Следя те 

Мира вярваше, че Боян я следи. Не искаше да знае каква е причината. Беше откачено и трябваше да спре. Например, в четвъртък той изневиделица настигна нея и приятелите ù. Тримата тъкмо бяха слезли от рейса и тръгваха към училище. Той се появи до Мира и изкара най-силното “Здрасти”, на което беше способен. Павел и Вяра го погледнаха и му се усмихнаха. За тях това беше случайност, но не и за Мира.

- Ти не беше в рейса с нас, нали?

- Да. Имах среща с един приятел и нямаше смисъл да се връщам до вкъщи. Оттук ми е по-кратко.

Мира си помисли, че Боян я е излъгал. Вероятно се беше скрил някъде около спирката и я беше чакал да се появи. По същия начин я дебнеше и по коридорите на училище или когато тя иска да отиде до магазина. Компанията му донякъде ù беше приятна. Той можеше да е забавен. Това ù харесваше, но си личеше, че той има по-специален интерес към нея. Тя обаче не искаше да се обвързва. Нямаше значение колко можещ и знаещ е Боян. Тя нямаше отново да допусне грешката да ходи с някого, просто защото ù е приятен. Затова жестовете на Боян понякога я плашеха. Най-вече следенето. Беше декемврийска зима. Когато се прибираше от училище, тя бавно ходеше по скованите от лед улици и си мислеше как някой може да се крие в тъмното. За него сигурно беше забавно, но за нея – повтаряща се игра на “ще ме изнасили, няма да ме изнасили…”

В същия четвъртък Боян ù показа, че стремежите му са общо взето такива. В едно междучасие тя вървеше по коридора и слушаше музика. Той я изпревари на бегом, а после се изпречи на пътя ù. Имаше нещо за казване. Мира изкара слушалката от дясното си ухо.

- Здрасти! Какво има? – каза тя.

- Искам да те питам нещо.

- Оокей. – тя го погледна с интерес.

- Искаш ли да излезеш на среща с мен?

“О, това е мило!” възкликна тя наум. Какво трябваше да му каже.

- Кога?

- Днес, утре, почивните дни преди Коледа… - изброи той.

- О, тогава съм заета.

Пролича си как Боян опитва да остане силен.

- Добре. Няма проблем. Приятно прекарване на училищната дискотека!

Той се обърна и започна да върви бързо към далечния край на коридора. Мира се усмихна. Беше му дала да разбере, че тя не е момичето за него. Не се беше държала грубо и двамата оставаха ‘просто приятели’. Той нямаше да я притеснява повече.

Три дни поред двамата не си писаха. Изглежда, че той вече не се сещаше какво да я пита. Тя спокойно седеше по няколко часа във facebook без да се притеснява, че Боян ще й напише ‘здрасти’ и ще започне да ù задава разни въпроси. Мира почти не се сещаше за него и за абсурдното му предложение. Коледа наближаваше и тя беше в празнично настроение. Мислеше за последните подаръци, които ще купи, как ще гледа някой коледен филм вкъщи или ще излезе навън да се разходи и да пие бира. Вечер се прибираше вкъщи, пускаше компютъра и си пишеше с приятели.

Така беше и на бъдни вечер. Въпреки че беше празник, ако се изключат постните храни и молитвата, вечерта беше обикновена. Тримата си говореха оживено, докато се хранеха. Баща ù се ядосваше, че някакъв негов приятел не го поканил някъде си, майка ù планираше на гости на кого ще ходят през следващите дни. Мира от време на време казваше нещо, но повече гледаше телевизия. След това се занимава на компютъра. Легна си към два часа през нощта. Бързо се унесе, нетърпелива да заспи и на сутринта да разбере какви подаръци я очакват.

Събуди се от крясъците на баща ù. Идваха от съседната стая. Какво се случваше по това време? Тя светна и видя, че не е минал и час откакто е легнала. Както беше по нощница, се втурна да разбере какво се случва.

