Някои неща се случват така неочаквано, че няма време да ги осъзнаеш и да ги приемеш за реалност. Само преди няколко часа го изпратих, щеше да пътува до родния си град да се види с родителите си. Често пътуваше - сам или с мен - обичаше да шофира, а и пътят до там не беше кой знае колко. Местността беше планинска, с много завои и красиви места, където понякога обичахме да спираме.
Тази сутрин не беше по-различна от останалите, денят обещаваше да бъде слънчев и топъл. Бързаше да тръгне по-рано, за да избегне обедната жега, целуна ме и хукна навън.
- Обади се като пристигнеш! - извиках след него по навик. И без да му кажа, винаги се обаждаше.
- Ще ти звънна! - чух някъде от долния етаж. И това беше последното, което чух от него.
Когато ми се обадиха от болницата, нямаше време да мисля, новината за катастрофата се стовари върху ми със силата на стихийно бедствие. Родителите му вече бяха там, пред интензивното, и когато ме видя, майка му ме прегърна и заплака. Аз все още бях твърде объркана, за да реагирам по какъвто и да е начин. Очаквах някой да обясни какво точно се е случило.
Възрастният лекар, който ни прие, не даде много обнадеждаваща информация. Приятелят ми бил в кома, с много вътрешни и външни наранявания. Все още било рано да се прогнозира каквото и да било, но ни стана ясно, че шансовете му не са големи.
Поисках да го видя, но сега не било възможно.
- Не ви съветвам да стоите тук - погледна ни съчувствено. - В момента не мога да ви кажа нищо повече, освен че правим всичко възможно да овладеем състоянието му. Ще ви се обадим, когато може да го видите.
После всичко се завъртя като някакъв абсурден калейдоскоп. Уж бях там, а като че ли наблюдавах нещата някъде отстрани сред хаоса от познати и непознати хора, говорещи за катастрофата. Уж виждах и чувах всичко, а смисълът на думите ми се изплъзваше, пометен от единствената доминираща мисъл - дали той ще оживее.
И себе си дори виждах отстрани като една бледа сянка на младата, жизнена жена, която бях. Близките ми ме прегръщаха и утешаваха, но аз все така не изпитвах нищо, сякаш бях изгубила способността да усещам каквото и да било. В един момент се взрях в очите на майка ми и си помислих, че тя изпитва моята болка. А после всичко потъна някъде...
Тежките мисли ме разтърсиха още преди да отворя очи и всичко изплува с болезнена яснота в съзнанието ми. Бях в детската си стая в дома на родителите ми. Майка стоеше права до прозореца, силуетът ù се очертаваше като тъмна въпросителна в здрача на стаята.
Когато разбра, че съм будна, седна на края на леглото и постави ръка на челото ми. За нея винаги щях да си остана нейното малко, безпомощно момиченце, което има нужда от помощта ù. Както когато боледувах и тя по цели нощи будуваше край леглото ми.
- Добре съм, мамо - надигнах се. - Трябва да вървя. Обадиха ли се от болницата?
- Не бързай, миличка, почини си. Ще отида да приготвя нещо за хапване. Цял ден нищо не си сложила в уста, затова ти прилоша. Когато се почувстваш по-добре, ела оттатък.
Не, не можех да остана и минута повече тук. Трябваше да съм до него, точно сега, когато се борят за живота му. Няма значение, че не мога да го видя, важното е да съм там.
Изведнъж реших, че той непременно ще усети присъствието ми, в каквото и състояние да беше, и това ще му помогне да се върне при мен. Докато се обличах, джиесемът ми зазвъня и всичко в мен се преобърна. Това беше мелодията, която бях избрала за него - само когато той ме търси, телефонът ми звънеше така. С нашата песен.
В бързината за малко да го изпусна, ръцете ми трепереха.
- Ало, ти ли си, ти ли си - не можех да спра да викам. - Ало, обади се!
Чуваше се някакво пращене, връзката беше лоша. Хрумна ми, че може някой от болницата да се обажда от неговия джиесем.
И тогава чух неговия глас. Беше много тихо, сякаш се обаждаше от много далече, но със сигурност беше той. Не каза много - просто няколко пъти повтори името ми. Или поне аз само това чух. После връзката прекъсна, а аз продължавах да държа телефона до ухото си с надеждата да го чуя отново. Набрах номера му, но никой не се обади.
Значи вече е в съзнание, благодаря ти, Боже! Втурнах се към вратата и едва не се сблъсках с майка ми. Гледаше ме въпросително, явно беше чула как викам в телефона.
- Обади се! - прегърнах я и чак тогава най-после се разплаках. От облекчение. - Той току-що ми се обади!
Майка внимателно се отдръпна и ме погледна някак особено. С онзи неин поглед, с който ме гледаше, когато бях болна, когато ми беше зле, и когато самата тя беше изплашена.
- От болницата ли ти се обадиха? - попита тихо. После още преди да отговоря стисна ръката ми и ми помогна да седна. - Щях да ти кажа. Исках само да съвземеш малко.
Лицето ù сякаш се сви, нещо затрептя в дъното на очите ù, и те преляха.
- Обадиха се малко преди да се събудиш - треперливите нотки се бяха промъкнали и в гласа ù, но тя се овладя. - Той... не са успели да го спасят... - после гласът ù съвсем изтъня.
Взирах се в нея, без да мога да осъзная какво говори. Нали току-що ù казах, че той ми се обади!
- Не разбирам... - сложих ръце на раменете ù и я погледнах. - Мамо, недей! Сигурно е някаква грешка, стават такива неща... Нека да тръгваме, ще видиш, че всичко е наред. Нали преди малко чух гласа му...
Не можех да спра да говоря, сякаш по този начин исках да изтрия дълбоката покруса от лицето ù. Не разбирах защо не ми вярва, но нямах време да ù обяснявам повече. Той беше там и ме чакаше.
- Родителите му вече са там - обади се баща ми. Обърнах се стреснато. Той се опита да каже още нещо, но само се намръщи и въздъхна. - По-добре да тръгваме.
- Нали не искаш да ми кажеш... - започнах, но в следващия момент реших, че няма смисъл да казвам каквото и да било повече.
Докато стигнем болницата, в мен започна да нараства една болезнена тревога, която изместваше облекчението. Мислех си, че е нетърпение да го видя час по-скоро, но още щом стъпих в сградата и ни поведоха към приземието, разбрах. Знаех го още преди да видя лицата на родителите му. Още преди да видя тялото му. Беше си отишъл.
Сред вещите му беше и джиесемът. Съвсем несъзнателно го взех и погледнах последните разговори. Един изходящ, точно по времето, когато чух гласа му, и после моето повикване. И тогава си спомних - преди да тръгне, беше обещал, че ще ми се обади. Той винаги изпълняваше обещанията си.