СКЕДЕСА СЕСТРАТА НА СПАРТАК - част

  Мечът на Скедеса съскаше като разгневена змия и свирепо режеше въздуха. Нападаше противника си  яростно и ловко и го бе накарала да се изплаши и да се брани. Прочете неувереност в очите му и това я окуражи още повече. Противникът ѝ бе с мургав тен и много черни очи. Бе въоръжен с тризъбец и мрежа. Мъжът би бил много щастлив, ако успееше да хвърли мрежата върху нея и да забие тризъбеца си в тялото ѝ. Но Скедеса бе бърза като светкавица и гъвкава като котка и не му даваше възможност да я доближи. Успя на няколко пъти да го рани леко с меча си по бедрата и да го разколебае. Издебна го, отскачайки встрани, при едно негово нападение и така, заставайки леко зад него, замахна и заби меча си в рамото му. Раненият извика от болка, изпусна тризъбеца и падна на колене.

Публиката подивя и се развика. Искаха да го довърши. Явно раната, която му бе направила, бе дълбока, защото течеше много кръв и лицето му се свиваше от болка. Скедеса го ритна и той падна по очи в прахта. Погледна към трибуната, където седяха управителят на провинцията и другите знатни гости, за да види дали ще пощадят живота му. За учудване на публиката управителят вдигна пръста си и Скедеса не го уби. Това дори я успокои. Не обичаше да убива тежко ранени и беззащитни хора. Сега го правеше само заради целите си, колкото и да не ѝ се искаше. Излезе от арената и скоро се появи на първите редове около трибуната. Управителят на македонската провинция Гай Октавий харесваше гладиаторските борби и понеже в тях можеше да се включи всеки, който иска, той разрешаваше дори и на жени да изпробват силите си.

Нареди да повикат Скедеса при него. Тя отиде и свали шлема си. Дългата и черна и леко чуплива коса се спусна по бронята ѝ като приятен повей на вятъра и създаде очароващ ефект върху присъстващите.

Скедеса още не знаеше, че повечето римски управници се раждат със закона “Давам с едната ръка - вземам с двете”.

-   Браво, Скедеса! И днес победи. Заслужаваш награда.

Гай Октавий бръкна и извади кесия. Изсипа няколко монети в ръката си и ѝ ги подаде. Тя ги взе и кимна с глава в знак на благодарност. Усети обаче злобния поглед на една жена, която едва прикриваше омразата си към нея заради благоволението на управника.

Жената бе съпругата на Гай и държеше в ръце малко момченце. Това бе бъдещият Октавиан Август, но тогава никой не предполагаше, че точно той ще бъде първият император на Рим.

Скедеса бе тракийка, но не бе робиня, а воин. Въпреки че бе жена, тя бе много по-умела в боя от много други мъже. И ако нейният народ, траките, не беше толкова разединен, а сплотен, римските легиони нямаше да могат да го превземат. В началото Скедеса искаше да убие Гай Октавий, но после реши да се сближи с него дотолкова, колкото да получи информация. Усещаше слабостта му към нея и очакваше удобен момент. Преди около месец войските му нападнаха селището им и избиха почти всички. Плениха любимия и мъж Зипер и дочу, че навярно ще го подготвят за гладиатор. Притесняваше се, че не знае къде е той. Жив ли е или не?

Когато римляните нападнали селото им, тя бе надалеко и ловуваше с група ловци. Щом се завърна и видя какво е станало, мъка и злоба завладя сърцето ѝ. После, след като разбра, че Зипер е пленен, твърдо реши да го намери и освободи. Обичаше го много.

Разбра, че ще има гладиаторски борби в укреплението на римляните, и тя реши да се бие. Победи, но не намери любимия си сред гладиаторите. Разпита за него, но никой не знаеше нищо или нарочно премълчаваха. Носеха се слухове за група пленени воини, които били откарани в Атина или в Рим.

Сега тя побеждаваше за трети път и винаги след това изчезваше в планината. Два дни Скедеса вървеше по стръмни и едвам забележими пътеки, докато достигне до старо светилище на богинята Кибела. После се катереше по почти отвесна скала и накрая се промъкваше през тесен отвор в скалата. Там влизаше с пропълзяване в просторна пещера, на тавана на която имаше кръгъл отвор. През него по обед, когато слънцето бе в зенита си, преминаваха слънчевите лъчи и огряваха високата почти колкото човек златна статуя на богинята майка - Кибела.

Колкото и да бе странно, когато Скедеса за първи път отиде в светилището, завари в него една възрастна жена, която се оказа жрицата на храма. Тя се казваше Пикадора и живееше там, служейки на богинята. Всеки ден един доверен поклонник хвърляше храна през отвора на тавана на пещерата. Ако жрицата искаше да излезе, нещо, което рядко се случваше, той ѝ спускаше стълба. Мястото на светилището бе тайна, която се пазеше от години и най-вече след зачестяване на набезите на римляните.

