Jun 23, 2013, 2:42 PM
Следи
10 мин reading
Лена:
Следи. Той винаги ми оставя следи. Мънички късчета хартия, парче от стъкло, изсъхнали листа. Във всичко това имаше смисъл, наш личен замисъл. Знаех, че ги оставя, за да не се чувствам сама, за да си спомням, че той е там и мисли план. План, който да ме освободи от робството и тиранията на другия. Любовта ще победи омразата, в това ме научи да вярвам той - моят мъж. Макар и разделени, аз чувам биенето на сърцето му, вечер усещам ръката му по гърба си и си спомням нашите груби игри, които винаги ми оставят белези по ръцете. Но аз ги харесвах, харесвах всичко, което моят мъж ми даваше и ненавиждам дори погледите на другия. Добрият ми даваше надежда, а злият само мъка. Принудена съм да живея в една къща с лошия. Бледожълта фасада с една стая и пропукани стени, отвътре стените са бели като в болница. Прилошаваше ми от тях. Леглото беше неудобно, на таблата имаше кожени каишки, с които лошият ме приковаваше, когато се бунтувах и исках да избягам. На колене го молех да ме пусне да ида при любовта на живота си, плачех, крещях, молих го. Той не се трогна, каза, че ако не се променя, ще седя в тази проклета къща до живот, заключена. В стаята имаше маса, която бе закована за пода и стар телевизор, който предаваше само една програма и често картината се разваляше до снежна буря от смущения. Храната си я получавах на поднос, сякаш бях болна заложница. Ала вярно бе само последното. Този, злия мъж никога не можеше да ме спечели, макар да искаше. Нима има друга причина да ме е отвлякъл? Една вечер не издържах и му казах, че никога няма да ме има и че сърцето ми принадлежи на друг. Той се ядоса и каза „Пак ли започваш? Тъкмо си мислех, че всичко вече се оправя.“ След тези думи той излезе, затръшна вратата и я заключи.
На сутринта вратата се отвори и на прага застана моят похитител, донесе ми закуската и излезна, ала покрай него премина едно малко парче от вестник, което вятърът донесе. В мига когато мъжът излезе аз скочих на пода и паднах на колене до парчето хартия. Беше скъсана една думичка и тя беше „утре“. Господи – казах си аз – той не ме е забравил. Това беше от типичните му ясни, но кодирани знаци. Помислих си, че планът му е почти завършен. Скоро – казах си – скоро ще дойде да ме спаси. Още утре.
Нима някога някой е могъл да заповядва на сърцето си? Как да обърна гръб на човека, който рискуваше живота си за мен, подаряваше ми звезди и щастие? Как да забравя това и да се отдам на похитител? Как, за Бога, бих могла? Отвращение изпитвах към лошия и съжаление, защото той с този нрав никога не би могъл да опознае истинската, споделена любов. Това, което ме ужасява е, че той не се отказва от мен, иска да ме промени. Виждам го в очите му, този див плам. Все още не ме е докоснал по онзи начин, по който се докосват двама влюбени. Не ме е целунал, не е показал желание за еротика. Радвам се, но и в същото време се страхувам, че някой ден и това ще пожелая. Как да бъда с похитител?
На следващия ден...
Следи. Той винаги ми оставя следи. Мънички късчета хартия, парче от стъкло, изсъхнали листа. Във всичко това имаше смисъл, наш личен замисъл. Знаех, че ги оставя, за да не се чувствам сама, за да си спомням, че той е там и мисли план. План, който да ме освободи от робството и тиранията на другия. Любовта ще победи омразата, в това ме научи да вярвам той - моят мъж. Макар и разделени, аз чувам биенето на сърцето му, вечер усещам ръката му по гърба си и си спомням нашите груби игри, които винаги ми оставят белези по ръцете. Но аз ги харесвах, харесвах всичко, което моят мъж ми даваше и ненавиждам дори погледите на другия. Добрият ми даваше надежда, а злият само мъка. Принудена съм да живея в една къща с лошия. Бледожълта фасада с една стая и пропукани стени, отвътре стените са бели като в болница. Прилошаваше ми от тях. Леглото беше неудобно, на таблата имаше кожени каишки, с които лошият ме приковаваше, когато се бунтувах и исках да избягам. На колене го молех да ме пусне да ида при любовта на живота си, плачех, крещях, молих го. Той не се трогна, каза, че ако не се променя, ще седя в тази проклета къща до живот, заключена. В стаята имаше маса, която бе закована за пода и стар телевизор, който предаваше само една програма и често картината се разваляше до снежна буря от смущения. Храната си я получавах на поднос, сякаш бях болна заложница. Ала вярно бе само последното. Този, злия мъж никога не можеше да ме спечели, макар да искаше. Нима има друга причина да ме е отвлякъл? Една вечер не издържах и му казах, че никога няма да ме има и че сърцето ми принадлежи на друг. Той се ядоса и каза „Пак ли започваш? Тъкмо си мислех, че всичко вече се оправя.“ След тези думи той излезе, затръшна вратата и я заключи.
