Бай Георги бързаше по улицата към мястото на изложбата. Беше му изникнал неочакван ангажимент и вече доста закъсняваше, а никак не му се искаше да я пропусне. Обичаше Боби като собствен внук и трябваше да стигне на всяка цена, за да го поздрави в този толкова важен за него ден. Излезе на главната. В далечината се чуваше глъчката от събралото се множество, а срещу него някакъв мъж тичаше така, сякаш живота му зависеше от това. Не можа да го огледа хубаво, защото онзи се втурна в една от преките, но му се стори, че прилича на Ангел.

        - Глупости, старче – промълви на себе си – защо пък ще бяга от хубавото. Разтърси глава и забърза още повече към мястото на събитието. Това, което видя като стигна го озадачи. Хората изглеждаха ужасно притеснени, щураха се на сам на там сякаш се беше случило нещо лошо. Бай Георги си проправи път и видя Боби, който оживено разговаряше с непозната жена. Приближи се, а като го видя Боби се хвърли на врата му.

       - Бай Георги, да знаеш само колко се радвам, че успя да дойдеш. Тук е пълна лудница и направо не знам какво да правя.

       Възрастния мъж го отдръпна от себе си притеснено.

       - Какви ги говориш, да няма някакъв проблем с изложбата? Защо тези хора се държат така странно? Днес трябваше да е вашия ден на теб и на Ангел. А всъщност той къде е?

      - Не,  не е изложбата. С нея всичко е на ред. За повече не съм и мечтал, но виж Ангел е друг въпрос.

       - Защо, какво е станало? – вече видимо разтревожен попита Бай Георги.

      - Ох – въздъхна Боби – на знам от къде да започна. Всичко вървеше по вода. Ангел се отпусна и се чувстваше добре докато не се появи Дюлгеров с жена си.

       Бай Георги настръхна и се заоглежда трескаво.

       - Къде е тоя душманин? Аз на него…

      - Успокой се. Тръгна си. Но преди това се случи нещо много странно – и той разказа за случката, след която Ангел избяга от изложбата. – Сега се чувствам ужасно, защото трябва да го намеря и да разбера какво стана, но пък не мога да зарежа хората тук. Не знам какво да правя.

       Бай Георги го потупа бащински по рамото.

       - Вече знаем, че когато Ангел изчезне има основателна причина. Почти съм сигурен, че е отишъл в убежището си. Знаеш, че там се чувства най-добре. Дай да се успокоим и да довършиш това, за което си тук. После ще отидем да го намерим.

      Ангел тичаше по тъмните градски улички. Тичаше сякаш искаше да избяга от себе си. Главата му се пръскаше от неспирно нахлуващите спомени. Погледът му беше замъглен. Чувстваше се на ръба на силите си, но краката му продължаваха да тичат. Не можеше да спре, не искаше да спира. Трябваше да избяга възможно най-далече. Но как да избягаш от себе си.

      Нямаше представа от колко време се скита по улиците, но когато и последната му останала сила изтече като капка пот, Ангел се строполи на земята, сви се на кълбо и единствената му мисъл беше, че трябва да оцелее още малко. Изминаха няколко безкрайни минути, в които полагаше нечовешки усилия да възстанови дишането и самообладанието си. С второто не се получаваше, но трябваше да продължи. Изправи се бавно и с натежали крака тръгна към „Къщата с розите“, защото вече знаеше, че там е разковничето на всичко.

      Още когато я намери беше усетил някаква странна връзка с това място. Спомни си онзи порив, който га накара да влезе и да я огледа. Спомни си всички онези моменти, в които му се струваше, че къщата му говори. Сега знаеше, че тя наистина му е говорила. Нашепвала му е да си спомни.

     Ангел с мъка се провря през прозорчето на мазето, задъхвайки се изкачи стъпалата до втория етаж и му костваше неимоверни усилия да се качи на тавана. Промъкна се през капандурата, запали свещ и залитайки тръгна към големия, стар часовник. Когато застана пред него внезапен прилив на адреналин му даде сила и той успя да го изблъска на страни. Часовникът полетя към земята, стовари се с грохот, а стъклата му се разбиха с тъжен стон. Стрелките му щяха да останат убити точно в полунощ. Ангел застана пред колоната, а трите реда различни тухли разбиха и последните остатъци съмнение, че хаосът, който цареше в главата му е неговия собствен, забравен живот. Изведнъж умората изчезна. Огледа се трескаво и видя металния прът. С всички сили го заби между тухлите, разклати го няколко пъти и те започнаха да подават. Когато първата падна захвърли пръта и с голи ръце продължи да разбива стената. В колоната се отвори не голяма, квадратна дупка, а в черната ѝ паст проблясваше златистата дръжка на малък сейф. Ангел я сграбчи нетърпеливо, но тя не подаде. Мисълта му трескаво зарови в хаоса от спомени. Стана бързо и отвори големия стар сандък. Намери кутията и грабна странния ключ. Ключалката изщрака, дръжката се завъртя и Ангел отвори сейфа. Няколко мига не смееше да извади съдържанието му. Все още му беше трудно да повярва, че това, което си спомни през последния час е истина. Накрая протегна трепереща ръка и извади папките с документи.

