Случайни отговори
Помня, че унесено държах опашката на най-божествената скарида в света. Със садистично удоволствие и воайорско любопитство минах с пръст по едрото ѝ тяло, очите ми обхождаха беззащитните, съблазнителни форми, докато капки маслено-винен сос капеха в чинията, а аз, допряла устни до разголената вече плът и питайки се дали да не приложа трика с отложеното удоволствие, я докоснах с език, нетърпелива за момента, в който първо ще я засмуча, а после отхапя със следоргазмено безразличие, когато духна вятър и сламената ми шапка отлетя. Казах си, че не е по-важно от това, което се случва в устата ми, когато видях матовата ти кожа на джин от бутилка и гладкия ти корем, и изсветлелия мъх, който пълзеше по него и със сигурност се разсейваше някъде на нивото на очите ми, а аз изпитах диво желание да разбера откъде точно тръгва. И докато опитвах да се примиря с това, че съм изгубила съня си до тогава, докато не получа отговор на натрапчивия въпрос, а също и на този как по дяволите се материализира пред мен излят, гладък и толкова спокоен, видях протегнатата ти ръка, която остави шапката ми на масата. Преглътнах скаридата, смачках салфетката без да я използвам и вдигнах поглед. Вдигах го по торса ти, през шоколадовите рамене и късия белег на гърдите ти, точно до розовокафявото зърно, и не посмях да го върна на златистия мъх, защото гласът ти го издърпа нагоре, към очите ти на невъзмутимо животно.
"Ваша е, нали?"
Доста по-късно, почти към края на нашето лято докато лежах на бедрата ти, дланта ти на гърдите ми, а ние на пясъка, си отговорих на въпроса "откъде тръгваше всичко"...
Беше тръгнало от сламената ми шапка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирина Колева Всички права запазени