На сутринта вратата се отвори и на прага застана моят похитител, донесе ми закуската и излезна, ала покрай него премина едно малко парче от вестник, което вятърът донесе. В мига когато мъжът излезе аз скочих на пода и паднах на колене до парчето хартия. Беше скъсана една думичка и тя беше „утре“. Господи – казах си аз – той не ме е забравил. Това беше от типичните му ясни, но кодирани знаци. Помислих си, че планът му е почти завършен. Скоро – казах си – скоро ще дойде да ме спаси. Още утре.
Нима някога някой е могъл да заповядва на сърцето си? Как да обърна гръб на човека, който рискуваше живота си за мен, подаряваше ми звезди и щастие? Как да забравя това и да се отдам на похитител? Как, за Бога, бих могла? Отвращение изпитвах към лошия и съжаление, защото той с този нрав никога не би могъл да опознае истинската, споделена любов. Това, което ме ужасява е, че той не се отказва от мен, иска да ме промени. Виждам го в очите му, този див плам. Все още не ме е докоснал по онзи начин, по който се докосват двама влюбени. Не ме е целунал, не е показал желание за еротика. Радвам се, но и в същото време се страхувам, че някой ден и това ще пожелая. Как да бъда с похитител?
На следващия ден...
Беше рано, много рано. Време беше за действие, мъжът ми ме чакаше някъде отвън. Притаила дъх, седя до вратата с нагласата, когато се отвори, да ударя похитителя си с подноса, които той забрави да изнесе снощи. Ще го зашеметя, при късмет дори ще припадне, а аз ще имам време да избягам от къщата и да започна да се оглеждам за знаци, които несъмнено ми бяха оставени.
-Лена, добро утро... - Чу се гласът на лошия заедно със звука от отключването на вратата.
-Лена? - Повтори той с по-висок глас. - Къде си по...
Той се подаде през вратата и аз използвах мига, ударих го. Мъжът залитна назад и падна. Не знаех дали е в съзнание, просто тръгнах да бягам без да се обръщам назад. Намирах се в някаква местност, изглежда доста далеч от населените места. Имаше гора на около стотина метра. Забелязах и много къщи подобни на моята, построени в редица, нима този мъж държеше още жени под ключ? Що за изверг. Нямах време да спася другите, любовта ми ме чакаше. Огледах се за знак и видях на земята парче скъсана и кална хартия, едвам разчетох надписа. Беше адрес. Явно там ме чакаше. Затичах се отново, бързо, колкото можех. Навлязох в гората, там лесно можеше да изгуби следите ми. Тичах с надеждата да излезна на път, на шосе, на място, където да се ориентирам как да стигна до заветния адрес. Там щяхме да се видим и вероятно да заминем за някой остров, мъжът ми би избрал самолет – първа класа за нашето пътуване. Той обича да ме глези, пък и трябва да празнуваме свободата.
В гората бързо падна мрак, забавих ход. Чувствах се като уплашена кошута, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите и при най-малкия звук. Вървях, не спирах.
Зазори се и седнах да си почина до едно дърво, бях си причинила доста рани по цялото тяло от храсталаците през които трябваше да мина. През нощта клоните задираха ръцете и краката ми, а коприва жулеше лицето ми всеки път щом се спънех и паднех. Отново падна мрак и нищо не показваше, че някой ме следи. Но тази нощ нервната ми система не издържа, започнах да плача. Вървях, спъвах се. Имах чувството, че от дни се мотая в тази гора. Сякаш нямаше никакъв изход. Самата мисъл ме накара да заплача още по-силно. След няколко минути долових странен шум, едва след секунди осъзнах, че идва от кола. Бях близо до шосе. Господи, мислех, че наистина се махам. Затичах се без да виждам нищо около себе си, доверявах се единствено на слуха си. Идвам, Дани, идвам!
