Скитникът арменец 52

      Пролетта вече чука на вратата. Е, някъде вече е дошла, на други  места даже е отминала, но при мен тук отвъд океана, в близост до ескимосите, все още е зима. Вчера цял ден валя сняг и натрупа около 10 см. Но още малко, още няколко дни и “на нашата улица  ще настъпи празник”!

Време е да стегаме куфари, сакове и раници и тръгнем на път. 

Нашият неуморен пътник и пътешественик, симпатичният на някои, и досаден за други “скитник арменец”, след дълга почивка отново тръгва “по света и у нас”. Това стана не без поканата на “Безжичен”, за което му благодаря от все сърце.

Както навярно си спомняте, преди 25 години  “продадох  червената си Лада”, купих си билет и виза и от 8-ми коловоз тръгнах за Канада. Тук там видях индиански резервати, видях и ескимоси в метрото, но между тях, за щастие,  нямаше боси. Надявам се, че разбирате какво искам да кажа. Ако не се сещате попитайте любимият на всички ни Гошо Мамалев, той ще ви обясни.

Днес ще тръгнем на път с кола. Чака ни малко повече от 2 часа път. Тръгвайки от Монтреал, трябва да изминем около 220 км. път, за да стигнем до областта Ла Мориси, кръстена така на величествената река,  която тече през тази красива част на северо-източен Квебек, т.е “красивата провинция” както са я нарекли френските заселници на тези земи,  още преди повече от 400 години.

Французите открили  и заселили се на тази част от северна Америка, не са преувеличили, наистина провинция Квебек има изключително красива природа, а Ла Мориси  е  една от най-красивите части на Квебек, а може би и най-красивата.

Цялата област е обявена за Национален парк  наречен “Ла Мориси”, на името на една величествена река, която напоява с водите си цялата област, дава й жизнена влага, дава сила и мощ, красива природа и поминък на населението.

Малко трудно възприемам като “парк”, тази огромна красота от над 530 квадратни километра площ, с 150-те си малки и големи езера, на някои от които не се вижда отсрещния бряг, и по-скоро напомнят море, макар и не солено.

Планини, макар и не с 2000 метра височина, гъсти гори, от иглолисти и широколисти дървесни видове, тучни поляни осеяни с красиви цветя, храсти и заобиколени от огромни дървета, които образуват гъсти гори, правят ландшафта изключително красив. Макар и дива природа, творческата ръка на Човека се чувства, тя присъства на всяка крачка, и за голяма моя изненада, няма изрязани имена и сърца по дънерите на дърветата, няма празни бутилки, цигарени опаковки и хартии хвърлени на тревата или в подножието на дърветата. Няма празни консервени кутии на брега на езерата, няма никакви боклуци. Оглеждаш се, искаш да видиш следи от човешко присъствие, но не намираш никакви следи. Сякаш току що е минала машината и е почистила, полянките, брега на езерата, полянките между  милионите дървета които растат в този “парк”.  Не се чудете, че слагам думата парк в кавички. Много ми е трудно да възприема като парк тази огромна райска градина, населена от диви животни, като лосове, черни мечки, бобри, рижави лисици, и други диви животни.

Там където селското, гладко асфалтирано шосе се превръща в “алея” на парка, има кабинка в която седи млада, приветливо усмихната дама и продава билета, който ти дава право на достъп до всичко което има в парк “Ла Мориси”. Тъкмо плащам билетчето, което никак не е скъпо, момичето мълчаливо  ми прави знак да се обърна. Зад мен млада сърничка пасе трева и хапва от листата на някои дървета, като си подбира храната. Тихичко вадя камерата   и я снимам. Получи се интересен 5 минутен видео клип. Без да ни обърне внимание, в един момент сърничката побегна и изчезна в близката гора. Но нека да не изпреварваме събитията. 

Искахме да отидем на почивка няколко дни. За Лена, както и за мен Ла Мориси беше непознат район. Единодушно решихме да посетим тази част на Квебек, за която бях слушал много хубави неща, бях чел за красивата й природа. 

По интернета  намерихме  подходящ мотел, самостоятелна стая с малка кухничка, на самото шосе и на две крачки от брега на реката. 

Натоварихме Тойотата с необходимите вещи и храна, дрехи и спрей против комари и на път. 

По автомагистрала 40 Изток до град Труа Ривиер. Град Три реки, е наречен така, защото именно тук е мястото където река Ла Мориси се влива в друга величествена река- Сен Лоран -Свети Лаврентий. Тук Ла Мориси се разделя на три ръкава и дава името си на града построен на делтата на тази огромна река. 

