Сивият спектакъл

Лили се настани на удобната мека седалка и зачака. Приятен женски глас обяви започването на спектакъла. Лампите постепенно угаснаха, оставяйки след себе си приятен мрак, обгръщащ зрителите. Във въздуха не се усещаше вълнение. Беше тихо и спокойно.
Актьорите излязоха с пъстри маски на фона на весела музика, танцувайки и пеейки във вихрен карнавал. Всичко беше толкова безразлично на Лили. Тя гледаше безучастно насред смеещата се зала и чакаше нещо да се случи. Но не ставаше. Актьорите меняха цветните си маски и костюми, изговаряха думите си с чувство, но в душата на Лили нищо не трепна. Нищо не я докосна, натъжи или развесели. Скоро пиесата свърши. Лампите светнаха, публиката аплодира гръмко. Само Лили изчезна бързо като сянка, както и се беше появила.
Тя вървеше по тъмните улици, тихи и пусти. Въздухът беше хладен, но всичко беше сякаш вкаменено, не помръдваше. Момичето се замисли за спектакъла. Всичко беше толкова глупаво. Защо никой не го разбираше!?
Лили често имаше усещането, че нещо е объркано. Че това не е светът, в който тя е трябвало да се появи. Всичко тук беше толкова монотонно, еднообразно и сиво. Глупаво, безсмислено, безразлично... Тя мечтаеше за приключения - за истинска смелост, корист и любов. А откакто се помнеше, знаеше, че тук няма да ги открие. Този малък свят беше забързан и толкова вглъбен в собствения си стремеж за съществуване. Лили се надяваше пиесата да я развесели, но не се получи така. По-скоро я натъжи още повече, убеждавайки я във факта, че нищо не може да я докосне или изненада.
Тя вървеше по улицата и стъпките й отекваха. Мисли нападаха крехкото съзнание. Мечти, които щяха да останат неосъществени. Виждаше въображаемата си малка вселена, огряна от лека феерична светлина. Виждаше подвизите, които щеше да извърши, злото, с което щеше да се бори и прекрасния принц, в който щеше да се влюби.
Кристална сълзица бавно се търкулна по лицето на Лили. Сега тя осъзнаваше, че тази мъничка вселена, създадена от въображението и мечтите й, не съществува. Беше просто красив мираж,а всичките й приключения и истински чувства,обладали сърцето й - митична приказка. И тогава тя чу пукота от разрушаването на детската си мечта. Кристалните парчета се сгромолясаха със зловещ звън. Лили усещаше болката в душата си от това, че ще трябва да живее тук, в нашия монотонен, лишен от истински чувства свят.
Момичето извади носната си кърпичка. Притвори очи за миг, преди да избърше сълзите от бузите си. Време беше да се върне в нашата еднообразна, сива вселена. И най-болезненото от всичко беше, че Лили нищичко не можеше да промени.