Гората свършваше с рязък наклон, тъмнината ми попречи да го видя и паднах. Търкалях се, наранявах се още повече. След облак от прах и трева най-накрая усетих твърдата миризма на асфалт. Болеше ме, цялото тяло и главата. Ах, как ме болеше главата. Няма сили да стана, но някой щеше да ме види и да ме закара до точния адрес в бележката. Ярки фарове блеснаха пред очите ми, а аз усещах как губя съзнание. Спасение – казах си аз. От колата изскочиха шестима мъже. После се появи още една кола с няколко жени, изглежда бяха медицински сестри или нещо такова. Не можех да определя, погледът ми се замъгляваше все повече и повече. Всички те клекнаха до мен, а аз смътно се чувах да казвам адреса и ги молех да ме закарат там. Повярвах, че ще ми помогнат, наистина. Разчитах на това до момента, в който зърнах лицето му... Похитителят беше там. Рязко дъхът ми секна и цялата ми надежда се превърна в пепел. Умирах, не от раните, а от мъка.
* * *
Луис:
Последните дни сякаш имаше подобрение, защо сега отново взе да говори за онзи мъж. Онази вечер отново ми се разкрещя и реши, че я искам за жена. Нима болестта наистина не ù позволява да зърне реалността? Нима медикаментите в храната ù не помагат? Защо Лена е толкова безнадежден случай? Ядосах се. Исках тази жена да се оправи, възлагах надежди. Всеки лекар желае оздравяването на пациентите си. А тази объркана жена заслужава да се оправи, заслужава най-накрая да преодолее смъртта на съпруга ù Дани и да продължи напред. Зная колко е тежко, моята Аби почина едва преди година, но аз не полудявам. За Бога, понякога се чудя дали Лена се чувства щастлива, хранейки илюзиите, че Дани я чака навън? Дали ако можех да избирам и аз не бих полудял заради моята скъпа Аби...
Сутринта на закуска ще говоря пак с Лена, може би този път ще разбере как седят нещата...
* * *
В гората бързо падна мрак, забавих ход. Чувствах се като уплашена кошута, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите и при най-малкия звук. Вървях, не спирах.
Зазори се и седнах да си почина до едно дърво, бях си причинила доста рани по цялото тяло от храсталаците през които трябваше да мина. През нощта клоните задираха ръцете и краката ми, а коприва жулеше лицето ми всеки път щом се спънех и паднех. Отново падна мрак и нищо не показваше, че някой ме следи. Но тази нощ нервната ми система не издържа, започнах да плача. Вървях, спъвах се. Имах чувството, че от дни се мотая в тази гора. Сякаш нямаше никакъв изход. Самата мисъл ме накара да заплача още по-силно. След няколко минути долових странен шум, едва след секунди осъзнах, че идва от кола. Бях близо до шосе. Господи, мислех, че наистина се махам. Затичах се без да виждам нищо около себе си, доверявах се единствено на слуха си. Идвам, Дани, идвам!
Гората свършваше с рязък наклон, тъмнината ми попречи да го видя и паднах. Търкалях се, наранявах се още повече. След облак от прах и трева най-накрая усетих твърдата миризма на асфалт. Болеше ме, цялото тяло и главата. Ах, как ме болеше главата. Няма сили да стана, но някой щеше да ме види и да ме закара до точния адрес в бележката. Ярки фарове блеснаха пред очите ми, а аз усещах как губя съзнание. Спасение – казах си аз. От колата изскочиха шестима мъже. После се появи още една кола с няколко жени, изглежда бяха медицински сестри или нещо такова. Не можех да определя, погледът ми се замъгляваше все повече и повече. Всички те клекнаха до мен, а аз смътно се чувах да казвам адреса и ги молех да ме закарат там. Повярвах, че ще ми помогнат, наистина. Разчитах на това до момента, в който зърнах лицето му... Похитителят беше там. Рязко дъхът ми секна и цялата ми надежда се превърна в пепел. Умирах, не от раните, а от мъка.
* * *
Луис:
Последните дни сякаш имаше подобрение, защо сега отново взе да говори за онзи мъж. Онази вечер отново ми се разкрещя и реши, че я искам за жена. Нима болестта наистина не ù позволява да зърне реалността? Нима медикаментите в храната ù не помагат? Защо Лена е толкова безнадежден случай? Ядосах се. Исках тази жена да се оправи, възлагах надежди. Всеки лекар желае оздравяването на пациентите си. А тази объркана жена заслужава да се оправи, заслужава най-накрая да преодолее смъртта на съпруга ù Дани и да продължи напред. Зная колко е тежко, моята Аби почина едва преди година, но аз не полудявам. За Бога, понякога се чудя дали Лена се чувства щастлива, хранейки илюзиите, че Дани я чака навън? Дали ако можех да избирам и аз не бих полудял заради моята скъпа Аби...
