В десет сутринта слънцето вече предвещаваше приятен пролетен ден. Мартина енергично слизаше по стълбите на високия  жилищен блок. Бе прехвърлила четиридесетте, но  се чувстваше млада и не ползваше асансьора. Тъмно кестенявата ѝ коса обгръщаше като ореол бялото ѝ лице. Най-голямото украшение бяха очите ѝ –кадифено кафяви, в контраст със светлата й рокля. Роклите ѝ бяха модерни, шиеше  си ги сама.

         Макар че не очакваше нищо, погледна към пощенската кутия. Вътре нещо се белееше. Обикновен пощенски плик. Грабна писмото. Адресът бе нейният, името – също, но подателят ѝ беше непознат. Неизвестно защо,сърцето ѝ се разтуптя.

         Красивият почерк прикова вниманието ѝ. Някъде дълбоко в нея заигра предчувствие за отдавна чакана вест. Когато прочете първите думи “мила мамо”, сълзи замрежиха погледа ѝ, редовете се размазаха. Стисна здраво очи, а нещо стисна гърлото ѝ. Краката ѝ отмаляха..

         Седна на пейката пред входа и продължи да чете: “Аз съм синът ти, когото някога си оставила в родилния дом. Прости ми, че  те открих, но откакто разбрах, мисълта за тебе не ми дава спокойствие. Осиновителите ми са добри родители, но като че ли подсъзнателно винаги съм  търсил тебе. И съм те обичал. Искам да се видим. Ако не желаеш, това ще бъде първото и последно мое обаждане, няма да те безпокоя повече” .

        Сълзи се стичаха по лицето ѝ: “Наскоро се ожених. И с жена ми решихме, ако искаш, първо да се срещнете с нея, да поговорите. Ако си съгласна, обади ни се на този адрес”. Следваше адрес в един от кварталите на града. Писмото завършваше с думите: ”Обичам те, мамо! Твой син – Мартин”.

         Мартина пое дъх …и се замисли. Бяха минали двайсет и пет години… Като че беше вчера...Вървят с майка й към онази жена, която не отказваше помощ в такива случаи… Родителите ѝ не позволиха да се омъжи за момчето, защото беше бедно. А тя, – едва шестнадесетгодишна, нямаше смелост да им се противопостави. И трябваше да махне бебето...Ето къщата. Влизат през портата. Но какво става? Жената излиза на терасата и започва да крещи: ”Махайте се! Няма да ви приема! Махайте се, да не съм ви видяла повече тука!”  Спират се стъписани. Жената тръшва вратата след себе си и повече не се показва. Тръгват си  объркани, с наведени глави... Какво ще прави?

        Отиде при леля си в друг град. И в началото на пролетта  остави бебето в родилния дом. Подписа, че се отказва от него, но никога не го забрави. По-късно  го потърси  и разбра, че е осиновен. И никога не си прости...

       Заредиха се дни и нощи, в които безпокойството дълбаеше като свредел мислите ѝ – какви са хората, които са го взели, дали се грижат за него така, както тя би се грижила, дали го обичат така, както тя го обича? А обич ли бе нейното, инстинкт ли или само терзания? Чувстваше се , като че са откъснали част от нея – половин човек. Упрекваше се, обвиняваше се... ненавиждаше родителите си. Понякога я обхващаше любопитство – как ли изглежда синът ѝ сега, на кого прилича?

        Със завист заглеждаше майките с деца, които срещаше по улиците. Все ѝ се струваше, че някъде ще го срещне и ще го познае. “Сега е на една годинка – си мислеше, на две, на три, на четири...” Най-нещастна беше на рождената му дата...

        После животът ѝ, пълен с изненади, радости и разочарования, се завъртя като виенско колело. Тя се омъжи и роди друг син, но баща му го отведе в чужда страна. Тя пак остана сама. И дълбоко в душата си притаи надеждата, че някой ден ще го намери.

         А ето, че сега, той я намира. Винаги е мечтала за този момент, а сега, като че ли не е готова да посрещне мечтата си, да повярва, че се е сбъднала. Как  ли я е открил? И как е решил да й пише?

Разглежда плика, взира се в адреса, чете и препрочита писмото, мъчи се да си го представи. Но всъщност, най-важният въпрос е дали той ще ѝ прости? Та как се прощава такова нещо? После в ума ѝ идват  други мисли. Дали пък не е някакъв измамник или изнудвач? Сега всичко е възможно. Беше се научила да премисля, преди да взима някакво решение. И сега ще обмисли… и ще реши какво да прави... Само спокойно, спокойно...

         След около месец Мартина нетърпеливо гледаше през прозореца. Часовникът  от стената  броеше секундите. Млада жена пресече улицата и се насочи към входа им. Вратата на асансьора хлопна. Звънна се.  Мартина усети сърцето си в гърлото. Огледа за миг стаята – да, всичко е в ред.

        И отвори. “Приятно ми е, Камелия” – усмихва ѝ се млада жена и ѝ подава ръка. Мартина хваща смутено ръката ѝ. Иска да каже името си, но  буца пак стяга гърлото ѝ. Кани я да седне и се втурва да донесе кафе и сладкиши, така по-добре ще прикрие вълнението си.

         Камелия разказва как са се запознали с Мартин, колко е чаровен и какъв грижлив съпруг  е, колко е сръчен, може да поправя всякакви домакински уреди. После за сватбата... ”Ама аз нося и снимки” – сеща се младата жена.

         Мартина поема гланцовите късчета хартия. Четири щастливи очи гледат към нея. Ето какъв бил – нейно копие, бяло лице на фона на кестенява коса, кадифено кафяви очи,  като нейните… Само че сега нейните плачат… Камелия ѝ говори нещо, но тя не чува думите ѝ. Разглежда пак снимките. Изключителна прилика. И чува предложението му – колко умно го е измислил! – да се срещнат в един християнски храм. Тя няма нищо против. Цял живот е чакала тази среща. В колко безсънни нощи си я е представяла, с колко сълзи я е умила, в колко сънища я е изживяла... Сърцето ѝ подсказва: “ Не, не може да има измама”...

        След седмица Мартин стоеше  в средата на храма. Благодареше на Бога, че му помогна да намери родната си майка. Сега го молеше да присъства на срещата им. Бяха се уговорили Камелия да я доведе. “Но защо се бавят толкова? Господи, да не би да се е отказала?”  Някой тихо пристъпва зад него. Докосва рамото му. Мартин отваря очи и обръща глава. И среща нежния  поглед на изтерзани кадифено кафяви очи. Колко много приличат на неговите... Прегръщат се. Плачат от радост и мъка “Мамо, мамо!” “Сине, прости ми!” “Аз отдавна съм ти простил, мамо. Сега искай Бог да ти прости”.

        Тя не може да повярва. “Нима е възможно?  Нима може да се прости такова нещо? Откъде у него толкова сила и благородство? Господи, нима всичко това е истина?”...

         А Господ гледаше отгоре и тихо се усмихваше. И отваряше нова страница...