При град Труа Ривиер, завиваме на ляво и тръгваме по друга магистрала, която минава покрай град  Шуиниган и ни отвежда в село Сен Жан де Пил, където се намира нашия мотел. Тук няма администратор, който да ви даде ключа на стаята. Има телефонен номер, звъним и само след броени минути от съседната къща идва млада, усмихната жена, пожелава ни с “добре дошли”, с приветлива радостна усмивка, сякаш посреща близки хора. Отваря една от 5-те врати и ни кани да влезем.  Дървена едноетажна сграда, развита по дължина, 5 врати водят към 5-те стаи с малък кухненски бокс, тоалетна с душ. Това е целия мотел. На 4-5 метра навътре от шосето и на десетина- петнадесет от брега на реката. Между мотела и реката няма дървета, няма сгради, има само две дървени кресла, на които можем да седим, да съзерцаваме реката с огромна широчина и да храним комарите. Напаст Божия, но това ще разбера едва привечер. 

В Канадските гори живеят и едни много опасни насекоми наречени “черни мухи”. Те живеят в горите и излизат на лов след 17 часа. Много са опасни, тяхната отрова може да причини парализа или заболявания на ставите и двигателния апарат. Моя позната беше пострадала от Черна муха и до края на живота си беше на инвалидна количка. Хората обичащи да скитат по горите, ловци, трапери и други носят специални защитни облекла и маски.

Като споменах думата трапер, се сетих за романите на Карл Май, “бащата” на Винету и Поразяващата ръка, немеца написал десетки книги за живота на североамериканските индианци, за техните бели врагове и за такива като Поразяващата ръка-приятел на индианците. Без да е посещавал Америка, Карл Май описва прериите на Аризона и Колорадо, тяхната флора и фауна, сякаш никога не е напускал земите на апахи, команчи, сиукси,  цял живот е ловувал из  териториите на племето Навахо. В действителност никога не е  пътувал отвъд океана.

Както вече ви разказах, когато пътешествувах из тези места, се убедих колко точно Карл Май е описвал тези пейзажи, които никога не е виждал със собствени очи. Как е било възможно? За мен ще си остане завинаги една огромна загатка. Настанихме се в “апартамента”, похапнахме и тръгнахме на разходка до близкото село. Малко китно селце, в чийто център се издига традиционната камбанария на селската църква. Видите ли камбанария и кръст, не можете да сбъркате, това е Центъра на населеното място. Там е Общината, училището, “магазен женерал” - Общия магазин-тоест магазин за всичко. Там е  и ресторанта т.е селската кръчма. Така беше навремето и в българските села. Беше! :( , защото сега те са жестоко обезлюдени и няма ни кръчма, ни кръчмар, а няколкото старци останали  да живеят в тях нямат сили да направят и три крачки. Грабени, малтретирани, бити и убивани от мургави бандити, изоставени от техните  деца, внуци и правнуци,  низвергнати и забравени от техните млади съселяни станали  журналисти, тв водещи, депутати и министри. Съдба!

Утрото беше свежо. Въздуха кристално чист и напоен с ароматите на хилядите благовонни растения  на богатата  природа на този райски кът, въздух който трепти като крилете  на току що родена пеперуда. Преди да дойда в Канада, един бивш консул на България в Торонто, ми беше казал, че ми завижда за три неща. Първото беше, за въздуха който ще дишам в Канада. Беше напълно прав. Тук, край тази  река,  дишайки утринния въздух, разбрах колко  е бил прав Андрей. Усещането е необикновено, всяко вдишване е едно съприкосновение с чистотата на Природата, едно докосване до нещо отдавна забравено в големите градове на Европа. Спомних си думите на мой близък приятел. Когато му казваха да не пуши, Йони  казваше, че го болели гърдите от чистия въздух.  Да наистина чистотата и свежестта на този въздух бяха  неописуеми.

Кафенце, малка закуска, и на път към “парка”. Тези огромни зелени площи, осеяни с 150 езера, тези богати на диви животни гори, не се вместват в моето понятие за парк. И поради тази причина думата парк, поставям в кавички.  Някак си не мога да ги възприемам с това понятие, за което моля да ми простите.

Както вече казах, първата изненада и първа среща с дивата природа на този парк беше още на самия вход. Срещата със  сърничката, която спокойно пасеше тревичка срещу кабинката на входа към парка. Посрещането беше много приятно.

