Арлена

-Колко още?

-След малко ще стигнем. Защо си толкова нетърпелива?

-Развълнувана съм от предстоящата ми среща с новия враг. Не може ли?

-Мислех, че единственото което те интересува е как да се избавиш от мен и да се върнеш при своя мрачен майор.

-Като цяло би било прекрасно да стане така, но някак си не го вярвам. Струва ми се, че нашите с теб желания са последното, за което мислят онези горе. Нали по тяхно нареждане сме тук? Значи очакват от нас нещо. Ти като прославеният гений на поколение "Омега" вероятно трябва да им докажеш, че полубожествените ти способности не са само приказки, а аз... Аз мога само да се бия. Явно ще трябва да им го демонстрирам. Едва ли им е нужно нещо друго от мен.

-Грешиш. Има още едно нещо, което биха желали да получат от теб като от жена.

Не беше необходимо да се замислям над думите му. Разбирах прекрасно какво има предвид.

-Ще те убия ако се опиташ да ме докоснеш.

-Не е необходимо. Ирник вече го направи.

-Ти долен...

Не успях да му залепя звучния шамар, който исках, понеже над нас се надвеси един от главнокомандващите на армията. Генерал Форел Ендел.

-Как се чувствате, младежи? Харесва ли ви пътуването?

-Доста е... познавателно. Досега не бяхме се возили на нещо, различно от самолет.

-Щастливци! Аз на вашата възраст въобще не се бях качвал на каквото и да било. Но след като постъпих в армията много неща се промениха към по-добро за мен. Същото ще се случи и с вас ако бъдете добри войници. Е, мога да ви пожелая единствено да се наслажавате на гледките, защото след като пристигнем започва сложната част. Надяваме се да не ни разочаровате. Аз и Михай Харлан.

С крайчеца на окото си видях как Елмир потръпна едва забележимо, но бързо се съвзе и се усмихна в отговор с добре отработената си чаровна усмивка. Форел Ендел не се задържа повече при нас, проведе още няколко непринудени разговора и се върна на мястото си най-отзад в бронетранспортьора.

Гледки... Какви гледки, за Бога! Наоколо цареше такава невъобразима разруха, че дори не ми се щеше да си помислям какво се случва с оцелелите ако въобще имаше такива след подобен погром. А и машината, която ни превозваше не предлагаше точно панорамен изглед навън. Все пак основната ѝ функция бе да транспортира бойци към бойното поле, а не туристи на екскурзия.

Откакто ме взеха за заложник в централата единственото, с което се занимавах през деня бе да следвам по петите голямата надежда Елмир Егберт. И дума не можеше да става за това, че съм му телохранителка. По-скоро се налагаше да защитавам другите от него. Имам неприятното чувство, че това момче не е съвсем наред с главата. Случката, за която ще разкажа е много показателен пример.

Беше пореден ден от заточението ми без да имам възможност да върша това, което най-много обичах в живота си. По програма Елмир трябваше да отиде на "тренировка", каквото и да значеше това на езика на майсторите на манипулацията. Аз, естествено, отново бях негова сянка. Докато вървяхме по коридорите на щаба се натъкнахме на група момчета, които стояха пред вратата, водеща към плаца на който щеше да се проведе демонстрацията.

-О, вижте кой идва! Националното съкровище! Момчето чудо! Прототипът на свръхчовеците!

Провокаторът беше смугъл и слабоват младеж с кестенява коса и тъмно кафяви очи. Макар привидно да не беше забележителен с нещо особено, групичката около него изглежаше още по- невзрачно на фона му, като че представляваха някакъв нелогичен негов придатък. В началото Елмир се опита да не обръща внимание на заяжданията, затова и тормозът продължи:

-Ей, маце! Ти що се влачиш с тоя убитак, ами не вземеш да си намериш някой свестен тип? Гарантирам ти, че знам какво искат сладурани като тебе. Само да ми паднеш!

