Рамаади се доближи до ухото на Джон и му прошепна, че това може да бъде капан. Момчето можеше да служи за примамка. Лукавостта на раксините не знаеше граници.

Въпреки опасенията си, тримата тръгнаха след момчето през една малка, почти незабележима пътечка през шубрака. Инстинктите на младия индиец имаха едно на ум. Беше съсредоточил вниманието си в заобикалящите го звуци. Не след дълго се озоваха пред дълга и сравнително равна тревиста площ, в края на която се виждаха смътните очертания на малка колибка, наподобяваща на индианско типи, само където наместо животински кожи, бяха използвани листа. Някъде в далечината се чуваше глух тътен, вероятно от някой водопад в околността.

Сидха отметна дървения плет, служещ за врата и се шмугна през отвора. Останалите го  последваха вътре. Запаленият огън осветяваше фигурата на седналия срещу тях старец.

 - Добре дошли, скъпи приятели! Радвам се, че склонихте да дойдете. Зоват ме Прем Рахул. Елате, седнете до огъня и се сгрейте. – рече с прегракнал глас старецът.

- Много сме благодарни за гостоприемството ви, но с риск да прозвуча грубо, бих попитал откъде ни познавате. Убеден съм, че не сме се срещали преди. – каза Джон, докато сядаше на земята.

- Прав си. Не сме се срещали. Поне не и в този живот. – засмя се Прем. – Въпреки това знам много за вас. По израженията на лицата ви съдя, че имате много въпроси. Ще се опитам да отговоря на тях, но всичко с времето си. Нека първо хапнем, сигурно умирате от глад.

Джон и Кристина не чакаха втора покана и взеха купичките с ориз, които им подаде старецът, но Рамаади ги спря, преди да успеят да погълнат от храната.

- Може да има нещо в ориза. – каза той и хвърли недоверчив поглед към усмихнатия Прем. – Днес бяхме нападнати от група разбойници. Водачът ни предаде. И той беше безобидно изглеждащ старец, точно като теб. Много е вероятно ти да сториш същото.

Прем посегна към купичката на Рамаади, след което защипа с пръсти малко от ориза и го изяде.

- Докато сте мои гости, вие сте в пълна безопасност. Нищо няма да ви нарани. – рече старецът със спокоен глас.

- Прости ми, ако съм те обидил. – сведе засрамено глава младокът.

- Ни най-малко. Подозренията ти са съвсем основателни.

- Как знаехте къде да ни намерите през нощта в джунглата, при това по време на буря? – попита Кристина с пълна уста.

 - Малко преди да пратя сина си да ви доведе, млада и красива жена със златни коси прекрачи прага на дома ми. Появи се със започването на бурята. Не знаех коя е тя, докато не се доближи до мен и не започна да шепне в ухото ми. Гласът ù беше като божествена мелодия. Мелодията се превръщаше в картини, а аз стоях в центъра им и ви наблюдавах. - като чу тези негови думи, Джон се задави. Веднага се беше сетил за Натали. – Видях бъдещето, както и вашите роли, които трябва да изиграете в него. И тримата сте избрани за велики дела, но не ми е позволено да ви разкрия какви са те. Това ще трябва да разберете сами.

- Споменахте жена със златни коси. Вярвам, че тази жена е една моя бивша пациентка отпреди няколко години. Казваше се Натали.

 - Името ù не е Натали, но все пак си се досетил правилно. Знаех, че ще се досетиш, както и тя знаеше. Все пак тази жена е една от тези, които наричаме „Дейтири  Ейре” -  даряващи светлина. Взорът и мъдростта им са безконечни.

 - „Даряващи светлина”? Какво е това?

 - Отговорът на този въпрос, Джон, ти е известен. Все още носиш бележката от нея в джоба си, нали? Знаеш за съществата от светлина, за които се пише в нея. Това са те.

 - Значи тя не е човек. Това обяснява доста неща. А кой сте вие?! – попита изненаданият доктор.

 - През последните четиринадесет хиляди години аз съм пазител на това, което сте дошли да търсите – светия храм на Шиндра. Когато си замина от този свят, синът ми ще поеме тази отговорност.

 - Вие сте на четиринадесет хиляди години?! Но как е възможно? – възкликна Кристина.

