Случайни отговори
Помня, че унесено държах опашката на най-божествената скарида в света. Със садистично удоволствие и воайорско любопитство минах с пръст по едрото ѝ тяло, очите ми обхождаха беззащитните, съблазнителни форми, докато капки маслено-винен сос капеха в чинията, а аз, допряла устни до разголената вече плът и питайки се дали да не приложа трика с отложеното удоволствие, я докоснах с език, нетърпелива за момента, в който първо ще я засмуча, а после отхапя със следоргазмено безразличие, когато духна вятър и сламената ми шапка отлетя. Казах си, че не е по-важно от това, което се случва в устата ми, когато видях матовата ти кожа на джин от бутилка и гладкия ти корем, и изсветлелия мъх, който пълзеше по него и със сигурност се разсейваше някъде на нивото на очите ми, а аз изпитах диво желание да разбера откъде точно тръгва. И докато опитвах да се примиря с това, че съм изгубила съня си до тогава, докато не получа отговор на натрапчивия въпрос, а също и на този как по дяволите се материализира пред мен излят, гладък и толкова спокоен, видях протегнатата ти ръка, която остави шапката ми на масата. Преглътнах скаридата, смачках салфетката без да я използвам и вдигнах поглед. Вдигах го по торса ти, през шоколадовите рамене и късия белег на гърдите ти, точно до розовокафявото зърно, и не посмях да го върна на златистия мъх, защото гласът ти го издърпа нагоре, към очите ти на невъзмутимо животно.
"Ваша е, нали?"
Доста по-късно, почти към края на нашето лято докато лежах на бедрата ти, дланта ти на гърдите ми, а ние на пясъка, си отговорих на въпроса "откъде тръгваше всичко"...
Беше тръгнало от сламената ми шапка.
© Ирина Колева All rights reserved.