Останалите се засмяха дружно, но бързо замлъкнаха в очакване на следващата словесна атака.

-Ама ти си бил много голяма работа, бе благородника! Даже не ни отразяваш! Приятели, поклонете се доземи на граф Егберт и му благодарете, за това че сте живи!

-Добро утро и на теб, Амир! Времето е прекрасно днес, не си ли съгласен?

-Зарежи тия престорени любезности! Защо по-добре не ни покажеш на какво наистина си способен? Писна ми да слушам колко си велик и как ние не сме достойни даже за калта по подметките ти! С какво си толкова специален, а? На мен ми изглеждаш като най-обикновен слабак и зубър. А аз такива си ги хапвам за закуска!

Амир, както го нарече Елмир, го хвана за яката и го блъсна силно в стената докато му изсъскваше гневно последните си думи. Не ми оставаше друго, освен да отвърна на заплахата за живота му. Извадих светкавично мечовете си и ги опрях в гърлото на нападателя.

-П-ха-ха-ха! Толкова си жалък! Гаджето ти ли ще те отървава? Не знам как не си потънал още в земята от срам. На твое място щях да се свра в най-дълбоката дупка и никога да не изляза от там.

-Арлена, свали оръжията си и отстъпи.

-Но, Елмир...

-Направи го!

Като че отново го чух повече с ума си, отколкото с ушите, защото усетих как започват да бучат. Подчиних се. Не отделях погледа си от него, а той своя от Амир. Изглеждаше напълно спокоен, без намек че нещо се върти в главата му. Тънките му устни бавно се извиха и той се усмихна широко показвайки бисерните си зъби. Огромните му небесносини очи засияха в момента, в който злощастният му противник започна безуспешно да прави опити да се отърси от неприятното усещане, което го завладя изведнъж. Невидима сила го принуждаваше да повдига и смъква рамене, да извива тялото си напред и назад в почти неестествена дъга, да тропа силно с крака по земята до болка. Докато той страдаше и крещеше, Елмир бе опрял гръб в стената някак нехайно, сякаш случващото се изобщо не го касаеше. Като че наблюдаваше забавно представление и съвсем скоро щеше да започне да ръкопляска на умелия актьор.

Вместо това писъците му достигнаха апогея си в мига, в който при поредната дъга, която описа гръбначният му стълб не се чу рязко изпукване като от трошаща се кост. Амир се строполи на земята и се разрида.

-Изрод! Какво ми стори! Не си чувствам краката!

-Всичко е точно. При прекъсване на гръбначния мозък в поясния отдел движенията, контролирани от нервите излизащи под мястото на увредата спират да се изпълняват. С други думи вече си парализиран от кръста надолу.

-Бъзикаш се с мен! Боже, защо? Не може да е вярно! Ти! Ти си...

-Аз съм по мислите, ти-по действията. Следващият път като ти дойде малоумната идея да се изправяш срещу явно по-силен противник, спри за малко и се замисли дали не правиш най-голямата грешка в живота си. Е, момчета! Май разговорът не ни се получи от първия път, но какво пък... Може би ако започнем с нещо различно...

Но придружителите на Амир се разбягаха с ужасени физиономии преди Елмир да успее да каже нещо повече. Победеният продължаваше да се търкаля по пода в жалки опити да възвърне контрол над тялото си.

-Какво ти става, Елмир? Защо го направи!

-Той те обиди, Арлена. Длъжен бях да защитя честта ти, както и своята.

-Хич не ми излизай с тия псевдоблагороднически приказки! Човекът не може да ходи! Това е тежка телесна повреда! Трябва да те осъдят!

-Няма да го направят, защото съм твърде ценен за тях. А той не е. Когато разберат какво се е случило просто ще му кажат, че сам си е виновен.

-За какъв се имаш, че да определяш цената на човешкия живот? За Бог? За някакъв абсолют? Знаеш ли колко други като теб, вманиачени в собственото си величие са си намирали майстора и са свършвали повече от печално? Не се прави на нещо, което не си и никога няма да бъдеш!

