- Момче, момче, обърни се – сестрата – около четиридесетгодишна, поддържана жена - хвана Евгени за рамото.
- Къде съм? – погледна я той недоумяващо, след като се обърна бавно по посока на гласа.
- В болница. Припаднал си в управлението.
- Аз съм изрод.
- Не си. Просто си болен.
- Казаха, че съм убил жена ми.
- Доказано ли е?
- Не знам.
- Убийството е смъртен грях. Има, обаче, кой да ни съди. Знаеш ли как са ни наричали на времето? – срещайки въпросителния поглед на Евгени, сестрата продължи. – Милосърдни сестри. Милосърдие. Това означава три неща – да отречеш себе си, да уважаваш другите и да правиш добро. Това, което правя аз. Ще се грижа за теб, докато те лекуват.
- Не те ли е гнус от мен? Не те ли е страх от мен? – прошепна Евгени и се загледа в ръката на медицинската сестра.
Беше бяла, с къси, изящни нокти, които напомняха формата на бадем. Тази ръка му беше позната от сънищата, които го будеха посред нощ, докато беше в сиропиталището. Сънуваше, че майка му е една такава ръка, коят ...