Отварям очи и преди да усетят дори свежата ласка на водата, пред тях попада сладко плюшено мече, подарък от бившия за нашата годишнина. Стои там сладко, пухесто, като нарисувано в анимация и сякаш ми се надсмива. Приятелки ме посъветваха да не го държа,да го изхвърля, за да спре да ми напомня за него. Но не мога - то символизира хиляди неща... но все ме връща към това, което позволих да загубя и го оцених по стойност чак след това -любовта. Но няма смисъл да лежа и да се самосъжалявам... толкова пъти до сега се връщах назад и все не намирам отговора - отиде ли си без да се обади любовта или в мен се крие вината, свита на кълбо като страхлива котка, за да не ме отчайва ужаса - аз провалих всичко... Отмятам настрани завивката и тя разпръсва из стаята пропитите в нея страхове, кошмари. Капки избиват по лицето ми и една невидима ръка стиска болезнено сърцето ми, задушавам се, сякаш не е достатъчна нощта. Нощта, която като магьосница плаши с мъгла и последната надежда. Тя превръща всеки стр ...