Първата ни цел бяха езерата, 150 езера е трудно да обходиш, но ни се искаше да видим колкото се може повече. “Алеите” в този парк са  първокласни асфалтирани шосета, без пукнатини и без дупки. Да караш кола по тях е огромно удоволствие. Скоростта е ограничена,  и на места е забранено изпреварването, заради пресечения терен и многобройните завои. Все пак е планина. Първото езеро по пътя е “Езерото на лудия” (Льо лак дю фу), то не е много голямо. Следват езерото Габе, Маршан, Карибу,  езерото на риболова, езеро Ламар и езерото на петимата. Няма да изброявам всичките 150 езера, но няма да пропусна да спомена езерото Едуард, където има организиран плаж, със съблекални, чадъри, и павилионче за закуски, напитки и сладолед. 

Има и водопад на име Вебер. 

В този огромен парк, имате многобройни  възможности за спортуване. Маршрути за пешеходни преходи,  може да карате кану, каяк, да ловите риба, да използвате пътеките за колоездене, да къмпингуване или да събирате тен на  плажа, след като сте поплували в кристално чистите води на езерото, където плуването е разрешено.  Парк “Ла Мориси” е рай за любителите на фотографията и видео клиповете. Но крачейки по  обозначените пътеки в парка, внимавайте да не срещнете някоя черна мечка, пазете горските костенурки и ловете риба само там където е разрешено. Не се къпете в езера, където няма култивиран плаж. Много е опасно. 

В парка живеят много видове млекопитаещи, над 50 вида, има вълци, американски заек, рижава катерица, малки кафяви прилепи и други. Вълкът е от застрашените видове.  Има доста влечуги у водовземни животни.

Тук живеят и около 180 вида птици, много от които тук свиват гнезда.  В парка живеят  влечуги и десетки видове насекоми. С две думи, парка е изключително богат на флора и фауна и представлява един огромен природен резерват, който се подържа и строго контролира от държавата. 

По време на националните празници, когато има рекорден брой посетители, входа е свободен. 

Когато за втори път посетихме парка на 24 юни 2021 година, празника на Свети Йоан Кръстител, национален празник на Провинция Квебек, бяхме приятно изненадани от този факт.

Изминахме много километри. Наслаждавахме се на десетки прекрасни гледки на бреговете на езерата, от  дървени  площадки  за наблюдение, построени специално за туристи и пътешественици. Разхождахме се по тесни горски пътеки водещи до езера скрити зад гъста многовековна гора. При всяко езеро, край шосето, има изградени паркинги с тоалетни , контейнери за отпадъци, с информационни табели и карта на местността. И навсякъде е чисто и подредено, няма захвърлени по земята празни бутилки от минерална вода, няма празни консервени кутии, няма фасове, няма нищо хвърлено. Необяснимо за нас, свикналите с туристическите боклуци, с нехайното отношение към природата. Що за хора живеят тук? Със сигурност знаем, че не са по образовани от нас, процента на висшистите е много по-малък, даже хората със средно образование са много по-малко от живущите на Балканите. Кой и как ги е научил на ред и дисциплина? Това е голяма загатка за мен и днес, 25 години след живот в тази страна. Даже хора “слезли вчера от дърветата” са дисциплинирани и спазват СЪЗНАТЕЛНО реда и порядките.

До сградата в която живея от три години има парк. Лятно  време, в  събота и неделя тук се събират  десетки компании с деца и си устройват градински увеселения, със скара, ядене и пиене, музика и веселие. Децата играят на детската площадка, а младите играят баскетбол на игрището. Вечер преди да си тръгнат, всички отпадъци се събират в черни пластмасови торби и се оставят в големите кошове за отпадъци. В понеделник на обяд няма и следа от пикника през уикенда, на който са участвали десетки хора - филипинци, индуси, пакистанци, китайци. виетнамци и други. 

Вървите по селските улици на Квебек, от ляво и от дясно ферми. На улицата няма хвърлени угарки, хартийки, празни бутилки. В двора на фермата няма захвърлен един сандък или кашон, няма да видите една мотика или лопата захвърлена на земята или подпряна на стената на обора или къщата. Двор на ферма, на селска къща, а чистота и подредба като в аптека, както казваме ние в България. Пред къщите лехи с цветя и по улиците жива душа няма. Къде са хората не знам, почти никого не срещам разхождайки се по селските улици, чисти и подредени като за изложба. (Следва)