Ще те позная с душата си

     Знам, че в този необятен свят, някъде те има,

     някъде бродиш в пространството

     и мисълта ти е устремена към мен...

 Знам, че те виждам и ти говоря в мечтите си,

 които понякога приличат на истина...

 Знам, че ще дойде момент, когато ще те открия през времето

 и ще застана на пътя ти с тайна надежда -

 да позная очите ти...

     А в тях ще открия себе си!

                                                                                 І

          Тик-так, тик-так... - часовникът като неуморим съдник отмерваше педантично секундите и безцеремонният му ритъм като удар от чук се забиваше в напрегнатото съзнание на Даниел.  Нощта отдавна бе навлязла в потайните си владения и сънят властваше над уморената планета. Но Даниел не можеше да заспи, макар че преброи вече няколко стада с овце, преброди незрим из пространството, с надеждата да се загуби нейде из лабиринтите му и да потъне в царството на съня. Но сънят просто бягаше от него, сякаш се страхуваше да го приюти в покоите си.

          И Даниел продължаваше да стиска уморените си клепачи, които автоматично се отваряха при някоя по-силна мисъл или при някой болезнен спомен и очите му се взираха в тъмното пространство, интуитивно търсейки изход. Но мракът ревностно криеше всички врати и съзнанието не откриваше пролука.

          Може би това състояние беше провокирано от утрешния рожден ден на Даниел. За пореден път той заставаше насаме срещу себе си и се опитваше да направи някаква равносметка на миналото си. Защото всичко дотук оставаше назад в миналото. Навярно това го напрягаше и измъчваше и причиняваше уморителното безсъние. Както и да го погледнеше, животът си изтичаше неусетно, без да остави след себе си нещо особено, нещо силно, вълнуващо, впечатляващо. Дали и другите хора преживяваха така рождените си дни? Дали и те търсеха сметка от себе си за онова, което са пропуснали, за всички грешни постъпки, за всички пропилени възможности?

          Даниел доскоро също не беше се замислял върху подобни неща. Животът си течеше безметежно, кога по-леко, кога по-напрегнато, но в гонитбата на нескончаемите задачи и в разрешаването на множащите се проблеми, не оставаше време да се замисля върху философската същност на съществуването си. Като някакъв сън премина детството, юношеството... Следвайки естествения ход на нещата, се ожени, създаде деца, построи дом, по който все нещо имаше да се довършва и така, ден след ден, годините се изнизваха и следите им се изравняваха като пясъчна ивица в една гладка плоскост...

          Но в последно време нещо в Даниел се промени. Същността му започна да се пробужда и да се бунтува срещу това безумие, наречено живот. Нима в това се изразяваше смисълът на живота? Нима така безлично, безцветно, на дребно ще премине оставащото време от престоя на тази земя? Кое провокира всички тези въпроси Даниел не знаеше, но той почувства промяната в себе си, долови онази празнина, която стоеше незапълнена в него и душата му се залута като обезумяла из лабиринта на собствената му същност. На много въпроси не намираше отговор, а съзнанието му раждаше нови. Какво постигна? Намери ли щастието? Позна ли любовта? Показа ли истинския си облик? Какво ще остави след себе си? Въпроси, които не получиха положителен отговор, откъдето и да се опитваше да ги погледне. И тъгата постепенно се загнезди в душата му. Даниел прозря, че толкова дълго не е познавал сам себе си, не е бил наясно с някои изначални истини, не си е давал сметка какъв точно иска да бъде, как да го постигне, какво обича и как да направи така, че да си го извоюва. Даде си сметка, че животът му е преминал в старание да бъде това, което изискват от него, да постъпва по начин, който другите одобряват, да живее така, че да не ги наранява, отхвърляйки очакванията и разбиранията им за неговите изяви. А сега? Какво спечели, след като прозря тази истина? Болка, безсъние, безизходица...

          Тик-так, тик-так... - часовникът продължаваше нахално да отмерва хода на времето. Времето, което неумолимо изтичаше. Какво да направи? Какво да промени, за да осмисли живота си? Даниел продължаваше да се лута в тъмнината на нощта и на своята личност.