 - Аз съм потомък на много древен род хора. Жизненият ни цикъл е много по-продължителен от вашия, а и освен това разполагаме със способността да манипулираме скоростта на потока време. Цивилизацията ни процъфтяваше още много преди вашия род да направи първите си стъпки по земята.

 - Да не би да говорите за Лемурия? – прекъсна го младата българка. Прем се засмя.

 - Лем’ю е правилното произношение. Да, за това говоря. Предците ни някога са били силни и  горделиви хора, разполагащи с почти безгранични възможности и знание. Сега сме останали малцина – бледо подобие на някогашните Лем’ю - рани.

 - Не вярвах на древните писания. Мислех, че са просто легенди. Летящите градове... Атлантида, за бога... Какво се е случило с цивилизацията ви? – попита Кристина. – Според нещата, които съм чела, е имало война.

 - Да, война. Войната, която е сложила край на всички войни. Заслепени от арогантността си, предците ни са потопили планетата в огън, погубвайки милиарди хора. Тези, които са успели да оцелеят през тези кошмарни времена, са се зарекли да служат на живота и неговия прогрес. Ние не научихме уроците си навреме и заплатихме скъпо. Сега е вашият ред да преминете изпитанието си като цивилизация. Аз ще изпълня обета си, който съм поел, затова ще ви помогна. Сега ви предлагам да поспите. Утре вашето пътешествие започва и ще ви трябват всичките ви сили.

 - Дядо, ти си напълно откачил, но виж, тук си прав. Имаме нужда от сън. Днес премеждията ми дойдоха в повече. Наслушах се на глупости за тази вечер, пък и съм твърде уморен да издържа още от тези небивалици. Аз заспивам, за вас не знам. – подхвърли с ироничен тон Рамаади и се простря по гръб на земята. – Лека ви нощ. – минута по-късно вече хъркаше гръмко.

 - На мен не ми се спи. – каза Кристина – Най-накрая имам възможността да разговарям с един истински експерт по изчезнали цивилизации. – Прем я погледна многозначително. – Ох, съжалявам, не исках да ви засегна... – махна с ръка тя. – Нали разбрахте какво имам предвид?

 - Така е. – рече белокосият старец и започна да рови в жарта с пръчицата, която държеше в ръката си.

 - Господин Рахул, всичко, което ни разказахте, е много интересно, но можете ли да докажете нещо от това, което твърдите. Честно казано, и на мен ми се струва доста фантастична цялата тази история.

 - Носите ли си топли дрехи? – Джон и Кристина се спогледаха, след което поклатиха глава. – Лошо. Ако искате да видите доказателство за думите ми, просто излезте навън.

Двамата излязоха през дървения плет. Още щом прекрачиха прага, ги преряза изключително остър и леден вятър. Навсякъде около тях, почти до където стигаше погледът, се ширеха снежни преспи, а отвъд тях, някъде в далечината, едвам-едвам се забелязваха призрачните силуети на множество планински масиви. Нямаше и помен от джунглата, в която се намираха преди час.

 - Господи! Можеш ли да повярваш на това?! – каза Джон с трепереща от студ долна челюст.

 - Ощипи ме, защото със сигурност сънувам! – докторът я ощипа по бузата. – Ах!

 - Май не е сън. Да събудим ли Рамаади?

 - Не! Да не му разваляме хубавата изненада. – по лицето ù плъзна злорада усмивка. – Давай да влизаме, че замръзнах.

 - Добре, да речем, че си този, за когото твърдиш. – подхвана Джон още с влизането. – Би ли ни обяснил какво се случва навън? Къде сме?

 - По-подходящият въпрос би бил „В коя епоха сме?”. – отговори Прем, продължавайки да рови в жарта. – В момента се намираме в края на последната ледникова епоха. Мястото си остава същото. Както вече споменах, имаме възможността да манипулираме времето.

 - Не разбирам. – отвърна Финикс, като седна пак до огъня, опитвайки да си грее ръцете на него. – Връщаме се в миналото? Дори и да мога да възприема факта, че това дори е възможно, в главата ми се върти следният въпрос - какво целите?

 - Да ви заведа до храма. Той е скрит в пространство между пространствата. По физиономиите ви изглежда, че само ви обърквам. С няколко простички думи – храмът се намира във вашето минало. Единственият начин да можем да го достигнем, е да се синхронизираме с времевия джоб, в който е разположен.

 - Но в настоящето храмът все още си съществува. – намеси се Кристина. – Има документирани доказателства, както и много руини...

