бе твърде чудно. Късна есен задушаваше селото и хората се бяха изпокрили по къщите си. Реколтата прибраха и сега си стягаха домовете за зимата. Никой никъде не ходеше. Сега тия с каруцата го уплашиха и разтревожиха. Ватю дълго мисли, тревожи се, чуди се, ала малко по малко съня го унесе. Както си беше свит на кълбо, заспа.

Сутринта слънцето блестеше ведро. Недалеч от скривалището на Ватю се чуваха весели детски писъци. До реката се гонеха две мургави деца, съвсем еднакви на вид. Таласъмът се прикри още по-добре, но това не му попречи да види снощната каруца и катуна, разпънат наблизо. На стотина крачки от него едър мустакат мъж стъкмяваше огнище, а до него дванайсет-тринайсетгодишно момиче, грозновато, с безформен белег на лицето, кърпеше някаква вехтория. По-нататък се виждаха още десетина каруци и дузини деца. Те тичаха, смееха се и викаха весело. Види се, циганите бяха дошли тука да прекарат зимата.

Следващите седмици протекоха като цяла вечност. С мрачния  живот беше свършено, а Ватю бе свикнал с този живот. Сега той прекарваше и ден, и нощ в малкото отворче, където лежеше тялото му. Цигани и циганчета бяха навсякъде, чоплеха парченца камък от моста, ловяха рибките, пръскаха се с вода. Ватю нищо не можеше да направи. Не че не беше способен, но не искаше да ужасява тези хора, които не му пречеха нарочно. След месец обаче реши -  така не може да продължава.

Вмъкна се в катуна – ще събори нещо, ще стресне тоя-оня и така – да се поизместят от тука. Вътре, на купчина отъркани юргани, спяха петима. Стара, черна, грозна като смъртта жена, болнав, сух  мъж, две деца, четири или петгодишни, със засъхнали сополки на заспалите личица. И едно момиче. Но какво момиче само. Къдрава коса бе покрила главата ù и се спускаше като водопад надолу, чак до кръста. Дългите ù катранени мигли нежно галеха кожата с цвят на старо злато. Ватю нищо не можа да им напакости и пак се върна в дупката си. Тая нощ не спа, а мисли за циганката, която видя. Той не се беше влюбвал преди.

Следващите нощи пак се връщаше при хубавото момиче. Постояваше, гледаше я, а после, от страх да не я събуди, тихичко се изнизваше. Ватю привикна дотолкова с лицето ù, че вече сигурно щеше да я разпознае и накрай света. Заобича я, но кротичко, отдалеч.  Започна вечер, като се събираха циганите около огъня и пееха, и той да отива близко до тях и да слуша дългите ù жални песни. Гласът ù, пълен с радост и болка, трепереше отначало, после ставаше все по-мощен, все по-красив. Пламъците играеха по издълженото, тъмно лице и го караха да блести по един чуден и магичен начин. Очите ù толкова играеха, че на няколко пъти таласъмът помисли, че го е видяла. Звездицата я казваха, такова име бяха ù дали.

Веднъж я нямаше – заболяла, на легло. Грозната жена, която Ватю видя  веднъж да спи до любимата му, час по час излизаше, въртеше се, не можеше да си намери място. Бъркаха билки, баяха на болната, водиха я и до доктора, но тя лежеше и все повече линееше. Една нощ се разпищя. Видяла таласъм. Но този шок ù се отрази добре и скоро можеше дори да излиза. Лицето ù беше изгубило пухкавината, веселостта си, очите ù гаснеха. Обаче се крепеше. Още беше жива.

Макар и полекичка, тя започна да се пооправя. Пускаха я за по десетина минути да излезе, да наобиколи реката. Не винаги имаше някой с нея, само деца прескачаха краката ù, опънати на мокрия пясък.

А реката – каква река! Дълбока, мътна, не знаеш къде има течение, къде няма. До нея дълги полегати брегове, измити от водите ù. Някога по тази река плаваха лодки, но напоследък се беше свила и хората се страхуваха да не заседнат. Нощем луната впиваше проницателно очи и сред калната вода се виждаха проблясващите гърбове на рибките.

Един ден Звездицата се качи на моста. Коли по него нямаше, само две врабчета се къпеха в прахта. Долу, улисани в ежедневните си работи, се суетяха всички цигани. Никой не я гледаше. Здрачи се, а циганите не усетиха отсъствието на красавицата. Мракът малко по малко си проби път и до нея. Изведнъж тя се замая и се люшна към водата. Падна с приглушен плясък и тихо клокочене. Подхвана я течението. Потъна. Изгубила беше съзнание.

Ватю стоеше притихнал и примирен. Той видя как водите глътнаха момичето. Не я спаси. Не трябваше. Но никога нямаше да я забрави.

Мина зимата, дойде пролет и като нямаше работа в селото, катунът си замина. Пак стана самотен и мрачен животът на таласъма. Обаче той си знаеше, че трябва да е така. Дори не потърси тялото на Звездицата.

2011 година, мостът още стои. В селото малко хора има, все старци. Есенно време се свиват по къщите си,  гледат Булсатком.

Ватю още е там, още не смее да се покаже пред никого. Той е добър таласъм, но историята му няма да свърши. Не и красиво…

Той ще си е там. Историите ще се превърнат в приказки, приказките в легенди, а легендите в митове. Деца ще се родят, ще родят свои, ще имат внуци и ще умрат. Ще го забравят, без дори да са го познавали. Така е писано. Проклятие и благословия.

Щастлив край няма.