                                                                               ІІ

             Днес е специален ден в неговия живот и Даниел беше решил да го почете и удостои със сценарий, който да го отличава от останалите дни. Няма значение колко рождени дни беше преживял, няма значение как бяха преминали те, няма значение дали някой до този момент се беше сетил да му устрои изненадващ празник или не, няма значение какво е било досега. Днес беше един нов, осмислен ден и Даниел предприе с различен подход към него и към себе си.

          Децата бяха вече пораснали и имаха своите ангажименти и важни дела. Макар че нямаше да пропуснат да го поздравят и да му отправят пожеланията си, не очакваха от него нещо повече от благодарна усмивка. И това бе нормално. Те не можеха да прозрат до какви разтърсващи вътрешни открития достигна душата му. Достатъчно грижи и задачи имаха пред себе си. Затова Даниел реши да не ги ангажира и не ги включи в сценария на днешния ден. В него имаше само двама герои - той и съпругата му. Надяваше се, че въпреки цялото недоразумение на своя брак, ще намери пътя към нея, ще се преоткрият отново и ще хармонизират живота си поне занапред. Той вече знаеше какво иска. Толкова малко беше нужно на двама души, за да се обичат истински. Даниел реши да прекарат този специален за него ден сред природата. Далече в планината, високо сред кристалната чистота на свежия горски въздух, по-близо до небето, което ще разтвори в своята синева всички мисли и ще ги зареди с първична хармония, спокойствие, мъдрост и копнеж един към друг. Той се надяваше този кратък престой да ги обнови, да осмисли съдържанието и стремежите им и да заживеят занапред по-различен и пълноценен живот.

          ...

          Автомобилът криволичеше по тесния горски път. От двете страни, като плътна сянка, синееше гъста гора. Даниел беше в приповдигнато настроение и макар да усещаше скептицизма и недоволството на съпругата си, не се поддаваше на мрачни мисли. Тя щеше да разбере красотата на замисъла му, когато пристигнат. Той подготви всичко: чантата с продуктите, шампанското, свещите, вълнуващите думи, които щеше да й каже. Душата му радостно потръпваше при представата за този вълнуващ миг. Все пак животът не бе го обрулил докрай, щом фантазията му успя да сътвори такъв сценарий. А край себе си щяха да чуват тихия ромон на планинска вода и песента на горските птици.

          Вече няколко часа пътуваха и нетърпението започна да променя лицето на съпругата му. Тя не съумя да се зарадва на предстоящата изненада. Или не пожела. От известно време постоянно мърмореше за лудостта на Даниел да измисли подобна глупост, вместо да си останат у дома и да отпразнуват като хората. Какво толкова намира в тези пущинаци и какво очаква да направи тя! И кога тай-после ще свърши това тягостно пътуване...

          Даниел не се поддаваше на провокациите и с усмивка и сияен поглед се опитваше да успокои съпругата си. Ето, вече пристигаха на мястото, което избра като най-подходящо.

          Наистина гледката си заслужаваше! Наоколо - гъста гора, над нея - високи, живописни скали, върху които невидим майстор е пробвал длетото си в продължение на векове, една зелена мека поляна, а на няколко метра встрани - лъкатушна река. Ако имаш очи, може с часове да стоиш прехласнат пред величието и мощта на този, който е създал всичко това. И да пропуснеш в себе си много истини: за сътворението,  за творческия заряд, за смисъла на нещата, за преходността на времето... Даниел се надяваше точно на силата от този ефект - като едно ново начало за своя живот, за своя съвместен живот с жената, която някога си беше избрал, но с която не успя да постигне онази хармония, за която се разказваше в книгите.

          Той подреди всичко така, както си го беше представял, запали свещите и отиде да покани съпругата си, която предвидливо отпрати да се разходи наоколо, за да бъде изненадата пълна. Откри я седнала на брега край реката, зареяла поглед някъде далече, мълчалива и хладна. Усмихнат приседна до нея, хвана ръката й нежно, погледна в очите й и... настръхна от студенината, която прочете в погледа й.

- Как ти хрумна всичко това? - недоумяващо и безцеремонно го попита тя. По-шантаво нещо не бях и сънувала!

