СКИТНИКЪТ АРМЕНЕЦ 63
Няма да крия от вас, че съм “любопитко” или “любознайко”, знам, че има разлика, но все пак е много трудно да се определи границата между тези две понятия. И при двата случая, човек си пъха носа на разни места. Докато любознателноста се счита за положително качество, то любопитството клони към отрицателните. Но както е казал един голям учен “всичко е относително”!
А когато въпросният нос е генетично и етнически голям, то любопитството става неизбежно- хроническо.
Три години живях и учих в СССР, наоколо много републики, народи, религии, нрави, гастрономически традиции, народни обичаи и т.н.
Престъпление би било да не се поинтересувам от страните извън Русия. Естествено на 1-во място е Армения, със своята 4-5 хилядни история, с първите в света християнски храмове, с езерото Севан и невероятния изглед към планината Арарат, където е кацнал Ноевият ковчег, и от там тръгва човешкия род.
Не случайно, когато един грузинец се хвали пред комшията си Гарабед, че първия човек на света е някой си ШИМПАДЗЕ, арменецът Гарабед му казва: “Абе я погледни в родословното дърво на твоя Шимпадзе, няма ли той прадядо ОРАНГУТАНЯН.”
Особен интерес имах към Узбекистан, и по-специално към град Самарканд, където се намира мавзолея на Биби Ханум, най-любимата съпруга на Чингиз Хан, тя била и най-красивата, и най-младата, най-умната, от всичките съпруги на Великия Чингиз Хан.
Но за съжаление, поради голямата отдалеченост, това пътуване не се осъществи.
Трите прибалтийски републики също бяха в полезрението на моите желания за пътешествия. Естония, Литва или Латвия. Една от друга по-интерсни, но все пак надделя предпочитанието към Естонската столица Талин.
За чуждите граждани, СССР изискваше специално разрешение от ОВИР- милиция за чужди граждани, за да пътуват извън града където учат или работят. Навярно една от службите на КГБ, създадена от Феликс Едмундович Дзержински, изгорила не една душица през 107-те години на своето съществувание, и продължава да “твори” и до наши дни.
Съветската бюрокрация беше ужасно мудна, и беше невъзможно да чакам такова разрешение. Въоръжен с име и фамилия, която звучи “по съветски”, си купувам билет за самолета и политам към Талин. Там няма да мога да си наема стая в хотел( изисква се разрешението на ОВИР), но както е казал Горки “на безумството на смелите, ний пеем песни”. И аз си мисля, все ще си намеря стаичка в частна къща, където да преспя 2-3 нощи. И от летище “Внуково”, в един прекрасен топъл юлски ден, с ТУ104, политам към “мечтаната” цел.
Тук спрях да пиша, смях се на думата МЕЧТАНА, и я сложих в кавички. Защо в кавички, ами защото не знаех нищо за Естония, нито за столицата й Талин. Ако е мечта, би трябвало да се поинтересувам, да намеря някой пътеводител, атлас или учебник по география, та да имам поне малко понятие на къде съм се запътил.
Тези земи са се населили веднага след разтопяването на ледовете. 10 хиляди години преди Новата ера тук вече живеят хора.
На южното крайбрежие на Финския залив живеят “естите”, по-късно датчаните, нападнати от тевтонските рицари, които се увенчават с времена победа. Следват шведи, немци, руснаци. От цялата тази мешавица се ражда държавата Естония.
По времето на Петър Велики, Естония е завладяна от Русия и става част от Руската империя.
През 1940 година, Естония е окупирана от Съветския съюз, и веднага е обявена за Естонска съветска социалистическа република.
Едва след разпада на СССР, през 1991 год. Естония обявява своята независимост. От този момент започва европейското развитие на тази малка балтийска страна, която крие невероятен интекентуален потенциал.
Всичко това е вярно, но в самолета на “Аерофлот”, през онзи горещ ден на месец Юли 1970 год., и през ум не ми минава такова бъдеще. СССР е “велика” сила и нейния разпад е “фантастика”.
До мен седи мъж на средна възраст, с лъкаво теме, няма и следа от коси. Кръгло, пълничко лице и интелигентно излъчване. Чете вестник. Честичко ме поглежда, но толкова. Никакъв опит да стартира разговор. Негова си работа и продължавам да гледам през илюминатора. Моето място е до прозореца. Черпят ни кафе или чай по желание, придружени с някакви сухи пастички. Нищо особено. Това е “Аерофлот”, но вътрешни линии.
Помня едно пътуване Москва -София с “Аерофлот”, първа клас. Лелееее, какво ядене и пиене падна тогава. Едвам се добрах до граничния контрол на Враждебна. Запомнил съм го защото това беше и първото задгранично пътуване на Кара, моята дву месечна малтийска болонка, подарена ми от една приятелка.
Моята, явно несъветска физиономия, предполагам е заинтригувала моя съсед и най-после ме заговори. Оскар, пианист от Талин се представи той. Направи ми добро впечатление, че първо се представи. Друг би започнал въпроси “кой си” “от къде си”, “къде отиваш” и т.н.
