***

Страхил отключи апартамента си. В коридора и в хола беше тъмно. Предпочете да се събуе на тъмно, за да не буди Антоанета. Тъкмо оставяше служебното си куфарче на портмантото, когато светлина го накара да затвори очи.

- Прибра се все пак, а?

- Антоанета, какво ти става? Просто си върша работата. Не мога да напусна.

- Как си я вършиш? Както я свърши с мен ли?

- Не ставай лоша. Знаеш, че те обикнах, откакто те видях.

- О, скъпи – тя увисна на врата му.

Отново срещна в очите ù онзи блясък, който го беше привлякъл при първото ù влизане в кабинета му. Този път, обаче, близостта ù му се стори чужда. Нежелана. Досадна.

- Ела да хапнеш. Приготвила съм пиле с топено сирене.

- Само да си измия ръцете.

Не му се ядеше, но знаеше, че откаже ли, ще предизвика нова сцена на ярост. „Това трябва да има край. Как ще се справя със заплетените случаи в работата, ако не мога да се справя с моя. Край! Решено. Утре ще отида при шефа и ще направя пълни самопризнания. По-добре да си загубя работата и да започна всичко отначало, но без този тормоз. Обичам я, но не мога да продължавам така.”

- Колко хубаво ухае! – каза той, но си помисли: „За последен път ти го казвам, момиче! За последен.”

- Нали? Прибрах се рано. Имам новина, но не знам как да започна.

- Ами, давай направо. Така е най-лесно.

- Като теб в работата ли?

- Тони, моля те! Знаеш, че исках да ти помогна, защото ти имаше нужда от това и аз го поисках. Това не означава, че винаги постъпвам така.

- Знам ли? Знам ли? – засмя се тя нервно. – Както и да е. Предстоят снимки. По мой сценарий.

- Но това е чудесно! Никога не съм се съмнявал в таланта ти.

- Да де, но снимките са в Италия.

„Капан!” – алармира го подсъзнанието му.

- О, скъпа, за колко време?

- Знам ли? Седмица. Десет дни. Зависи.

- Не сме се разделяли за толкова дълго... – той опипваше внимателно почвата.

- Знам. Затова не ми се ходи. Но пък е идеална възможност да се докажа на онези кокошки. Ела с мен!

- Скъпа, знаеш какво се случи днес. Няма как.

- А, да! Младите мамчета.

- Не са по-млади от теб. А и всичките са омъжени. Освен това, не видях някоя, която да може да се сравнява с теб.

- И онази с късата секси рокличка ли?

- Тя пък е омъжена за колега психолог. Не работи в следствената служба, но се познаваме – той измисли в движение последното, което не беше съвсем истина, но не му хареса, дори като лъжа. – Мислиш ли, че дори да искам, бих рискувал подобно нещо? Вярно е, ще посетя домовете им, но толкова.

- Това не го знаех. Е, решено тогава. Заминавам. Но имам очи и уши навсякъде.

- Знам, Тони, знам. Аз пък имам сърце само за теб.

Тя се засмя и го прегърна. Правиха любов в хола. Той имаше нужда от това. Само в моментите на пълното им сливане те наистина си принадлежаха. Без условности. Без нерви. После взеха вана и заспаха на общото им легло. „За последен път, скъпа. За последен път” – помисли си той.

***

Денят на Лили започна по-рано от обичайното. Новият бебефон ù подсказа, че Сияна е будна. Тя не плачеше. Само гукаше. Лили побърза и влезе в стаята. Гледката я трогна до сълзи. Едното краче на бебето отново беше босичко и тя се опитваше да го налапа. Когато видя Лили, се усмихна с разкошната си усмивка и започна да рита с краченца.

„Слънчице напето,

грее на небето,

мига със очички,

маха със ръчички.”

Рецитира Лили и сълзи на умиление се търкулнаха по лицето ù. После, без да губи време, изми малката хубавица, нахрани я и я сложи в легълцето. Детето, явно, беше свикнало да остава само и не се разплака.

Лили използва момента, че Антонио още не се е събудил и се изкъпа. Освежена, облечена с нова рокля и сложила лек грим, тя влезе в стаята на сина си. Леглото беше празно. Само за минута тя преживя най-големия кошмар в живота си. Изтича в стаята на Сияна и това, което видя, я накара да се усмихне отново. Антонио беше седнал на пода и проврял ръчичка между решетките на детското креватче. Галеше бебето по личицето и пееше нещо свое. Тя пък се смееше с глас.

- Добро утро, момчето ми! Дай целувка на мама!

- Уто, мама – каза Антонио и се хвърли на врата ù.

- Гледаш бебето ли, миличък? Хубава ли е?

- Хува – засмя се той.

- Тя вече е чистичка и нахранена. Ела да те измия и теб. Сигурно си гладничък.

- Не!

- Трябва, момчето ми. После ще дойде една госпожа да помага на мама. След това един чичко, с който да говорим. А накрая, Антонио, Сияна и мама ще отидат при играчките и ти ще си играеш.

- Ана?

- Тя е още мъничка, но ще бъде с нас.

- Да!

Лили благодари на Бог в мислите си за чудесните деца. Приготви Антонио и когато бавачката позвъни на вратата, той беше облечен в новото комплектче за игра.

- Аз съм Адриана Червенкова. Госпожо...

- Адриана, здравей! Приятно ми е! Но нека не си говорим на „Ви” и не си приписваме сложни титли – засмя се Лили. – Наричай ме Лили и не се притеснявай да ме питаш за каквото и да е.

- Ами да, Лили! Аз вече имам един въпрос. Какво ще правя тук? Ако и бебето е готово за излизане като Антонио? Ако всички стаи в къщата са чисти като тази?

- Ти си съкровище! Е, има какво да се прави. След час очаквам следователя, който е така добър да вземе показания от нас, присъствалите на убийството майки, на място. След това аз ще изляза с децата, а ти можеш да се погрижиш за някои неща у дома.

- Лили, няма да питам за подробности, но ти добре ли си? Знам, че грижите около децата отвличат вниманието, но шокът е бил голям.

- Справям се, Ади. Нали мога да те наричам така? – след като бавачката кимна усмихнато, Лили продължи. – Пък и сега ти си тук. Ще можем да говорим, ти ще ми помагаш и ще се почувствам по-добре.

- Нали може да видя Сияна?

- Разбира се!

Когато влязоха в стаята на бебето, то вече спеше. Адриана само се усмихна и прегърна Лили през раменете. После се обърна към Антонио, хвана го за ръчичка и излязоха от стаята на пръсти.