Нещо стисна гърлото на Даниел, но реши да не се предава току-така и прегърна през кръста съпругата си.

- Успокой се, мила! Днес реших да изживеем нещо различно, да потърсим отново в душите си близостта и да заживеем по-истински, по-динамично, по-страстно занапред. Защото, какво ни остава? Помисли си, животът ни изтече, без дори да го усетим! Защо да не го направим поне малко по-вълнуващ, по-романтичен, по-смислен, доколкото зависи от нас? Исках да ти подаря този специален миг като знак за моята готовност да направя всичко, за да настъпи тази промяна!

- Горкият Даниел! Сетил се да живее! Сетил се да иска нови, вълнуващи неща! Ти с всичкия ли си? За кога и накъде си се запътил, бе човек? В какви безумия искаш да ме замесиш? Явно с годините някои хора наистина изветряват и започват да съчиняват глупости! - и тя троснато се отдръпна от прегръдката му и стана.

Даниел смутено се надигна след нея. Вече наистина започна да съжалява за своя замисъл. Със свито сърце се отправи след съпругата си към импровизираната трапеза. Свещичките игриво трепкаха с весели пламъчета и се усмихваха на конфузната ситуация. Двамата седнаха мълчаливо и се погледнаха в очите. Все пак в душата на Даниел се прокрадна надежда, че може да успее да стопи ледовете в очите на жената срещу себе си, да я докосне с топлината на пламъка, пробуден в сърцето му и да се погледнат с обич и разбиране. Усмихна се и напълни чашите с шампанско. Продължавайки да гледа съпругата си в очите, той надигна чашата си с думите:

- Да пием за този, който, може би, е допуснал лудостта донякъде в себе си, но все още притежава разумността да пожелае да промени начина си на живот, правейки го по-смислен, по-красив и по-съдържателен, споделяйки го с тази, която е избрало сърцето му по време на своята младост!

- Наздраве за този, който е загубил незнайно кога и къде по пътя си своя ум и трезва мисъл и за тази, която е длъжна да понася неблагоразумието му, да го приземява и вкарва в правия път! - тихо произнесе тоста си жената, след което в пространството сякаш отекна метална вибрация.

Даниел направи последен опит да обясни дългите си размишления в късните нощи напоследък, прозренията, до които е достигнал, лутайки се в потайните кътчета на душата си, помощта, която би желал да получи от съпругата си, за да променят и обновят отношенията и живота си, усещането, че не само материалните неща осмислят и дават пълнота на живота, че човек има нужда и от още нещо, за да се почувства щастлив. Но, странно, всички негови думи все едно се удряха в скалите и с безцеремонна тежест се стоварваха върху него, за да го наранят.

А как си беше представял това изживяване! Как виждаше в съзнанието си всеки миг от поредицата събития, които щяха да обогатят живота им! Но не се получи! Напротив, всичко се влоши още повече и бездната зейна помежду им още по-дълбока.

Почерпката мина в хладно мълчание. Даниел нямаше за какво повече да говори. А съпругата му се бе отегчила и уморила от приказки. Като естествен финал, най-подходящ завършек на празника, се прокрадна сладката дрямка и тя полегна върху мекото одеяло и затвори очи. Даниел тъжно я гледаше и с болка си припомняше следващата стъпка от своя сценарий, когато щеше да я прегърне страстно и да я люби първично и огнено сред чистотата на природата, да й покаже, че все още държи на нея и иска да й дари най-нежните и романтични копнежи на своята душа. Но всичко пропадна в бездната на пустотата, на счупените му илюзии и фантазиите му изтекоха от пропукания им съвместен живот. Ето, пред него жена му спокойно заспа, а той стои съкрушен и ограбен до дъно и не знае как да продължи нататък.

Даниел стана вдървено, взе от колата другото одеяло и се върна да покрие съпругата си, а после бавно тръгна през гората с надежда да намери в себе си път към бъдещето. Денят наистина беше специален, въпреки че не се получи така, както той бе пожелал. Нещо в него се бе променило безвъзвратно и той знаеше, че няма да може да живее повече, както досега, че трябва да направи нещо за себе си, за своето човешко развитие, за да запълни по някакъв начин празнината, която го разяждаше отвътре. Природата винаги е била най-мъдрия естествен съветник и Даниел интуитивно го бе доловил. Той й се отдаде напълно и тръгна по нейните тайни пътеки, навътре към себе си, без да разсъждава, без да задава въпроси. Просто вървеше, вървеше...

