Аз съм Шира - разказвачът, наскоро бях на гости на братовчед си Ко Та Рак (на галено Ко) и... посгафих малко. Ко има един приятел Но Щен Вълк, двамата живеят в околността на едно много странно село, което на пръв поглед е в постоянната реалност, но явно някъде в или около него има теч и за това мястото проявява някои доста любопитни морфични особености, но вие сигурно вече знаете това...
Както и да е - гафът ми беше в това, че позволих на приятеля на моя роднина да ме навие да го науча да чете, знание само по себе си безобидно, но съвпаденията понякога се трупат малко странно. Ко също не можеше да чете и реши да го науча и него, за да не остане по-назад от приятеля си, а и защото си пада малко любопитко. За целта двамата домъкнаха отнякъде една книга с приказки. Всъщност им отне учудващо кратко време да схванат връзката между написаните знаци и реалните звуци, още по-малко им трябваше да стигнат до ниво сричане - всичко общо цялата сутрин и малко от следобеда, после аз много ожаднях и малкият ми братовчед, на който вече беше започнало да му доскучава, реши да ме заведе до селската кръчма, а Но Щен Вълк остана на полянката, забил нос в книгата.
По това време в заведението беше почти празно. Само на една маса седяха две старчета, които пийваха винце, бодваха си от голямото блюдо готвени зеленчуци пред тях, обсъждаха доста отвлечени и неясни теми, от време на време се заяждаха с момчето, което стоеше до тяхната маса и явно не харесваха отговорите му, та се опитваха да го плеснат зад врата, но малчуганът явно им беше свикнал, защото не го уцелиха нито веднъж.
Ко ми бърбореше нещо за разни роднини, за времето, за качеството на тукашното вино (което наистина бе на много високо ниво) и разни други общи приказки, но аз имах проблем с концентрацията, защото усещах нещо недоловимо с просто око, усещах, че изпускам нещо и затова нещо се случва точно в този момент, но не можех да го напипам с точност и това ми лазеше по нервите.
Точно в този момент дочух фрагмент от разговора на другата маса:
- Голяма част от изкуството да разбираме околните - тъкмо казваше едно от старчетата - се състои в това да се научим да разбираме илюзиите и заблудите, с които живеят.
- Да - съгласи се другото старче - А изкуството да си улесняваме живота е в това да не им ги посочваме...
- ... Освен ако не е наложително - допълни първото.
- ... да не им ги посочваме, освен ако не е наложително и да се възползваме максимално от това си знание...
- А зеленчуците са малко пресолени - додаде хлапето, бодвайки си от въпросните зеленчуци - и се ожаднява от тях.
След това си изявление си сръбна най-нахално от една от кратунките, приклякайки леко, за да избегне поредния опит за завратване.
В този момент нещо се намести в главата ми и се оказа, че Ко си говори сам и си пийва винце пак сам, защото бях вече бях взел първите сто метра за рекордно кратко време и продължавах да ускорявам...
На пръв поглед всичко си беше нормално - заварих Но Щен Вълк все така забол нос в книгата, което ме накара да си отдъхна за малко - точно докато срещнах погледа му...
- Защо? - просто попита той.
- Какво защо? - направих се на ударен аз, печелейки време, докато измисля някакъв елегантен изход от ситуацията.
Но Щен Вълк е роден далеч на север, където климатът е доста по-суров, а зимите с повече сняг и студ. Той обаче, въпреки че харесваше снега, особено току-що натрупалия, всъщност не обичаше особено много да му е студено, а и предпочиташе зимата да е по-кратка от половината година. Точно и затова, след като прекара известно време в пътуване, се установи в околността на това странно селище, където климатът е по-мек, а обитателите му - изключително странни и често доста откачени... но въпреки всичкия му опит, той още въобще не подозираше какво точно представляват така наречените детски приказки, а сега се сблъска челно и без подготовка с тях.
- В тази приказка няма нищо вярно! - възмущаваше се съвсем не на шега вълкът - Вълците не поглъщаме храната си цяла, не се обличаме с нощници, правейки се на нечия баба, а и въобще кой заплес може да обърка баба си с вълк, пък бил той и с нощна шапчица?!
- Ъъъ... - започнах аз - Приказките, особено тези, които се водят детски, имат сюжетна линия, която е съвсем скарана с логиката, а фактологията им съвсем куца. Обикновено историите се изграждат върху някаква поука и въобще не се гледа много-много реалността на събитията "описани" в нея.
- Ти нали си разказвач на приказки, твоите истории какви са? - вече малко по-спокойно заразпитва вълкът.
- Моите приказки са такива, каквито ги изискват обстоятелствата - вече се чувствах на по-познат терен, от което ставах все по-уверен.
- Каква приказка би ми разказал в този момент?
Точно тогава дотърча, леко залитайки Ко, явно беше гаврътнал и моето питие преди да хукне да ме гони.
- Къде изхвърча така, бе?! - попита веднага, след като си пое дъх и хвърляйки само един кратък поглед към приятеля си, добави - Какво става тук всъщност?
Погледнах към Но Щен Вълк, който ме наблюдаваше много внимателно, присвил леко лявото си око, после към братовчед ми, който пък ме зяпаше, леко олюлявайки се и намерих така търсения елегантен изход:
- Елате да ви черпя по едно питие - чух се да казвам, имайки ясното съзнание, че днес трябва яко да напия един вълк. Заради погледите, които си размениха двамата, ми се стори, че изпускам нещо от цялата картинка...