Никога отново няма да е твое моето сърце.

Сега аз съм тази, която пролива сълзи, преглъщайки болката с усмивка,

борейки се с поредния ден и поредните чути  думи...

Преглъщам тихо мъката си, но е толкова трудно пред света да бъда щастлива, а вътрешно да горя... Трудно е да пренебрегвам погледа ти, изпълнен с безразличие, подигравайки се на моето страдание...

Правя се, че не те виждам и въпреки това не бягам... дори да ме боли, аз пак копнея да те зърна...

 Истина ли е това?  Нима забрави моите очи, нима  забрави целувките ми? Нима вече не ме забелязваш? Нима вече не съм красива за теб? Нима не съществувам? Нима не те интересувам и не ти пука дори малко? Нима дори една малка частица от теб не копнее за мен отново? Нима не усещаш болка при мисълта, че съм с друг? Нима ме забрави толкова бързо?

До вчера ме обичаше и казваше, че съм най-красивата, а сега казваш, че не ти пука за мен, че те дразня, че съм лигава и превзета... ти не знаеш как тези думи се забиват като нож в сърцето ми... зейват огромни рани... чувствам празнината в мен... седя сама, не преставайки да хвърлям сол в раните си, мислейки за теб и спомняйки си нашите мигове със сълзи на очи...

Слънцето залязва, както залезе любовта ти към мен, ако изобщо е имало истинска такава, но аз осъзнах нещо... на теб НЕ ТИ ПУКА ЗА МЕН... дори да умра, ще се поинтересуваш ли? Аз знам, че ти ще ме търсиш някой ден, но аз вече няма да съм тук... не съм играчка, но се счупих... ти разби сърцето ми на хиляди малки парченца... виж каква развалина построи... преди бях свястно момиче, а сега съм кучка без душа... наранявам и бягам...   Е, доволен ли си от себе си?