Случайности за цял живот, част 4
- Момче, момче, обърни се – сестрата – около четиридесетгодишна, поддържана жена - хвана Евгени за рамото.
- Къде съм? – погледна я той недоумяващо, след като се обърна бавно по посока на гласа.
- В болница. Припаднал си в управлението.
- Аз съм изрод.
- Не си. Просто си болен.
- Казаха, че съм убил жена ми.
- Доказано ли е?
- Не знам.
- Убийството е смъртен грях. Има, обаче, кой да ни съди. Знаеш ли как са ни наричали на времето? – срещайки въпросителния поглед на Евгени, сестрата продължи. – Милосърдни сестри. Милосърдие. Това означава три неща – да отречеш себе си, да уважаваш другите и да правиш добро. Това, което правя аз. Ще се грижа за теб, докато те лекуват.
- Не те ли е гнус от мен? Не те ли е страх от мен? – прошепна Евгени и се загледа в ръката на медицинската сестра.
Беше бяла, с къси, изящни нокти, които напомняха формата на бадем. Тази ръка му беше позната от сънищата, които го будеха посред нощ, докато беше в сиропиталището. Сънуваше, че майка му е една такава ръка, която го посещава само през нощта и го гали по главата. Винаги, обаче, се появяваше друга ръка – черна, със заострени нокти. Вкопчваше се в майка му и я стискаше, докато по бялата й кожа избиваше кръв, а после бялата ръка бавно, бавно се стопяваше в мрака. Черната го плясваше зад врата и той се събуждаше, плувнал в пот и самотен, много самотен. Искаше му се да целуне ръката на тази медицинска сестра, която беше готова да се грижи за него. После да я хване, да я опре до бузата си и изведнъж да се окаже, че преживяното през последните няколко часа е било сън.
- Аз не съм ангел, Евгени. Ангелина ми е името, но доста грехове съм събрала. Защо ми е твоят на главата? А дали ме е страх? Не, не ме е страх. Мен никой не ме чака. Не мога да излъжа съдбата.
- Аз съм изрод – повтори Евгени, разбрал, че мечтата да целуне ръката на тази жена ще завърши като в сънищата му в сиропиталището.
- Щом казваш. За мен си пациент. И човек. А дали след смъртта ще ти пее ангелски хор, ще вриш в казана или ще се случи нещо, за което не сме и помисляли – не е моя работа.
- Ще дойдеш ли пак, Ангелино? – плаха надежда потрепери на устните на Евгени.
- Разбира се. Нали трябва да си заслужа заплатата.
Ангелина излезе. Евгени я проследи с поглед. Стори му се, че се движи, а от време на време, дори подскача, като газела, която е усетила присъствието на гепард – беше го гледал по телевизия „Wild” няколко дена преди смъртта на Антоанета. „Антоанета! Антоанета!” – прошепна той и сълзи задавиха думите му.
(следва)
© Весислава Савова All rights reserved.
