Илиян пиеше кафе заедно с колегите си преди работа. Това бе един от хубавите мигове през деня. Идваха един по един. Сядаха и дори не си поръчваха. Сервитьорите знаеха каква ще им е поръчката. Говореха си за всичко, само не и за работа. Оставяха професионалните задачи там, на работното място. Мъже на различна възраст сядаха около масата. Понякога събираха две една до друга. Смееха се. Шегуваха се помежду си. Една сутрин, Илиян влезе в кафенето. Поздрави колегите си. Седна до масата и каза:

- Не знам какво се случва с мен! Днес не ми се ставаше. А преди, още в пет и половина ставах. Пиех кафе. Радвах се, че е тихо и още никой не се е събудил. Днес даже си помечтах да имам поне още малко време за сън. Какво ми е?

Колегите му се спогледаха. Опитаха се да изглеждат сериозни. Знаеха колко се страхуваше Илиян от всичко. Иван бе доста по-възрастен от другите. Отпи от чашата с кафе. Погледна към Илиян и каза:

- Помниш ли, когато дойде да работиш при нас, още първия ден какво ти казах?

- Какво? - попита Илиян.

- Аз ти казах, че щом минеш определена възраст и ще започне да те стяга някъде. Да те наболява нещо. Ти ми се смееше тогава. Не вярваше. Колко години вече работим заедно!

- Сигурно десет ги има - каза Илиян.

- И ти вече влезе в тази възраст - отговори Иван.

- Стига бе! - рече Илиян. - Искаш да кажеш, че съм остарял ли? Няма как да стане. Аз все още съм пъргав. Работя, виждаш. Е, пояболява ме понякога я ръка, я крак. Но минава. Сутрин вече не ми се става. Все поглеждам часовника и ми се ще да посп още малко. Никога не е било това. Една умора се разлива по тялото ми. А като ми дойде време за почивка, тогава не ме свърта. Почват да ме болят ръцете. Трябва все да правя нещо, за да ми минат.

Колегите му се засмяха. Те знаеха какво преживява Илиян. Но никой не му се присмя. Знаеха също, че умората се лекува с работа. Спогледаха се. Платиха си кафетата и излязоха от кафенето. Иван извика Илиян и му каза:

- Днес си при мен. Ще работим заедно.

- Е, как! Аз работя сам! - каза Илиян.

- Нищо, такава ни е работата сега, че трябва да си помагаме.

Колегите се разпределиха. Всеки работеше така, че да не остава никой дори за минута свободен. Когато приключиха Иван каза:

- Искате ли да се отбием в кафето сега? Аз ще почерпя. Доволен съм днес.

Влязоха и поръчаха. По едно питие за добре свършената работа.

- Колко сме различни преди да започнем работа и след това, а? - каза Иван. - Сега можем да се поотпуснем. Да си споделим нещо. Все пак сме колектив.

Колеите се спогледаха. Те знаеха за какво ще стане дума. Един от тях каза:

- Изморих се.

- И аз - каза друг.

- Всички сме така! - каза Иван.

Обърна се към Ивайло и рече:

- Това, моето момче е сладка умора. Разбираш за нея едва, когато станеш на години. Преди си бил пъргав. Имал си сили за разходки и заведения. А сега, просто искаш да се прибереш и да се изтегнеш на дивана пред телевизора. Да хапнеш и да се легнеш.

- Значи, нищо ми няма, нали? - попита Илиян.

- Нищо ти няма. Просто имаш шанса да кажеш, че остаряваш.

Колегите се разсмяха. Отпиваха от питиетата си. Разделиха се. Всеки от тях усещаше тази сладка умора.

Явор Перфанов

06.12.2022 г.

Г. Оряховица