Днес се загледах в един мъж на моите години, работещ в нашата фирма, мисля като счетоводител. Той бе с черен панталон, черни обувки с цип (обърнах внимание точно на това, защото обувките с цип ми се струваха досега несериозни) и с риза на големи вертикални раета. Обещах си да ходя на работа така това лято. В почивката пристигна някаква делегация и ние я коментирахме. Аз казах, че двамата мъже с пуловери не са българи, а тоя, дето е с риза и панталон и отваря багажника е българин. Направо се погнусих от облеклото на чужденците (вероятно германци, съдейки по косите и физиономиите им). Замислих се, че много от западните ни посетители ходят с пуловери, разпасани и изобщо в неогледно състояние. Просто изказах едно пренебрежително мнение към облеклото им и забравих за тях. Огледах Фиестата на колегата от охраната и се избъзиках с него, че ще купувам. Предложих му 2000 лева, но той каза: малко. После с един колега от моята смяна пак я огледахме и стигнахме до заключението, че 2000 лева са твърде много. Е, все пак Фиестата бе червена с 4 врати и газ. Колегата от охраната твърдеше, че 7 години я кара без никакви ремонти! После се върнах отново в действителността и реших да я (Нея) посетя вечерта. Сърцето ми туптеше все повече, колкото повече наближаваше времето за позвъняването на нейната врата. Колебанието ми трая 5 секунди, колкото да събера мислите си. Колебах се, дали да светна и входната лампа. Не го направих, защото не бях сигурен, кой е бутонът за входното осветление. А може би исках за последно, всичко да бъде истинско между нас. Колкото и да не ми се вярваше, очакванията ми отново се сбъднаха. Жената пред мен отвори вратата и веднага потъна някъде навътре. Не исках да влизам, а само да кажа 2 изречения. Все пак я уважих и влязох. Разговорът ни продължи един час, но така и не стигнахме да нищо съществено. Тя само потвърди моите мисли. За жалост не се стърпях и пак се опитах да и покажа, че знам всичко и че за точно това съм говорил в писмата си. Не разбрах, защо тя се пъне. Всъщност знаех. Тя бе силна жена. Аз не можех да се противя на това. Има една мъдрост - силният отстъпва. Направих го несъзнателно, отстъпвайки леко от позициите си. Усетих в нея човешкото. Съжалих, че и причиних всичко това, но не можех да си замина дълго време. Не исках момента да свършва. Усетих дланта и на гърдите ми за секунда и изтръпнах. Припомних си за сериала, който почнах отнова да гледам, както гледах и по време на запознанството ни - Старгейт. Сетих се за вратата на Старгейт в Пловдив. Сетих се за всичко, което бе безвъзвратно загубено. Отворих врата и си заминах. Онова "лека нощ" остана да кънти в съзнанието ми. Запътих се бавно към вкъщи, както винаги правя, когато съм разстроен. Може би не бях толкова... може би за момент усетих свобода и се отпуснах за половин час. Купих си цигари, отворих прозореца на колата, пуснах парното и се запътих към дома. В къщи светеше. Изненадах се, че майка ми не се е обадила още. Обясненията ми бяха вяли. Всъщност тя искаше да разбере, какво става с Мария. Споменах и, че съм бил с нея за последно и не исках повече да и давам обяснения. Милата ме разбра и усетих, как ме съжали за пореден път. Вече не знам, как би приела някаква моя бъдеща връзка. Всичко се стоварва с пълна сила отново на моята глава. Аз ненавиждах жените с дълги и предълги списъци от мъже, а самият аз почвам да се превръщам в такъв. Отворих Операта си и видях 3 писма. Не беше нужно много време, за да разбера, че една думичка привлича жените - "тъжен". На някоя бях споменал, че ще променя изложението си в тоя сайт. Определено, много жени искат да бъдат спасителки, но само толкова. После изведнъж ми хрумна да направя моята любовна история публична. Естествено знаех, че това, което напиша, няма да бъде публикувано в тоя сайт, но пробвах. Избрах една наша обща снимка в много малък формат, за да не се разбере коя е госпожата. Казах на аудиторията, че ще се женим, което бе самата истина. После се застраховах, че обяснения давам само на лична. Сега се страхувам, да не и навредя. Обаче съм сигурен, че никой няма да приеме насериозно писанията ми, а още по-малко да ги публикува. Предния ден бях споменал, че се страхувам от депресия. По-точно се страхувам от времето, което ще прекарам след раздялата. Знам, колко силно изживявам всичко. В интерес на истината, още обвинявам бившата си половинка, която ме напусна преди 8 месеца и и пиша писма. Сега вече ще са две (половинките). Запитах се, защо пиша на една жена, която ми е казала "край" преди 8 месеца. Отговарям си нещо от сорта, че твърде много е засегнала мъжкото ми достойнство и самочувствие. Изрази от рода на импотентен, слаб мъж и тем подобни не ми влияят добре на психиката. Аз може и да съм слаб, но не падам в краката на никоя жена след раздялата ни. Все пак си мисля, че ако бях слаб, още щях да бъда с Мария. Тя може да приказва, че ще ме изрита, но аз не и вярвам. На нея определено и трябва слаб мъж, който да е в краката и. Мисля си тия неща и слушам релаксираща музика. Релаксираща за моята душа, а не за общоприетото. Слушам си TRANCE и продължавам да пиша с часове. Препрочитам и редактирам отново писанията си и се мъча да намеря себе си в тоя свят. Силно казано е "тоя свят", защото светът си е само мой. Пред очите ми е отново силната жена и аз се питам, защо загубих толкова години. Отговарям си. Заради пари. Да, аз мога да живея над средното ниво за мята родина, но почти никой не знае цената, включително и най-близките роднини и приятели. Открих преди две години начин за добро съществуване. Хватката е тройно подсигуряване на разходите. Не бе толкова сложно, защото страната ни влизаше в Европа. Не знам защо, други хора не осъзнаха това. Под хора разбирам работническа класа и администрация. Може би вторите бяха увлечени от други по-лесни източници на средства. Не ги виня, всеки от нас е бил привлечен от тъмната трана. Някои устояха (включително Ти, Мила!), други - не. Много сега са в затвора, други им предстои влизане там. Тройното подсигуряване и сега действа - голяма заплата, голям овърдрафт и много голям кредит. Всичко си пасва идеално с условията. Дори без проблем се купува и чисто нова кола. Просто аз за пореден път доказах, че мисълта е ключ към богатството. Почвайки от нулата, сегашното положение ме устройва. Може би не ме устройва, че не вписвам жена и дете в него. Обаче знам, че случи ли се това, никой не може да ме спре да постигна целите си. Аз разчитам и на друго - любовта. Има ли я любовта, тройното подсигуряване може да стане и шесторно. Тогава няма кой да се опре на тая лавина от зрели емоции.
Ето това е силният мъж за мен. Една пералня е твърде малка, за да определи съдбата ни. Не случайно един мой професор казваше: "Ние не ви готвим за техници, а за хора, които ще се справят с всяка ситуация. За целта има книги в библиотеката и Вие трябва да знаете как да намерите решението на проблема, търсейки в библиотеката това, което е необходимо." Искаше ми се тая вечер да спомена на госпожата, че 7 минути са предостатъчни за решението на даден проблем. Искаше ми се да и кажа, че вариантите за решение не са само един. Искаше ми се да и докажа, че бих се оправил не само с лаптопа и на два пъти, а и други неща - пералня, гуми на кола, решение на болния проблем с детето, но... тя бе решила, че е по-голяма от... хляба. Аз се се отказах. Поплаках си мислено и си заминах завинаги...