Джес тъкмо бе излязла от апартамента на приятелите си. Бе прекарала там последните няколко часа в гледане на вече гледани от нея хоръри. Сега се прибираше сама по познатия до болка път за вкъщи и вече поизносените й токчета звънтяха по цимента. Досега бе седяла в една стая с Дънкан - човекът, за който до скоро си бе „мислила", че обича, но си бяха разменили само няколко думи, и то за филма. По пътя тя си мислеше: „Защо в любовта тези недоразумения се получаваха толкова често. Каква беше причината? Истинска ли беше любовта? Или просто плод на нечие въображение? Създадена преди хиляди години... Може би тя беше като фонтана на младостта, който е бил търсен от хиляди, но в крайна сметка се бе оказал лъжа?" Май това се бяха оказали последните 2 години от живота на Джесика. Лъжа... Голяма и, на доста моменти, изпълнена с болка. Докато вървеше към вкъщи обаче, осъзнаваше, че не някой друг, а тя сама се бе „поставила" в тази лъжа. Поне през последните месеци. Сега осъзнаваше, че онази малка ис ...