                                                                                      ІІІ

Тишината потъна дълбоко в душата му. Светът се изпразни от мисли. Дори съзерцанието не предизвикваше нищо. Остана единствено усещането за някаква далечна първичност. Ухания, звуци, пейзаж се сляха в едно. Даниел разтвори в пространството своята личност и се почувства свободен.

Не разбра как попадна в предверието на пещерата. Из въздуха се носеше едва доловим тръпчив аромат на нещо непознато. Може би, воден от тънкия усет на обонянието си, той потъваше с всяка следваща крачка в полупрозрачната неизвестност пред себе си. Нещо повече, нито знаеше, нито се интересуваше къде е и защо е тук, чувстваше само неописуемо спокойствие и удовлетвореност. Пътеката се спускаше плавно надолу, между грапави каменни сводове. Тишина, тъмнина и неизвестно ухание... Но цялата атмосфера бе напоена с живот - осезателен, тайнствен, пълноценен и смислен. От далечината едва доловимо се различаваше приглушения шепот на падаща вода.

Тогава пред очите на Даниел затрептя светлина - бледа, едва загатната, танцуваща по ръбовете на причудливите сводове. Гледката бе невероятна! Сякаш светлината и мракът ту се събираха, ту се разделяха, радваха се на тайната си прегръдка и си играеха на светлосенки. Мистерията на това видение потъна в очите на Даниел и той се спря в нямо съзерцание. Такава тръпка, такова усещане изживяваше за първи път. В този момент с кожата си почувства движението на въздуха... И я видя! В смуглата светлина пред него, като призрачно видение, стоеше изящна жена - безмълвна и грациозна, тя съсредоточено го наблюдаваше с топъл, приятелски поглед. Лека усмивка се прокрадна по устните й, а косите й като златен водопад обгръщаха крехките рамене. Даниел наблюдаваше в изумление дивната жена и не знаеше сън или действителност бе всичко, което му се случва. Но жената втренчено го наблюдаваше, после леко му махна с ръка. Всяко нейно движение бе грациозно и плавно, фигурата й излъчваше спокойствие и магически чар. Тя още веднъж направи мълчалив знак с ръка, сякаш го подканяше да тръгне, после все така бавно се обърна и пое нанякъде. Даниел стоеше вцепенен в своята изненада и нерешителност и не знаеше как да реагира. Но вълнението в него се надигна като приливна вълна и той бавно отмести крака след мистериозната жена.

След малко я видя в далечината, откъдето като бяло сияние се прокрадваше дневна светлина. Всички мисли бяха потънали някъде много дълбоко. Бе останало само осезанието за нещо много силно, нещо вълшебно и твърде красиво, за да може да се оформи в мисъл. Даниел с отмерени крачки следваше призрачното видение и не се питаше къде ще бъде отведен. Той чувстваше, че не трябва да спира. Изведнъж жената бе обляна в ярка светлина и сякаш стана прозрачна. Около нея струеше воал от искри, преливащи в меки оттенъци. Такава красота Даниел не подозираше, че може да съществува. Струваше му се, че е попаднал в света на приказките и пред него е спряла вълшебна фея, която всеки момент ще започне да отгатва и да изпълнява желанията му.

Едва в този момент той си даде сметка за усещанията си. Всичко в него бушуваше. Душата му вибрираше от възторг. Бе едно кълбо от страст, любов и мечтание. Тази невероятна жена събуди в него най-красивите чувства, на които беше способен. Дълбоко в себе си осъзна, че цял живот я беше търсил. Почувства се завършен, съвършен и изпълнен с живот.

Крачейки неуверено напред, той достигна до мястото на светлината и видя, че всъщност вече е извън пещерата, под ярките лъчи на слънцето и проумя ефекта, който бе уловило зрението му преди малко. Жената отново стоеше пред него, все така загадъчна, но истинска, обляна от лъчите на слънцето, сияйна като самата светлина. Прииска му се да я докосне, да я прегърне и да се сгуши в аромата на косите й, да улови ритъма на сърцето й. Пожела я с цялата своя същност. И отново тръгна към нея.

