Карта на душата

Дойде момента в който всичко беше към края си. Спокойно лежах в леглото и се усмихвах. Прехвърлях в ума си всичко някак за последно. Сега вече съм готова да си отида този път завинаги. Изпитвах умиление за моментите прекарани на моята любима синя планета. Дори си спомням първият живот. Бях точно като една абсолютна маймуна дивачка. Винаги бях много емоционална като жена. Затова предпочитах мъжките превъплъщения. При тях емоциите някак си бяха по-балансирани. Ай….сега пък си спомних когато бях онзи немски благородник Густаф. Как не оставих аристократка със свалена пола. Как ме обичаха и желаеха всички, но накрая умрях сам като прошляк и пияница. Спомням си също и онази африканска амазонка, която загуби дъщеря си при една битка между племената. Това беше причината да стана и шаманката на селото. А духа на дъщеря ми винаги беше до мен. Умрях спокойна, защото знаех, че след смъртта всичко тепърва започва. Охх….сега пък се сетих за друг мой живот. В този бях една от многото жени в харема на султана. Колко самотно съществуване. Да чакаш на един мъж да прави любов с теб. Това изобщо можеше ли да бъде смисъл на живота. От този живот обаче се научих на смирение, също и че предпочитам да съм мъж. Хаха….как избрах в този живот да съм жена тогава. Вече няма значение и този живот е към края си. Хм, доволна съм, добре ми се получи. Е, имаше моменти в които можеше и по-леко да премине. Ох, тези хормони и женски емоции, винаги са ме вкарвали в различни преживявания. Да, нали това е целта, е този път успях и да ги балансирам. Лежа сега спокойно и очаквам края на това. Аз съм в еуфория и екстаз, това не е края, а тепърва началото на ново приключение…….Затворих очи, пуснах леко между старите сухи устни своя сетен дъх и в миг се озовах там където наистина принадлежа….

Душата ми беше засмукана от божествената светлина. Този път спокойно преминах. Нямаше ги предишните катаклизми и забавяния. Напълно естествено се пренесох в енергийното си тяло. Колко по-различно беше от това да си във физическото. Знаех, че ще ми трябва малко време. Все още изпитвах тъга. Този път беше в пъти по-малко, но пак я имаше. Не бях готова да си спомня всичко. Отпуснах се спокойно, още имах усещането за тялото. Имах нужда от време, за да се почувствам напълно енергийно. Винаги си задавах въпроса „Какво ли е когато минеш през тунела“. Нямаше всъщност тунел, а бляскави светлини подобно на дискотека и в последствие просто лекота. Само да знаеха, че можеха да я чувстват и без да преминават. Леора беше до мен, разпознах енергията на висшето ми аз. Тази част от мен, която често ми помагаше. Сега разбрах, че всъщност сме били едно. Единствено Егото ми смяташе, че сме отделни. Стана ми смешно, типично като на Земята. Там се учех до сега как да съм човек. А сега отново ще се уча, как да съм енергийно тяло. Каква ирония, израстваш само за да разбереш, че още имаш да се развиваш. Изключвам се за момент, за да се приготвя за обединението, което предстои.......следва продължение