-О, чакам с нетърпение това да се случи! Ще ми бъде повече от интересно, повярвай ми! Не, не съм Бог, но съм една крачка по-близо до него, отколкото са те. Щом толкова си притеснена за него, защо не се опита да ме спреш, а? Да ти кажа ли? Защото ти хареса да гледаш как той страда. Изпита такава неописуема наслада, че не би могла да я сравниш с нищо друго. Неговата болка беше твоето удоволствие. Но не бива да се срамуваш от себе си. С всички хора е така. Чуждото страдание ни прави благодарни за живота, който водим с всичките съпътстващи го трудности. Защото колкото и да ти е гадно понякога все ще се намери някой, на когото му е даже по-гадно, отколкото на теб.

-Ти си извратен! Нищо нормално няма в теб!

-Вярно е. С големите способности идват и големи отговорности. Не съм нормален, защото съм "Омега". Както и ти. Затова не се прави на светица и закрилница. Избила си хиляди хора, жертви на чудовищни експерименти без да ти мигне окото защото са ти казали, че са кръвожадни химери. Не поемаш отговорност за тях, а за този тук-да? Ще ти споделя нещо. Амир също е формоменяч, само че от нашето поколение. Но същността му е като на "враговете" ти от бойното поле. Затова те моля да спреш да прилагаш двойни стандарти. Мразя лицемерието и очаквам от близките си хора да са искрени с мен. Хайде, да вървим вече! Заради този идиот закъсняваме и ще ни гледат накриво.

Не знаех какво да отговоря. Надявах се Амир да се възстанови поне частично. Ако действително е формоменяч има шанс да се регенерира, но все пак...

Сетих се за случката, когато го видях сред избраните да участват в секретна операция, която щеше да се проведе на полето на активни бойни действия. Воините щяхме да се бием, а гениите-стратези- да оказват психично влияние върху противника. Формоменячите щяха да бъдат донори на материал ако се наложеше някой ранен от нас да получи мигновена помощ чрез бързо изцеляване, благодарение на невероятните възстановителни способности, които кръвта им активираше у омегите. Единственият ѝ недостатък бе нуждата да се извърши директно преливане на груповосъвместима кръв и то на момента. Елмир беше с рядката нулева отрицателна група и единственият друг "Омега" с такава в централния щаб бе именно Амир.

Видях как с трудност се придвижва с патерици, но като че се бе посъвзел след инцидента. Сякаш камък ми падна от сърцето. Елмир въобще не му обърна внимание, но аз забелязах как при кратката среща на погледите им у Амир проблясна отровна омраза. Подозирах, че по-скоро би се оставил да го разчленят на малки парчета, отколкото да се съгласи да източат дори капчица от кръвта му в полза на гениалния откачалник, който седеше до мен и на когото не знам как въобще позволих да вземе ръката ми в шепите си.

"Господи! Обикновено не вярвам в теб, но как ми се ще наистина да съществуваш! Моля те, ако е така, нека всичко свърши добре! Когато и да е това и каквото и да ни струва!"

Странно, че подобна мисъл мина през ума ми. Моя ли беше или имплантирана в главата ми от Елмир? Ако си нямаш представа каква е същността му наистина би могъл да те очарова. Голям сладур е. Докато се биехме рамо до рамо почти го бях почувствала като продължение на себе си. С него ми беше приятно, спокойно, уютно. Като че най-после бях открила мечтания дом.

Обаче сега зная какъв е и ме е страх. Не за себе си. Страх ме е, защото знам че е готов да стигне до край и отвъд него и защото ако оцелея за да стана свидетел, не мисля че ще мога да продължа да живея с цялото това ужасяващо знание. Дано поне намеря някого, който да отнеме живота ми! Едва ли ще са ми останали достатъчно сили да го извърша сама...