Едва тогава съзря зад раменете на жената пръските на водопада, който се изсипваше в далечината с приглушен грохот в живописна река. Лъчите на слънцето се пречупваха в кристалните пръски и в тях се топеше дъгата. А под свода й, като обгърната от многоцветен ореол, стоеше жената - безмълвна, тя го съзерцаваше, а очите й му казваха толкова неща. Това видение трудно би се изразило чрез думи. Само който го види с очите си, би могъл да оцени неговото величие. А Даниел беше там и виждаше всичко. Нещо повече, той изживяваше с всяка клетка на своето тяло този неописуем възторг!

Жената продължаваше да го гледа и сякаш искаше да го поощри с поглед. Даниел отново, макар колебливо, тръгна бавно към нея. Всяка крачка скъсяваше разстоянието помежду им. Той все още се питаше истина или видение е всичко това, когато долови диханието й. То бе толкова леко, сякаш копринена нишка погали тялото му, но усещането премина през него като огнена лава, след което всичко изригна. После се сля в една експлозия от чувства, красота и усещане. Даниел прегръщаше неовладяно жената, която ухаеше на живот, на треви и цветя, на земя и вода, на нещо толкова непознато, но така силно жадувано и истинско. Тя го улови за ръка и го поведе  към бистрата вода на реката. Краката им бавно се потопиха в прохладата на тичащите водни капки, които ги обсипаха с нежни целувки. Малки вълни се разплискваха тихо и избутваха напред струпаните по нозете им капчици. Вълшебството на този миг остана запечатано дълбоко в подсъзнанието на Даниел. В сейфа на неговата памет нямаше нещо, с което би могъл да го сравни.

Жената все още надничаше в очите му и търсеше някакъв скрит отговор в тях. Даниел я гледаше с нарастващо вълнение и нескрито желание. Тя топло му се усмихна, леко го отдалечи от себе си и бавно свлече от раменете си бялата дреха. После нежно се докосна до него и започна да го разкопчава с фините си пръсти. Всичко стана толкова тихо, толкова бавно, толкова естествено, толкова непорочно и красиво. Водата, топлите камъни, дъхът на тревата, шумът на водопада, усещането за съвършенство и цялост потънаха така дълбоко в душата на Даниел, че той се запита дали досега изобщо е живял. Този възторг на душата не му бе познат. Едва сега разпозна истинските стойности и измерения на любов, отдаденост, съвършенство, допълване и сливане с другия. Откри тази част от себе си, която до този миг усещаше като болезнена празнина. И проумя смисъла на щастието. Бе готов да се разтвори в пространството и да подари всяка частица от себе си на жената, която му показа какво е любов, какво е усещането за вечен живот и пълна хармония.

Отново я погледна в очите и там откри... себе си. Тя го гледаше с такава нежност, в погледа й прочете мечтите си, долови нейното одобрение и почувства, че може да стори чудеса - за нея, за себе си, за целия свят! Такова вдъхновение и стремеж не бе изпитвал никога досега. Очите насреща му все така се усмихваха и в кристалната им чистота Даниел сякаш прочете: "Ето твоя подарък! Днес е специален ден за теб, забрави ли? На днешния ден си се родил на земята, за да я обогатиш с мечтите, идеите и постиженията си. Запомни: ти заслужаваш всичко, което ти се случва!"

Едва сега Даниел си спомни за себе си. Да, той е един обикновен човек, животът му е запълнен с лавина от нескончаеми грижи, отговорности и обвързаности, които като стоманени нишки прорязват личността му и я разделят на хиляди късчета, които както и да се опитва, все не може да събере в синхрон. Спомни си за дългите сиви делници, за опустошените отношения между хората, с които живее, за дългите терзания и неоткрития път на спасение. Спомни си и болка стегна душата му. Какво ще стане сега?

