Някои неща се случват така неочаквано, че няма време да ги осъзнаеш и да ги приемеш за реалност. Само преди няколко часа го изпратих, щеше да пътува до родния си град да се види с родителите си. Често пътуваше - сам или с мен - обичаше да шофира, а и пътят до там не беше кой знае колко. Местността беше планинска, с много завои и красиви места, където понякога обичахме да спираме.
Тази сутрин не беше по-различна от останалите, денят обещаваше да бъде слънчев и топъл. Бързаше да тръгне по-рано, за да избегне обедната жега, целуна ме и хукна навън.
- Обади се като пристигнеш! - извиках след него по навик. И без да му кажа, винаги се обаждаше.
- Ще ти звънна! - чух някъде от долния етаж. И това беше последното, което чух от него.
Когато ми се обадиха от болницата, нямаше време да мисля, новината за катастрофата се стовари върху ми със силата на стихийно бедствие. Родителите му вече бяха там, пред интензивното, и когато ме видя, майка му ме прегърна и заплака. Аз все още бях твърде объркана ...