Синият писък на глада

            И сега чувам думите ти, татко. Представям си как седиш срещу мен и с непресъхващата четка на вълнението рисуваш картините на преживяната от теб като фронтовак война. До преди месец я усещах така отдалечена от нашето поколение, но сега всички сме изумени от грозното ѝ лице, нахълтало безцеремонно в живота ни. Възкресяваше я само твоят бащински глас, прегракнал и накъсан, подпалван от живите въглени на спомените, светещи десетилетия наред.

            Като малка си мислех, че порасна ли, ще напиша книга за тази кървава диря в живота ти. Така и не го направих. Дали това неизпълнено пред самата мен обещание не е една от причините за случващото се? Готова съм да поема тази вина, защото всеки от нас би трябвало да я потърси и у себе си. Вместо първите пролетни дъждове, ни заливат кадри от бомбардировки, срутили се жилища и разбити неразцъфнали животи, на тъжните гари деца плачат, принудени да се разделят с бащите си, които може би никога повече няма да видят. А стряскащият вой на сирените кара хиляди хора да търсят спасение в бомбоубежищата... Войната се превърна в безмилостен господар. Нима не сме виновни, че позволихме това да се случи?

        Няколко каруци, натоварени с картофи, брашно, хляб и консерви се движат след войнишката колона. Зад хребета е мястото на новата ви локация. Фронтоваците са уморени, недоспали и брадясали. Ти си този, който отговаря да не останат гладни. Продоволствието с храна по време на война е много важна и трудна задача, а  военните действия изсмукват бързо силите на всички. Разминавате се с друга колона - тази на германските военнопленници. Виждаш колко отчаяни, със залепнали стомаси и невиждащ, обезкуражен поглед са те. Знаеш, че са ваши врагове и фронтови противници, но човешкото ти сърце се разтуптява от състрадание.

           Един от мъжете се откъсва от колоната и застава пред теб. Очите му са сини - също като твоите. Навярно и той има дете и жена, които го чакат. И едва ли е тръгнал на война, за да превръща вражеския войник в пушечно месо. Подчинява се на заповедите, които издават неговите командири. Няма право на своя мисъл и мнение. Човешките чувства са му забранени, проявеният страх е наказуем, малодушието е равно на куршум, изстрелян не във врага, а в него самия. Но синият писък на глада е така сърцераздирателен и  оглушителен, че прилича на бомба, паднала в полето на съвестта. И ти, без колебание, му подаваш самун хляб и две големи консервени кутии. Пленникът е стъписан, известно време те гледа невярващо и сякаш не смее да вземе това, което му подаваш, объркан от нахлулите в съзнанието му мисли. А после сваля швейцарския си часовни и иска с него да ти се отблагодари за скъпоценния дар, равен на човещина, която спасява дори него - твоя враг. Ти с внимателен жест побутваш треперещата му ръка назад и го даряваш с една разбираща усмивка, за която не е нужен преводач. Защото и на немски, и на български тя означава само едно - прилив на състрадание.

             Благодарна съм ти, че научи и мен да съпреживявам човешката мъка, татко! Откривам това в стотици хора, гледайки телевизионните репортажи за участта на бедстващите от войната украински жени. Сложили досегашния си живот в една пътна чанта, събрали мечтите на децата си в малката им раничка, те преминават пеш не само границата на страха, а и на неизвестното. Но когато видят съпричастния поглед на човека, изминал стотици километри, за да ги посрещне и приеме в дома си, страхът отпуска желязната хватка на гърлото им. Отдръпва студените си пипала, подадат ли им чаша с приготвена за тях на граничната бразда супа, защото тя стопля първо душите им. Усещат загрижеността за съдбата им на бежанци, принудени от войната да изоставят домовете си, и се подслоняват да отдъхнат в импровизираното градче от палатки, преди да вземат решение накъде искат да продължат. А очите им се пълнят със сълзи, когато непозната жена им поднесе събудило се за пролетта цвете. За да им подари с него човешка обич, състрадание и увереност.

           Знаеш ли, татко, аз си мисля със свито сърце и за онези руски войничета, които, преди да се научат да държат оръжието, са принудени да стрелят с него по своите братя. Те са затънали в тресавището на една нежелана от тях война, наречена от лъжливо благоприличие операция. Хирургическата маса на действителността е превърната в жестока касапница, след която малцина ще останат живи. Дори майките им не знаят къде и защо са изпратени техните още голобради синове. Не искам да си представям какво ще изживеят, когато научат за преждевременната смърт на децата си. И сърцето ми се къса, защото аз също съм майка, която не желае момчето ѝ да загине на бойното поле, проливайки кръвта си...

            Сещам се за двете риби, с които Христос нахралил пет хиляди изгладнели хора. Докато ми разказваше случката за срещата ти с военнопленника, усетих, че и ти си имал желание да заситиш глада на всички чужди войници, попаднали в колоната на отчаянието. Не си успял да го сториш с подарените две консерви и хляба, защото не си нито Бог, нито негов син, татко. Но съм сигурна, че гладният германски войник те е запомнил и благославял до края на живота си. Иска ми се състраданието – тази най-висша форма на любов – да бъде посадено във всяко сърце и да повярвам, че в човешката ни история няма да има повече такива братоубийствени войни.

             Чуй молитвата ми, Боже!