Но в деня след последната ѝ победа Скедеса не разбра, че Гай Октавий е изпратил хитри шпиони, за да я проследят. Така на следващия ден самият Гай Октавий се показа на отвора на тавана на пещерата и скоро слезе долу с няколко войници.

- Ето още злато за нови легиони - каза той, виждайки статуята на богинята Кибела.

Тогава жрицата се доближи до него и с дрезгав глас му каза:

- Ако само докоснете тази статуя, ще ви сполетят огромни нещастия!

После изпадна в нещо като транс и затанцува около него. Запали някакви благовонни изсушени смеси и закади наоколо. Пееше си непонятни песни и нареждаше неразбираеми думи.

- Тя прави пророчество за вас, господарю - каза му Скедеса.

Учуден и леко изненадан, Гай Октавий стоеше и я гледаше. Реши, че ще му е любопитно да разбере какво ще каже старата жрица, защото бе чувал, че тракийските жреци са много точни в пророчествата си.

Когато свърши обреда си, Пикадора каза:

- Имате син. Носи вашето име Гай Октавий. Още е дете, но Кибела каза, че ако не оскверните светилището и статуята ѝ, той ще стане велик цар и владетел на света. Вечността обаче ще го запечата и запомни с друго име - Август. Име, което ще бъде дадено на цели тридесет и един дена от годината. Той ще бъде първият император на Рим!

Гай Октавий се колебаеше, но този път някаква сила го накара да се замисли и да повярва на думите на жрицата. Бе завладян от идеята, че светът би могъл да го запомни като бащата на велик владетел. Самият той искаше да бъде такъв, но явно боговете не бяха решили така.

- Добре - каза той. - Ще оставя статуята на вашата богиня, но искам тя да дойде с мен - и посочи с кимване към Скедеса.

- Аз ли? - изненадано и леко гневно запита Скедеса.

- Да - отвърна Гай. - Ще бъдеш от охраната на децата и жена ми.

- Но жена ви ме мрази. Тя не ме харесва - отвърна Скедеса.

- Тя ще се подчини и ще разбере, след като ѝ обясня, че симпатиите ми към теб са само професионални - поясни Гай.

Скедеса погледна жрицата и по погледа ѝ  разбра, че трябва да приеме.

Накрая каза, че е съгласна. Всъщност това бе и една от целите ѝ - да се сближи с големците, за да има повече възможности да освободи любимия си. После си спомни за последните месеци със Зипер, за тайните на дядо си, който бе жрец на племето,и разбира се за подлостите на новия жрец и сина му.

                                              2

Няколко месеца по-рано.

Скедеса бе прегърнала силно любимия си Зипер и не искаше да се отделя от него. Изпитваше необяснима обич и привличане към този мъж, без да се опитва да разбере защо. Беше се влюбила в него още преди да го бе виждала. Бе пораснал в местата, където преди много години е живял Орфей, и там на бойно майсторство го е обучавал стар тайнствен войн.

Обичаше да се любят навън сред природата. Нарочно го бе довела тук високо в планината близо до седемте кристално чисти езера, защото тук усещаше прилив на енергия и щастие.

Зипер бе най-добрият воин от тяхното племе. Те бяха от племето на бесите. Повечето от селищата на бесите бяха в Родопите, планината на Орфей, но тяхното бе малко пò на северозапад в подножието на планината Роула. Древните траки ѝ бяха дали името Донука, но някои ѝ викаха още Дунакс и Доункас. Планината с най-много реки и езера. От тук извираше реката Искър, която римляните бяха нарекли Ескус, а също реките Марица и Места. Реки, пълни с риба и прясна студена вода. Благодат за хората и животните.

Беше краят на лятото и въпреки че бяха нависоко в планината, бе приятно топло и свежо. Лежаха върху килим от горски цветя и билки, които тя старателно бе постлала. Той бе загледан в необятното небе над тях и си мислеше, че някъде там зад пределите на погледа му е царството на великия бог Збелсурд - потокът на светлината! Богът, който, когато се ядосаше на хората, хвърляше огнени светлини, с които подпалваше всичко.

След два дни се прибраха в селището си, разположено между три хълма. Имаха и неголяма река, а в горите наоколо бе пълно с дивеч и птици. Тук бяха на сигурно място. Поне си мислеха така. През последните години римляните редовно нападаха тракийските селища по равнините. Легионите безпощадно плячкосваха и палеха селата им.

- Скедеса, Скедеса, ела! - извика я разтревожено леля ѝ, когато видя, че се прибира.

-  Какво има? - попита я момичето притеснено.

- Дядо ти не е добре. Иска да те види. Пита за теб постоянно. Даже прати хора да те търсят.

