Случайности
2 min reading
Отварям очи и преди да усетят дори свежата ласка на водата, пред тях попада сладко плюшено мече, подарък от бившия за нашата годишнина. Стои там сладко, пухесто, като нарисувано в анимация и сякаш ми се надсмива. Приятелки ме посъветваха да не го държа,да го изхвърля, за да спре да ми напомня за него. Но не мога - то символизира хиляди неща... но все ме връща към това, което позволих да загубя и го оцених по стойност чак след това -любовта. Но няма смисъл да лежа и да се самосъжалявам... толкова пъти до сега се връщах назад и все не намирам отговора - отиде ли си без да се обади любовта или в мен се крие вината, свита на кълбо като страхлива котка, за да не ме отчайва ужаса - аз провалих всичко... Отмятам настрани завивката и тя разпръсва из стаята пропитите в нея страхове, кошмари. Капки избиват по лицето ми и една невидима ръка стиска болезнено сърцето ми, задушавам се, сякаш не е достатъчна нощта. Нощта, която като магьосница плаши с мъгла и последната надежда. Тя превръща всеки страх в звяр, който с очи-въглени в съня ме преследва. Надигам се бавно от леглото и чувствам болка във всяка част от тялото си, която е забравила докосването му. Днес ще изляза, ще се разведря, напук на сърцето, което е в траур от преживяната загуба... Загуба на единственото, което го изпълваше от край до край, както морето изпълва погледа. Поглеждам се в огледалото. Гледа ме едно бледо момиче със зачервени очи, а на лицето е изписана вече умората от срещи и раздели... Защото искам само един в свят пълен с много по-добри от него... но защо, по дяволите, защо?!... Гримирам се, правя се красива. Оставам доволна от замаскирането и целувам отражението си в огледалото. Поне миг заета само със себе си, излизам от вкъщи малко развеселена. Не искам да се обаждам на никой, избирам едно случайно кафене и сядам... сама. Усещам в помещението някаква приятна топлина. Поглеждам към най-близката маса и намирам отговора. Двама влюбени. Момчето има Неговите очи. Не са кафяви, а сини... но в тях гори същия огън, който се разлива от зеницата, пръска искри и раздава по малко на всички... Топи в нея всички други мисли. Така ми действаше и Той преди, а сега погледът Му вледенява. Сервитьорката им носи мелба. Момичето го пита "искаш ли" и поднася лъжичка към устата му. О, de javu... И аз преди ядях от устата Му и се целувахме и бяхме толкова истински!На друга маса пък жена плаче на рамото на приятелка, а погледът на спътницата и сякаш казва "знаех си", но споделя болката. Всяка сълза е последвана от груба дума за принца, оказал се крастава жаба. Ето този поглед, нейният, е като моят. Разочарован също, същата съдба. Идва усмихната сервитьорка и ми носи димяща чаша. "Не съм поръчвала" отвръщам раздразнена, а тя - "От момчето на бара е". Става ми приятно, каня го на моята маса. "Цялата трепериш! Стори ми се, че имаш нужда от чаша топъл шоколад" казва и се усмихва широко. Изтръпнах! Дали заради оказаното внимание, или защото усмивката му е прекрасна. Дано погледът ми не издаде какво си мисля...
Излизам с него вече месец. Случайният познат ме накара да се потопя в нова авантюра. Кръгът пак се затваря. Аз камикадзе ли съм, пристрастена съм към болката или какво?! Не, просто още вярвам в любовта!...
Излизам с него вече месец. Случайният познат ме накара да се потопя в нова авантюра. Кръгът пак се затваря. Аз камикадзе ли съм, пристрастена съм към болката или какво?! Не, просто още вярвам в любовта!...
© Таня Атанасова All rights reserved.
