В десет сутринта слънцето вече предвещаваше приятен пролетен ден. Мартина енергично слизаше по стълбите на високия жилищен блок. Бе прехвърлила четиридесетте, но се чувстваше млада и не ползваше асансьора. Тъмно кестенявата ѝ коса обгръщаше като ореол бялото ѝ лице. Най-голямото украшение бяха очите ѝ –кадифено кафяви, в контраст със светлата й рокля. Роклите ѝ бяха модерни, шиеше си ги сама.
Макар че не очакваше нищо, погледна към пощенската кутия. Вътре нещо се белееше. Обикновен пощенски плик. Грабна писмото. Адресът бе нейният, името – също, но подателят ѝ беше непознат. Неизвестно защо,сърцето ѝ се разтуптя.
Красивият почерк прикова вниманието ѝ. Някъде дълбоко в нея заигра предчувствие за отдавна чакана вест. Когато прочете първите думи “мила мамо”, сълзи замрежиха погледа ѝ, редовете се размазаха. Стисна здраво очи, а нещо стисна гърлото ѝ. Краката ѝ отмаляха..
Седна на пейката пред входа и продължи да чете: “Аз съм синът ти, когото някога си оставила в родилния дом. Прости ми, ...