Той не искаше да се връща обратно към света, който познаваше, където не можеше да се различи истината от фалша, в който материята бе превзела душите на хората и малцина бяха тези, които имаха и други стремежи, освен да се нахранят, наспят и да заситят похотливите си страсти. Болката отново нахлу като буря в душата му и той отчаяно впи поглед в очите на жената до себе си.

А тя го гледаше с такава любов! Думите, като на малък син екран, сякаш се изписваха в нейния поглед: "Животът не е случайност. Той е един велик замисъл, един предначертан план, който всеки е имал възможността да разгледа, преди да се впусне в реализирането му. Така че, не съди живота. Това, че са заличени следите от архива на паметта, не означава, че не си бил наясно с плана. Всеки го е приел предварително и е дошъл тук да го изпълни. Не винаги всичко е ясно и леко. Обикновено препятствията и изпитанията са повече от спокойните гладки пътища. Но в това е смисълът - да се повдигнеш над грозното, да се пребориш с болката, да се научиш да оцеляваш, въпреки всичко, защото в крайна сметка, не притежаваш нищо на тази земя. Нищо друго, освен себе си и своя стремеж към развитие. Научи се да мислиш нестандартно, различно. Богатството не се изразява в къщи, коли и предмети, макар че животът не може без тях. Но истинското богатство, това, което можеш да вземеш със себе си, е състоянието на духа ти, преживяванията, с които си го заредил - и хубави, и лоши, но най-вече поуките от тях. Това остава непокътнато в теб и никой не може да ти го даде или отнеме. Ти сам трябва да си го изградиш, да го изживееш и съхраниш. Нищо друго не е твое - нито предметите, нито хората. Ти не ги притежаваш. Това е заблуда, от която, колкото по-рано се отърсиш, толкова по-скоро ще осмислиш живота си, отношенията си и ще поемеш правилния път за своето развитие."

Даниел съзерцаваше мълчаливо течащите мисли в очите на жената, но не беше сигурен дали те го правеха по-спокоен.  Опитваше се да вникне в правотата на техния смисъл, но в същото време протестът и болката се надигаха в него, съзнавайки, че ще загуби отново всичко това. Очите му се опитваха да попитат: "Коя си ти? Толкова дълго те търсих - цял един живот! Къде беше и как ме намери сега? След всичко, което ми показа, ще ме изоставиш ли?"

Лека сянка пробягна за миг по лицето на жената, но светлината бе по-силна и я изтласка бързо встрани. Отново в погледа й затанцуваха искрите на слънцето и в синевата на очите й Даниел успя да прочете: "Аз съм твоя стремеж! Аз съм плодът на твоето скрито развитие! Тук съм, за да ти покажа на какво е способна мисълта на човека! Да ти докажа силата на мечтите! Ти ме създаде в себе си такава, каквато си ме представяше и пожела да ме срещнеш. Ти ме потърси в своята съпруга и ако тя се бе постарала, можеше поне малко да се опита да заприлича на мен. Тогава ти щеше да си доволен и с мисълта си да я подтикваш да заприлича на образа от твоята мисъл. Но тя не пожела. Нищо не става насила! И понеже ти беше толкова тъжен, самотен, отчаян точно в този ден, когато искаше да дадеш воля и израз на мечтата си, аз дойдох да ти покажа колко си силен! И те моля, не спирай по средата на пътя! Продължавай смело напред, ти ще откриеш как да постъпиш, как да повдигнеш духа си и да научиш много нови неща, които досега не си търсил, не знаейки за тяхното съществуване. Вгледай се в света около себе си, не всичко се вижда с просто око. Много неща се долавят чрез усет, но това не значи, че не са истински. Опитай се да ги опознаеш, да ги проумееш, да повярваш в тях и тогава ще откриваш нови врати, зад които те чакат изненади. А някъде там, по пътя си, кой знае, може отново да ме срещнеш, за да продължим в обща посока. Не се съмнявай, ще ме познаеш, така както днес ме позна - чрез душата си!

А сега е време да тръгваш обратно..."

Даниел не можеше да повярва! Не искаше да повярва, че е загубил всичко, точно когато го беше намерил! Душата му се раздираше от болка и тъгата като менгеме го стисна за гърлото. Душещи спазми го стягаха в обръч и той се тресеше в конвулсии. Нещо остро и силно го блъскаше безпощадно. От ужас отвори очи...

