May 1, 2010, 6:37 PM

Скитникът 

  Prose » Narratives
954 0 4
2 мин reading

   Скиташе нощем из улиците на града. Беше беден самотник без цент в джоба.   Погледът му излъчваше тъга.
Наближаваше Коледа.
От небето се сипеха едри парцали сняг. Студеният вятър ги разпиляваше в различни посоки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на минаващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на мало и голямо и напомняха както за красотата на зимата, така и за нейната коварност…
Млади и щастливи двойки минаваха край  скитника. Повечето от тях бяха почти на годините на децата му.
Огнена болка обхващаше  неговата душа и сърце, когато се сещаше за семейството си…
Синът му и дъщерята бяха много малки, когато жена му постъпи жестоко с него
и го напусна най-безцеремонно...

Този декември бе много студен. Кучият студ беше сковал града и всичко живо се криеше на топло.
Скитникът изпитваше чувството, че кръвта му замръзва. Духаше често в ръцете си. Разтриваше ги, а после и лицето.  Завиваше с овехтелия вълнен шал устата и носа.
„Мамка му живот!“ – помисли си той.
Заподскача на едно място, за да се стопли. Пъхна ръце в скъсаните джобове на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати. Вятърът ги подмяташе. Веждите и миглите бяха заскрежени, а очите – ледени езера.
Оглеждаше празничните витрини на магазините.Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество, като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не искаше да си спомня за миналото, когото беше уважавана личност. Действителността сега бе друга. 
Спря се пред денонощния супермаркет. Загледа се  и няколко пъти преглътна бавно…
„Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят…!“
Разплака се. Болеше го всичко.
Влезе в тясното фоайе на супера и седна на стола, поставен в дъното.
Сложи калпака до нозете. Разтри лицето си, очите и заподсмърча. Раздвижи устните  и ги облиза. Въздъхна бавно. Разтри ръцете, за да ги стопли. Потропваше и с крака.
На излизане от магазина край него минаха мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от млада дама. Тя се спря до него, положи ръка на рамото, загледа се в тъжните му небесносини очи  и сложи торбичка с продукти  до него, и пусна няколко банкноти в калпака. Същото направиха и по-възрастните.
Нямаше сили да благодари. Беше обхванал с ръка наведената си глава.
Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите му замръзнаха.

 

*  Разказът е написан по действителен случай.
                                                                                 
                                                                                 © Николай Пеняшки – Плашков

 

© Николай Пеняшки-Плашков All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Защо не е завършено
  • Тъжно и добре написано.
    Много ми харесва как си описал опитите на скитника да се сгрее. Въздействащо е.

    И щеше да е наистина страхотно, ако имаше някакъв финал. Понеже "Позна минаващите край него." не е достатъчно. Това изречение обещава продължение. Или поне на мен така ми се струва.
  • Тъжно... много тъжно!
  • "Колко мъка има на тоя свят, Боже!"
    Замислящ разказ...
Random works
: ??:??