Влязоха в двореца, построен от каменни колони и стени, по които имаше изрисувани ритуални и обредни картини, и се насочиха към покоите на жреца. Той лежеше видимо блед и болнав, но когато я видя, се усмихна. Тя коленичи до леглото му и той я погали бащински по главата.

- Оставете ни сами! - нареди той на слугите.

Когато всички излязоха, започна да говори бавно и с отпаднал глас:

- Скедеса, мило момиче, аз скоро ще поема по пътя на безвремието, но преди това искам да ти разкрия нещо много важно. Преди около петнадесет лета аз и други жреци бяхме поканени да осветим храм на бога Збелсурд при тракийското племе меди. Те живеят по крайбрежието на реката Струм в подножието на планината. Бяхме свършили празненствата, когато ненадейно ни нападнаха римски войски. Всички се бихме храбро, но те бяха много и убиваха наред. Когато тръгнахме да бягаме, за да се спасим, двамата с жреца на медите попаднахме на две деца Едното бе момче на около три години, а другото - момиче на около две. Момичето бе ти. Разбрахме се той да вземе момчето, а аз момичето, тебе. И тъй като в тази битка аз загубих дъщеря си и внучката си, които живееха при медите, реших да те отгледам като моя внучка. Бяхме дали една от дъщерите си за жена на големия син на жреца на медите в знак на приятелство и дружба. Когато се прибрах, казах на всички, че ти си моя внучка, а дъщеря ми е загинала. Ти си от племето на медите.

Скедеса го гледаше с невярващи очи и се чудеше какво да мисли. Обичаше жреца и знаеше, че той е нейният дядо. Знаеше, че майка ѝ е загинала далече от селото им, но никой не ѝ беше разказал кога, как и къде. Казваха ѝ, че не знаят. Дори и дядо ѝ .

Самата тя бе отраснала сред безстрашни воини и жрецът, видял смелия ѝ дух и пламъка в очите ѝ, бе наредил да я обучат да стреля с лък, да хвърля копие и да се бие с меч и с голи ръце. Надвиваше повечето момчета в борбите и състезанията с лък и с меч. И дори на няколко пъти бе влизала в истинско сражение с воини от вражески племена.

Старият жрец се намръщи. Явно го болеше. Когато му поотмина, каза с отпаднал глас:

- Приближи се още!

Тя се доближи до ухото му.

- Има и още нещо - започна той. - Преди време дойде пратеник от земите на медите. Каза ми, че жрецът им, моят приятел, се е възнесъл в небесата при предците си, но преди това му е наредил да дойде и да ми разкаже много важна история.

Оказало се, че момчето, което е взел той тогава, когато и аз взех теб, е твой брат. Но по-важното е, че сте били пет деца. Трима братя и две сестри. Родителите ви са загинали и повечето от близките ви също при онова нападение на римляните. Изминало много време, докато се появил човек, който му разказал за вас. Най-големият ви брат се е казвал Дзайбалос. Име, което означава воин на Бога, но всички в Рим и по света го познават като Спартак. Ти си негова сестра.

Скедеса стоеше онемяла от изненадващия разказ на жреца. Преди няколко лета из земите им се разнесе вестта за великия гладиатор Спартак и за неговите воини, с които вдигнал най-голямото въстание в света. Носеха се легенди за неговата смелост и храброст и за многото му битки и победи на гладиаторската арена.

“Значи Спартак ми е брат!”- каза си тя и усети странен прилив на енергия.

- Да. Бил е голямо момче, когато си се родила, и едва ли си спомняш за него - каза жрецът. - Когато съм те взел от селото, Дзайбалос - Спартак се е скрил в планината с други от селото. След няколко месеца вдигнали бунт и успели да нанесат значителни щети на римляните. После набезите им продължили и така постепенно си върнали териториите. Ядосани от това, в Рим взели решение и изпратили наказателни легиони, предвождани от Сула. Той успял да потуши бунтовете и при едно нападение пленили и Спартак. Но поради невероятно силното му тяло и добри бойни умения решили да не го убиват, а да го обучат и направят гладиатор.

В последната битка на гладиаторите срещу легионите на Марк Крас въстаниците били разгромени. Почти всички били разпънати на кръстове по целият път до Рим.  Но тялото на Спартак не било намерено. Бог не е позволил неговият воин да бъде осквернен.

Изведнъж в съзнанието на Скедеса нахлуха спомените за тайнствените сънища, които тя сънуваше от време на време и не можеше да разбере. Тези сънища бяха объркани и неясни. Но често се виждаше като малко бебе как две силни ръце я вземат от люлката, вдигат я нагоре и после я подхвърлят високо, а тя се смее и се радва. Младият човек също се смее и ѝ  говори нещо, но тя не го разбира. Очите му светят като звезди и я топлят.

“Дали това не е бил брат ми Спартак?”- помисли си Скедеса.