Джес тъкмо бе излязла от апартамента на приятелите си. Бе прекарала там последните няколко часа в гледане на вече гледани от нея хоръри. Сега се прибираше сама по познатия до болка път за вкъщи и вече поизносените й токчета звънтяха по цимента. Досега бе седяла в една стая с Дънкан - човекът, за който до скоро си бе „мислила", че обича, но си бяха разменили само няколко думи, и то за филма. По пътя тя си мислеше: „Защо в любовта тези недоразумения се получаваха толкова често. Каква беше причината? Истинска ли беше любовта? Или просто плод на нечие въображение? Създадена преди хиляди години... Може би тя беше като фонтана на младостта, който е бил търсен от хиляди, но в крайна сметка се бе оказал лъжа?" Май това се бяха оказали последните 2 години от живота на Джесика. Лъжа... Голяма и, на доста моменти, изпълнена с болка. Докато вървеше към вкъщи обаче, осъзнаваше, че не някой друг, а тя сама се бе „поставила" в тази лъжа. Поне през последните месеци. Сега осъзнаваше, че онази малка искра бе безвъзвратно изгубена. Сега разбра, че бъдещето вече е в нейни ръце. Трябваше да е щастлива... нали? А защо чувстваше тази... тъга в душата си? Може би това бе малката празнина, останала в сърцето й след напускането на рутината. В това се бе превърнала „любовта" от последните месеци - във вреден навик. Точно като пушенето. Може би тези, които не пушеха, бяха осъдени да страдат от друга зависимост. И любовта май бе зависимостта на Джесика. А една последна среща прекрати цялото време на мъчение и отчаяни опити за отказване на „любовта". Дали точно това не й бе било нужно? Един последен сблъсък с реалността. Колкото й неприятен да беше той...