Лампата в другата стая светеше. В първия момент Мира не видя майка ù и баща ù, които седяха изправени на известно разстояние от елхата. Тя тъкмо щеше да попита какво става, когато установи, че в стаята има още някой. Дядо Коледа!? Не. Паднал на пода, по-близо до коледното дърво, беше Боян. Той се държеше за лицето сякаш някой го е ударил.

Мира се стъписана. Майка ù също не разбираше какво става, а бащата беше разярен. Той отблъсна успокояващата ръка на жена си и се приближи към Боян. Замахна.

- Ах, ти! Крадец, който се промъква в домовете на хората… При това по Коледа.

Боян се премести няколко крачки назад в опит да избегне удара.

- Не, не съм крадец. – отрече той. – Ситуацията е много по-сложна.

Бащата на Мира се наведе над него, сякаш за да го изправи, но замахна отново.

- Татко, спри! – каза тя. – Аз го познавам. Сигурно наистина има някакво откачено обяснение.

- И още как. Сигурно ще излезе, че е използвал пластилин, за да направи копие на ключа ти. Така се е вмъкнал вкъщи.

- Не. Всъщност са ми интересни разни детективски работи и… Ами, мога да отварям врати.

- Не думай! Сядай на дивана и обяснявай какво и защо! Ще преценим дали да се обаждаме в полицията.

Боян се изправи и отиде до дивана. Майката и бащата на Мира седнаха на две табуретки срещу него. Тя застана зад тях, чудейки се какво обяснение ще измисли Боян.

Той се отпусна на дивана и няколко пъти замахна с ръце, за да покаже, че не знае откъде да започне.

- Имам две големи мечти. Едната е да бъда детектив. Искам да разкривам убийства, да гоня разбойници по покривите…

Мира се засмя.

- Добре, но какво общо има това със случката?

- Само исках да обясня защо знам къде живеете и как да отворя вратата ви. Имам кози крак… - той извади нещо като ключодържател, за да го види бащата на Мира. – Имам талант и трябва да го използвам.

- И Джак Изкормвача е знаел да пори кореми. Давай нататък! – нареди баща ù.

- Имам една по-голяма мечта. Да бъда обичан както Дядо Коледа.

Боян си спомни колко много обича спонтанния смях на Мира.

- Това сега ли си го измисли? Бъди сериозен! Казах ти, че иначе ще извикам полицията.

- Сериозен съм. Напълно сериозно е желанието ми да бъда обичан … - той погледна към Мира. – като Дядо Коледа. Кой нормален човек не иска любов?

- И какво? Проникна вкъщи правейки се на …

- Да.

- Как ще го докажеш? Не си облечен в червено. Къде са ти подаръците?

- В задния ми джоб.

Той извади три червени пощенски плика от задния си джоб – за всеки по един.

- Това са. Личи си, че са подаръци, но не очаквах да ги отваряте през нощта.

- Няма. Аз поне виждам, че наистина има нещо – заключи бащата на Мира, гледайки червения пощенски плик – и мисля чак на сутринта да видя какво е. В крайна сметка, естеството на подаръците не е важно. – после той въздъхна дълбоко. – Весела Коледа! Няма да се обаждам на полицията, защото виждам, че намеренията ти са били добри. Мога, в духа на празника, да ти простя неочакваното събуждане. Няма и да ти създавам ядове, като се обаждам на баща ти.

Боян благодари и се зарадва. После усети, че трябва да остави другите да се наспят, а той – да хване пътя. Пожела им весели празници и си тръгна.

Навън беше хладно. Тъкмо умът му щеше да се освежи след тази вълнуваща нощ. Той сложи шапката си, уви шал около врата си и бавно тръгна към вкъщи.

Минути по-късно телефонът му иззвъня. Кой ли му се обаждаше в 3 часа през нощта?

- Здрасти! Не се сдържах и си отворих подаръка.

Беше Мира. Откъде ли му знаеше телефона? Всъщност това нямаше значение, защото на него щеше да му е приятно да си поговори с нея.

- Разбрах, че не си ходила на премиерата на “Хобит”, но знам, че искаш да го гледаш.

- Да. И си избрал добра дата – 28-ми. Ти свободен ли си тогава?