Сутринта на закуска ще говоря пак с Лена, може би този път ще разбере как седят нещата...
* * *
- Лена, добро утро... - Казах отключвайки бунгалото. - Лена? Къде си по...
Последва нещо неочаквано, тя ме удари. По дяволите как бях допуснал да се сдобие с твърд предмет. Нямах време за реакция, Лена изскочи и тръгна да бяга, докато се изправях, видях смътно как се навежда и взима някакъв боклук от земята и след това отново хуква. Нямах време, трябваше да сигнализирам в болницата.
За нула време екипът беше готов и тръгнахме по петите на Лена. Знаех, че това нямаше да приключи добре. Шефовете никога не са били толерантни към бегълките. Колкото и да ме мрази, тази жена трябва да се моли на Бог да я поверят в ръцете ми отново. При другите лечението е много по-неизпитано. Да кажем дори незаконно. Отдавна забраниха електрошоковата терапия, ала по тези места, забравени от Бога, инспектор не е стъпвал никога. Навярно и за в бъдеще това няма да се промени.
Екипът от анализатори на болницата стигна до заключението, че където и да се намира Лена, тя ще мине през главното шосе в близост до гората и разпределиха няколко екипа на ключови места. Чакахме я ден и половина и една вечер тя просто връхлетя. Кална, окървавена и почти загубила съзнание. Преди да припадне, ме погледна и в очите ù се прочете мъка. Тя ги затвори и сълзи се спуснаха по двете ù страни.
* * *
- Тя няма да се оправи по твоя метод.
- Но шефе, аз имам очаквания още от нея – възпротивих се.
- Погледни я, Луис! Погледни как все още обвива ръцете около тялото и си представя, че Даниел я прегръща. Прочети ето тук, в дневника ù как си мисли, че следите от спринцовките са от любовните ù игри с починалия ù съпруг. Събира разни случайни боклуци и ги мисли за знаци. Нелепо!
- Пипали сте дневника ù? - попитах крайно учуден – Това не е ли лично?
Последва нещо неочаквано, тя ме удари. По дяволите как бях допуснал да се сдобие с твърд предмет. Нямах време за реакция, Лена изскочи и тръгна да бяга, докато се изправях, видях смътно как се навежда и взима някакъв боклук от земята и след това отново хуква. Нямах време, трябваше да сигнализирам в болницата.
За нула време екипът беше готов и тръгнахме по петите на Лена. Знаех, че това нямаше да приключи добре. Шефовете никога не са били толерантни към бегълките. Колкото и да ме мрази, тази жена трябва да се моли на Бог да я поверят в ръцете ми отново. При другите лечението е много по-неизпитано. Да кажем дори незаконно. Отдавна забраниха електрошоковата терапия, ала по тези места, забравени от Бога, инспектор не е стъпвал никога. Навярно и за в бъдеще това няма да се промени.
Екипът от анализатори на болницата стигна до заключението, че където и да се намира Лена, тя ще мине през главното шосе в близост до гората и разпределиха няколко екипа на ключови места. Чакахме я ден и половина и една вечер тя просто връхлетя. Кална, окървавена и почти загубила съзнание. Преди да припадне, ме погледна и в очите ù се прочете мъка. Тя ги затвори и сълзи се спуснаха по двете ù страни.
* * *
- Тя няма да се оправи по твоя метод.
- Но шефе, аз имам очаквания още от нея – възпротивих се.
- Погледни я, Луис! Погледни как все още обвива ръцете около тялото и си представя, че Даниел я прегръща. Прочети ето тук, в дневника ù как си мисли, че следите от спринцовките са от любовните ù игри с починалия ù съпруг. Събира разни случайни боклуци и ги мисли за знаци. Нелепо!
- Пипали сте дневника ù? - попитах крайно учуден – Това не е ли лично?
- Тук няма нищо лично, Луис! Това е Болница за борба с Шизофренията.
© Теа Шадикс All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Благодаря ви за милите коментари. ^^
-
Браво!!! Майсторски разказана история
Поздравления. -
Невероятно е! Браво!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
