***
Страхил отключи апартамента си. В коридора и в хола беше тъмно. Предпочете да се събуе на тъмно, за да не буди Антоанета. Тъкмо оставяше служебното си куфарче на портмантото, когато светлина го накара да затвори очи.
- Прибра се все пак, а?
- Антоанета, какво ти става? Просто си върша работата. Не мога да напусна.
- Как си я вършиш? Както я свърши с мен ли?
- Не ставай лоша. Знаеш, че те обикнах, откакто те видях.
- О, скъпи – тя увисна на врата му.
Отново срещна в очите ù онзи блясък, който го беше привлякъл при първото ù влизане в кабинета му. Този път, обаче, близостта ù му се стори чужда. Нежелана. Досадна.
- Ела да хапнеш. Приготвила съм пиле с топено сирене.
- Само да си измия ръцете.
Не му се ядеше, но знаеше, че откаже ли, ще предизвика нова сцена на ярост. „Това трябва да има край. Как ще се справя със заплетените случаи в работата, ако не мога да се справя с моя. Край! Решено. Утре ще отида при шефа и ще направя пълни самопризнания. По-добре да си загубя работата и да зап ...