                                                                                          ІV

Някаква неясна фигура се бе надвесила над него и здраво разтърсваше раменете му. Тялото му вибрираше от болка и стрес. Първо долови гласа, а после разпозна образа. Жена му висеше над него като буреносен облак и продължаваше да го блъска, почти крещейки: "Хайде, събуди се най-после, стига си стенал като пребито животно! Няма цяла сутрин да стоя тук и да си губя времето! Оставям те, ако искаш ставай!"

В този миг всичко утихна и животът влезе в привичната си рамка. Даниел разтърка очи, седна в леглото, опита се да си спомни къде е и кой е и си даде сметка, че се върна отнякъде, твърде далече. Все още нещо стягаше гърлото му и сърцето му учестено биеше. Но всичко се оказа една илюзия, плод на съня. И все пак, днес беше рождения му ден! Дали да опита? Може би жена му ще разбере порива на душата му? Може би ще съумеят да намерят пътя един към друг, който бе така изтънял, че толкова често го губеха? Защо не, ще опита!

И Даниел се надигна бързо от постелята. Излизайки по-късно от банята, реши да изчака първо жена му да го поздрави за рождения ден, а после да й предложи партито.

Направи кафето, сервира го. Тя все щъкаше насам-натам и се цупеше непрестанно за нещо. В този миг в стаята се втурна дъщеря му: "Тате, тате, ти вече си станал! Честит рожден ден! Желая ти много хубави неща и да си останеш винаги най-прекрасния баща на света!" - и се хвърли в обятията му.

Едва тогава съпругата на Даниел се обърна към него и с все същата смръщена физиономия успя да изрече: "О, вярно, че днес беше рождения ти ден! Наистина бях забравила! Ами, честито тогава!" - и с това се изчерпа целия диапазон на поздравителната й реч. В този момент иззвъня телефонът.

В слушалката кънтеше гласът на сина на Даниел: "Тате, честито! Днес е твоят ден! Жив и здрав да си!  Желая ти много късмет! И нови постижения в живота! Да се сбъднат мечтите ти! Извинявай, че не можах да се върна, но имам много ангажименти тук."

"Благодаря ти, момчето ми!" - вместо прегръдка, гласът на Даниел го докосна през пространството - "Няма нужда да се терзаеш, не смятам да празнувам."

Кафето димеше... Всеки отпиваше в движение по няколко глътки. Нямаше време за разговори. Значението на днешния ден се разми в сивотата на делника. Даниел прехвърли в съзнанието си сценария на скритите си намерения за този ден, потопи се в споменът от близката нощ, застана отново лице в лице със самия себе си в напрегнат размисъл как да постъпи, но в крайна сметка премълча поканата за парти. Разбра, че нямаше смисъл. Не би могъл да запълни сам празнините, те бяха толкова много и така дълбоки, че фантазиите и намеренията му, взети заедно, не биха били достатъчни. А другата страна, съпругата му, не пожела да улови вибрациите на духа му поне през този специален за него ден и да му помогне да опита да я поведе в нова посока.

Но пред него имаше все още време, толкова време за размисъл върху тихи, нашепнати думи. И толкова уроци имаше още да учи! Няма да се предава!

Една тиха камбана ехтеше дълбоко в душата му: "Продължавай смело напред, ти ще откриеш как да постъпиш!

Не се съмнявай, ще ме познаеш, така както днес ме позна - чрез душата си!"

Даниел се усмихна на себе си. И погледът му засия в светлина. Взе чашата с кафето, седна на верандата и отпи глътка от горчивата течност, но в душата му се разливаше сладост. В ушите му кънтеше шумът от падаща вода, обонянието му улавяше дъх на диви треви, а в очите му трептеше многоцветието на дъгата. И някъде там, под ореола на фините пръски, нереална, вълшебна, обещаваща, му се усмихваше най-невероятната жена, която беше видял! Или не?

Като отговор чу гласа на сърцето си:

"Ще те намеря, все някога ще те намеря!

  И ще те позная!

  От пръв поглед!

  Не се съмнявай нито за миг!"