 - Разбира се, че има. – прекъсна я Прем. – Въпросът обаче е, че храмът е разрушен във вашето настояще, докато в миналото той все още е цял и напълно функциониращ.

 - В такъв случай, с тези си способности, бихте могли да се върнете назад и да промените хода на историята. Можете да предотвратите войната и да спасите цивилизацията си. Какво ви спира? – попита Джон.

 - Би било чудесно, но уви, това няма как да стане. Има закони, които не подлежат на нарушаване. Не можем да взаимодействаме директно със същества и предмети от миналото. Това, което се е случило веднъж, не може да се промени. Възможностите ни са ограничени единствено до безучастно наблюдение. Правил съм го преди и нямам намерение да го повторя. Сърцераздерателно е. – в гласа му се долавяше тъга.

 - Щом не можете да взаимодействате с предмети, как тогава ще влезем в храма? Това няма ли да наруши законите, за които споменахте? – зачуди се Кристина.

 - Не. – поклати глава старецът. – Както вече казах, той се намира във времеви джоб, който лежи извън линията на времето. В този случай историята запазва своята цялост и точност, което позволява правилата  да могат да бъдат пречупени.

 - Мисля, че започнах да разбирам за какво говорите. – почеса се Финикс по брадичката. - А какво има в храма?

 -  Ще видите, като стигнем там. Този път ви моля да се вслушате в съвета ми и да поспите. Когато ви казах, че ще ви трябват сили, не се шегувах. И без това ще се чака доста, докато пристигнем.

Няколко часа по-късно Рамаади се пробуди. Прозя се и се изправи, протягайки блажено ръцете си. Всички около него все още спяха. Реши да излезе да си поеме няколко глътки свеж въздух, също така да огледа околността на дневна светлина. Още в момента, в който подаде нос навън, блаженото изражение на лицето му се изпари. Неговото място беше заел недоумяващият поглед от ококорените му очи.

 - Джон! Кристина! Ставайте! Джон! Бързо!... – прокънтяха виковете на Рамаади.

Портите на Шиндра

Ярката светлина го заслепи, което го накара да прикрие очите си с ръце. Последва гърмеж. Облак от гъст, сивкав прахоляк погълна фигурата му. Земята се разтресе под натиска на падащата лавина от отломки на високите сгради. Те се чупеха една след друга, като сламки на силен вятър и политаха надолу, превръщайки се в прах, след като се разбиеха в планината под тях. Градът, който допреди миг се носеше спокойно по облаците, сега падаше на парчета към земята. Стотина метра над него стоеше светещото кълбото. Епицентърът. Времеразтеглена молекулярна имплозия. Това беше научният термин. Катастрофална верижна реакция, която разрушава молекулярните връзки. В това си състояние, податомните частици губят изключително голяма част от енергията си, в същия момент придобивайки огромна маса, което ги кара да рухват сами в себе си. Отделящата се топлина може да достигне няколко милиона градуса, но тъй като самият процес трае изключително кратко, се налага той да бъде удължен. Разрушителният ефект се увеличава прогресивно с периода от изминалото време на протичащата реакция. Колкото по-дълго, толкова по-разрушително. Тази беше настроена за ден. Атлантидите създадоха това оръжие, но се страхуваха да го използват. Поне до този момент, докато не претърпяха огромни загуби от Лем’юриа и не усетиха, че губят захвата си над последните останали ресурси.

Прем стоеше на скалистия върх, намиращ се на двайсетина километра от случващото се и гледаше безпомощно назряващия около него катаклизъм. Въздухът ставаше все по-сух и тежък. Не след дълго небето избухна в пламъци. Кислородът се беше запалил от собственото си разпадане и огромната температура. Планините и горите потънаха под безкрайни огнени езици. Реките и езерата вряха. Камъните под краката му започнаха да се топят. Беше протегнал ръце към загиващите му събратя, крещейки без глас, със сълзи на очи. Не можеше да стори нищо. Искаше му се да може да им помогне, но беше невъзможно. Нечий вик привлече вниманието му. Чуваше се отдалече. Все едно някой викаше от отвъдното: „Бързо!... Стани!...”

Прем отвори очи. „Отново този сън...” – помисли си той. Виковете, които бе чул, бяха на Рамаади, който вече беше успял да събуди Джон и Кристина.