      Боби буквално влетя на тавана. От улицата беше видял светлината от свещта, която се процеждаше през прозорчетата. Погледът му бързо обходи помещението и той направо замръзна от изумление. Когато Ангел му разказа за тавана имаше някакви очаквания, но това което видя го остави без думи. Подредените старинни мебели, разбития на пода часовник, а в средата, сред купчина разпилени документи седеше Ангел и го гледаше с полуусмивка. Лицето му излъчваше безумна смесица от умора, решителност, облекчение, а може би дори и щастие. Боби излезе от вцепенението и се спусна към приятеля си

      - Ангеле, добре ли си? – каза той загрижено и коленичи до него на земята. – Какво стана на изложбата? И какво е всичко това? – той посочи с жест разпилените листове.

       Ангел го погледна, усмихна се леко и с пресипнал глас каза:

       - Стана чудо, Боби. Намерих се.

       Боби продължаваше да го гледа с неразбиране.

       - Как така си се намерил? – недоумяваше той.

      - Спомних си, Боби, просто си спомних всичко. – той се пресегна, разрови няколко листа, извади задграничен паспорт и му го подаде.

      Боби го гледаше с широко отворени очи, пое паспорта, бавно отвори на страницата със снимката, а Ангел му подаде ръка за поздрав.

       - Приятно ми е да се запознаем, Боби. Аз съм Боян Чалъков.

       Боби зяпна и в настъпилите безкрайни минути тишина единственото, което правеше бе да мести широко отворените си очи от снимката в паспорта към лицето на Ангел. Фтографския му поглед веднага го убеди, че човекът зад брадата и дългата коса е същият гладко избръснат и с модерна прическа, който го гледаше от снимката. Очите. Очите никога не се променяха.

       След първоначалния шок и когато се убеди, че Ангел не си е изгубил съвсем ума, Боби се втренчи имената – Боян Чалъков. Тази фамилия. От къде му беше толкова позната? Затвори очи и опита да си спомни, а когато това се случи, главата му се превърна в хаос от въпросителни.

      - Значи си спомни? – това прозвуча повече като констатация, а Ангел само кимна – И фамилията ти е Чалъков? – Ангел отново кимна – Но тази фамилия не беше ли на… - Боби не довърши въпроса, а Ангел отново потвърди с кимане – Тогава това значи, че ти…

        Ангел се усмихна широко и го прекъсна.

        - Да, Боби. Аз съм единствения жив наследник на „Къщата с розите“

        Боби се облегна на колоната и хвана главата си с ръце.

       - Това не може да е истина – каза като на себе си – как е възможно? Сякаш участвам в скрита камера. – и Боби заоглежда тавана.

        Боян се засмя уморено.

      - Не, Боби. Истинският живот е много по-шантав и с много по-неочаквани обрати от някакво нагласено телевизионно предаване. А моят се оказа с доста смахнат сценарий. Обаче финалът на тази история ще си го напиша аз. Само ще имам нужда от вашата подкрепа.

      При тези думи Ангел започна да събира разпилените документи. Паспорта и няколко листа остави на страна, останалото върна в сейфа, заключи го и прибра ключа в сандъка. Затвори дупката в колоната и двамата с Боби върнаха часовника на място. Ангел погали гузно циферблата и си обеща, че когато всичко свърши ще намери майстор, който да го върне към живот. После взе отделените документи и двамата тръгнаха към къщата на Бай Георги. Когато си тръгваха от откриването Боби го беше помолил да заведе Елена у тях и да го изчакат докато намери Ангел.

      Бай Георги нервно крачеше из двора. Елена се беше сгушила в беседката, пиеше чай и се опитваше да избие лошите мисли от главата си. Когато портата се отвори и двама скочиха като ужилени. Пръв влезе Боби, а на очакващите погледи на приятелите си отговори с кимване, после се отмести и пусна Ангел пред себе си. Елена се спусна към него и се хвърли на врата му. Той я прегърна, а тя скри лице в рамото му и вече не сдържаше сълзите си. Бай Георги се приближи и прегърна и двамата.

      - Радвам се, че си добре, момчето ми – каза тихо и се опита да сподави надигащото се вълнение.

       Елена се отдръпна леко и го погледна право в очите.

       - Повече никога, ама никога повече не прави така. Щяхме да се побъркаме от тревога.

        Ангел избърса внимателно една търкаляща се сълза от бузата ѝ.

       - Вече няма да се налага – каза той и подкани приятелите си да се настанят в беседката – Нека седнем и се успокоим, защото това, което имам да ви кажа, според думите на Боби не е за вярване. – после се обърна към възрастния мъж – Бай Георги, моля те донеси нещо силно отпускащо, че адреналина днес на всички ни дойде в повече.

     Домакинът изпълни молбата му, чашите звъннаха, топлината на питието се разля в изтерзаните им тела, а душите им се отпуснаха.

        Ангел въздъхна тежко и се обърна към приятелите си.  

        - А сега, скъпи мои, се пригответе да чуете моята история. Историята на един забравен живот.  Историята на Боян Чалъков.

Следва продължение...