Естествено и аз се представих. От България, арменец, завършил учението си във ВАВТ( Всесъюзна Академия по Външна Търговия в Москва). Отивам да разгледам Талин. На въпроса, бил ли съм там преди. Отговор- не. Имате ли приятели, познати в Талин. Отговор-не. С нетърпение чаках да ме попита в кой хотел ще отседна, та да си кажа болката. Но главния въпрос не беше зададен. Жалко! Но, имай търпение Крикоре, подържай разговора и той ще се появи непремено.
Почвам да задавам въпроси аз. Дискретно. Бил ли е в България? Не. И започвам лека туристическа реклама на родното Черноморие, хилядите съветски граждани летуващи на “Золотие пески” и “Слънчев бряг”. Естествено разказвам за най-хубавите хотели във Варна и Златните пясъци. Целта е думата хотел да го подсети, да ми зададе “главния” въпрос. И става. В Талин също имало хубави хотели, в кой ще отседна аз?
Ох, най-после! Вече 45 минути чакам този въпрос. Най-после дочаках. Започвам да му описвам ситуацията леко смутен. (Нали дълги години съм в театралната самодейност). “Ще си търся частна квартира”, казвам.
Тук, Оскар ме “хвърля в тъча”.” Никаква частна квартира. Идваш у нас, ще бъдеш наш гост. Аз имам голям апартамент, а сме само двама-моята трета съпруга и аз”. “Ама как, неудобно е, чужд човек съм, познаваме се едва от половин час”, се назландисвам аз, но вътрешно сияя. Уредих се.
И така, да не удължавам излишно историята. Приемам с радост поканата. Кацаме в Талин, съпругата му, млада хубавица ни чака с кола. Волга нов модел. Май моят нов познат не е случаен човек. Не помня името на младата булка( бяха женени от около 20 дни.) Карат меден месец хората, а аз навлек, ще цъфна у тях. Боже до къде я докарахме!
Апартаментът на Оскар е в самия център на Талин. Град-приказка, който те хваща за гърлото още от първия поглед към старата Община с островърхата кула.
Настанявам се в определената за мен стая. Кратка почивка, тоалетни процедури и към 7,30 Оскар леко почуква на вратата. В осем тръгваме на вечеря.
Ресторанта е в някакъв парк, едноетажен, на огромна площ, на две нива. Ние сме на по -ниското, с горното ни делят смо две много широки стъпала. Стените представляват огромни стъкла, зад които се простират зелени поляни, огромни дървета, сякаш сме на някаква поляна сред гората.
Още не сме си взели въздух от възхищение (отнася се само за мен) и двама сервитьори, облечени като в лондонския кралски клуб, застават чинно до масата с тефтери в ръка. Първият взима поръчката за аперитива и мезетата, благодари, покланя се и изчезва.
Не мога да повярвам, че съм в СССР. Иска ми се да се ощипя, за да повярвам, че това не е сън. След три години в Москва, след десетки посещения в най, най- известните, най-класните ресторанти на съветската столица, като “Интернациоал”, “Национал”, “Прага”, “Нови Арбат” и други реномирани заведения, обслужването в този талински ресторант ме шашва. Къде съм? В Париж, Виена или в Рим? Сън ли е или някакво видение? Повярвайте ми не преувеличавам.
Докато аз седя като препариран, Оскар диктува на втория келнер, вечерята и десертите. Сервитьорът пита кое в колко часа да бъде поднесено!!! Тия ще ме убият, тук ми е края! И това не е нито сън, нито видение на болен мозък. Това е реално, нормално обслужване в хубав ресторант в столицата на Съветска Естония. Тия хора ще ме побъркат.
Като сравнявам как в московските ресторанти “наташките” ми отказват бульон със сурово яйце. Можело само с варено. Как ми поднасят яденето поизстинало, и много често чувам “нйъъ” вместо “нямаме”, ми идва да се смея неистово или да рева като звяр. Значи можело да има и такова обслужване при социализъм. А като си спомних за шкембе чорбата в “Дамарче” срещу Съдебната палата, щях да припадна от смях.
Веднъж един клиент намерил в чорбата парче парцал. “Майсторе, в шкембе чорбата ти намерих този парцал” силно възмутен извикал клиента. “ какво искаш бе, за 12 стотинки, персийски килим ли да има в чорбата!- креснал в отговор “майстора”.
Разни хора, разни идеали. Въпрос на възпитание, на култура. В Естония, много често не ти отговаряха, когато им говориш на руски. Ненавиждаха руснаците.
16-17 години по-късно, имах възможноста да бъда в делови отношения с естонски организации и се убедих, че това е един истински европейски народ от висока класа.
Какво ядохме и пихме не е важно. Едва ли ще ви бъде интересно.
Когато си тръгнахме към 22-22.30 ч. Оскар предложи да ни води в един нощен бар.
Оказа се клуб на нумизматиците. Моят нов приятел се оказа член на клуба.
Клубът се помещаваше в едно мазе, на стара сграда в сърцето на Талин. Всички стени бяха облицовани с дивечови кожи. Около стените имаше широки, дълги пейки, също тапицирани с такива кожи. Макар и доста голямо, помещението беше силно опушено от цигарен дим, който се разхождаше из въздуха на кълбета. Музиката едва се чуваше от разговорите на посетителите, мнозина от които отдавна вече бяха изпили петата си водка. Обстановката беше много интересна, но атмосферата беше нетърпима, поне за мен, който не е любител на алкохола. Така, че бързо си тръгнахме и прибрахме за спокоен сън.
Трудно ми е да определа характера на такова гостоприемство, спрямо абсолютно непознат, случайно срещнат човек. Мога да кажа само, че беше великолепно и да кажа едно голямо “Благодаря” на Оскар и младата му съпруга. Но чудесата не свършват до тук.
Сутринта, към 9 часа тръгнахме на закуска. В една от уличките на стария град, недалеч от централния площад с прочутото Кметство, има една малка сладкарничка или кафене, с 3-4 малки кръгли масички, и с въздух напоен с аромати на ванилия, канела, печени орехи и мирис на пресно изпечен козунак. Сервитьорките са две матрони на почетна възраст, 45-50 години, с безупречни прически, украсени с бели касинки. Облечени в рокли цвят на черен шоколад и бели престилчици с къдрици. Закуската е по избор-кафе, чай, горещ шоколад или меланж, придружен с мини кифлички с различен пълнеж. Всичко се прави на място и се поднася топло,топло. Какво да кажа, всичко е като една фантастична приказка. Куриозното, пак ще повторя, и потретя, че всичко това става по време на социализма. Всичко това става по време на сладкарска кооперация “Христо Ников”, чиито пасти ядехме независимо кога са произведени. Друго просто нямаше.
Талин е градът на замъците и кулите. Първата е построена още в началото на 11 век. Разходката по Стария град е едно неповторимо удоволствие. Тук ще видите сградата на Общината с нейната кула-игла, която много дълги години е била най-високата в Европа. Ще си купите аспирин от аптеката, която не е спряла да работи от 1422 година. Ще видите висящи, метални и дървени фирмени знаци на магазини, съществуващи поне 150 години. Уютни кафенета, сладкарнички и ресторантчета ще направят разходката из този древен град, празник който ще помните цял живот. Дане говорим за “пазара’и ресторанта с меню от 15-ти век. Картофи? Естествено те са били непознати в Европа през онази далечна епоха. И много други продукти, коита днес ползваме тогава са били неизвестни. С една дума, Талин е една приказка, приказка в която са вложили душата си датчани, тевтонски рицари, шведи, руснаци, немци и най-вече естонци. Техният език не прилича на познатите нам. В “угрофинската” езикова група влизат унгарски, фински и естонски, както и изчезналите водски и марийски. Но не мислете, че знаейки фински или унгарски ще ви е лесно в Естония. Нищо подобно, имат общи едва 2-3 думи-въздух, кръв и още 1-2 думи. Вече не помня кои бяха.
Седнал в колата летим по гладко шосе към финския залив на Балтиско море. Оскар там има вила. В момента там са родителите му. По пътя спираме да се разхладим с чаша бира в едно крайпътно заведение с островръх покрив, като на швейцарска селска къща. Навсякъде чистота, порядък и вежливо, усмихнато обслужване. А бирата студеееена!
Достолепни старци, хубаво облечени, с поведение на аристократи. Това са родителите на Оскар, моят нов приятел. Посрещат ме топло, сърдечно сякаш сме стари познати. Май ни гощаваха с нещо, не помня. Отидохме на плажа да се изкъпеме в морето. Макар, че е началото на юли водата е доста хладничка за южняк като мене и бързам да изляза на брега. На пякъка, макар и доста едър се чувствам по-добре.
След няколко часа, прекарани на брега на Балтийско море, тръгваме към Талин. Изпълнен с прекрасни впечатления от хората-благородници, пейзажите в пастелни цветове, пътищата като нарисувани, се прибираме в столицата на Естония.
На следващото утро, Оскар ме изпраща до летището за да не се видим никога повече.
Трябва да си призная една моя голяма грешка. И до ден днешен, след повече от 53 години не мога да си обясня, как може да не взема адрес и фамилното име на Оскар, за да им изпратя поне едно късо благодарствено писмо или картичка за оказаното гостоприемство. Сам не мога да си го обясня, защото това не е характерно за мен. Такова поведение ми е чуждо, абсолютно чуждо. И всеки, който поне малко ме познава би го потвърдил. А там, в Талин нещо съм се объркал. Необяснимо поведение. Вече 50 години се мъча да си обясня това, но не успявам. И най-лошото е, че не мога да поправя нещата. Безпомощен съм.
Така завърши първото ми пътуване до Талин, тази диамантена корона на балтийската република Естония.
Почти двадесет години по-късно отново ще кацна на Талинското летище, но при съвсем други обстоятелства, и съвсем с други цели, за които ще ви разкажа след няколко дена.
© Крикор Асланян All rights reserved.