Случката във вилната зона

                Разказ на ужасите, да не се чете от лица под 18 години!



   Тази вечер отново трябваше да мина през гората. Вече не ме бе толкова страх както в началото, но все пак изтръпвах, когато зная, че трябваше да я прекосявам по това време на денонощието. Но този път тъмнината изглеждаше някак странна, по-различна от преди. Или така ми се струва! Навярно мислите, които нахлуха в този момент в съзнанието ми бяха по-особени.
  Часът бе девет вечерта, а датата - деветнадесети май. Тръгнах по пустата пътека, водеща към гората и вилната зона след нея. С отдалечаването от гарата мракът ставаше все по-осезаем. Небето бе чисто, осеяно от звезди, но луната я нямаше.
  С навлизането в гората се скриха и последните остатъци от гаровата светлина и аз се озовах в дебрите на плътната тъмнина. Огромните дървета скриваха мъждукащите светлини на звездите. Вече ми бе трудно да различавам очертанията на пътеката, бях разтворил двете ръце и ги размахвах напред като слепец. В този момент разбрах какво не бе наред в тази тъмнина - липсваха светлините от уличните лампи, намиращи се по протежението на пътеката чак до вилната зона. Навярно бе изгаснал тока.
  С навлизането във вътрешността на гората очите ми започнаха да привикват към наситения мрак. Вече виждах пътя, дърветата, дори и угасналите улични лампи. Звездите проблясваха над мен като блещукащи светлини на коледна елха.
  Вече тъмнината не изглеждаше толкова ужасяваща. Просто токът бе спрял, а в това нямаше нищо страшно. Просто моите внушения бяха взели превес до преди малко, но вече аз започнах да надделявам над тях и здравият ми разум се завръщаше отново. Единствените пречки бяха гъстата гора и плътния мрак, които не ми позволяваха да се движа бързо.
  Седнах на една пейка и се загледах в контурите на дърветата. Високи прави букове се редуваха с по-ниски глогове, чинари, диви ябълки и други. По това време минаваха хора, които се прибираха по вилите или си тръгваха от тях. От време навреме някой автомобил профучи, оставяйки облак прах след себе си. Във вилната зона живееха няколко семейства, които бяха избрали спокойствието и хармонията на природата пред изкушенията на града. Но сега всичко наоколо бе пусто. Не се чуваше абсолютно никакъв звук, дори поят на птиците и жуженето на насекомите. Станах и отново тръгнах по пътеката.
  Краят на гората наближаваше. Оставаха може би около стотина - двеста метра и вилната зона щеше да се появи. Щяха да залаят досадните кучета от първите няколко вили, които толкова ненавиждах и тогава всичките ми остатъчни страхове щяха да преминат.
  Стъпките ми отекваха по пътеката като издаваха звуци подобни на тревопасни животни по време на паша. Ходенето ми стана по-бързо, защото дърветата разредяха. Вече се виждаха силуетите на първите къщи.
 
  Но лаят на кучетата не проехтя, не се чуваше дори човешка реч, както и звуците на другите животни, обитаващи мястото. Вилната зона изглеждаше също толкова пуста колкото и гората. Страховитите мисли отново нахлуха в съзнанието ми като прилепи в мрачна пещера.
  Нямаше начин някой да не ползва генератор за ток, слънчеви колектори или поне да запали някоя свещ в тъмните стаи когато спре тока. Но от нито една вила не се подаваше светлина. Къщите бяха мъртви и изоставени, а покривите им стърчаха като зловещи черни пирамиди. Какво ставаше тук, по дяволите?
  Знаех че трябваше да се добера колкото се може по-бързо до моята вила. Там беше моето убежище, там чувствах спокойствие и сигурност. Трябваше да извървя още триста метра за да достигна до нея. Сърцето ми туптеше лудо, потта от лицето ми се стичаше по дрехите. Предчувствах, че се намирам в голяма опасност, усещах особено присъствие на това място. Помислих че трябва да се върна, да избягам от тук, но мисълта че ще попадна отново в тъмната гора ме спря.
  "И щурците не свират!"  - това си помислих малко след като тръгнах по черния път, водещ до вилата ми. Плашеше ме до смърт тази абсолютна тишина, плашеше ме цялата изродена околност. Наближих просторната къща на съседите Петър и Анна която беше тиха като околните, макар че те двамата живееха заедно с децата си тук. Отминах я и тръгнах към красивата ми вила. Единственото, което исках в този момент е да легна на просторната ми спалня и да се опитам да събера мислите си.
 
  Стаите си бяха същите както ги бях оставил предния път. Отворих всички прозорци за да изкарам натрупалия се прах, след това натиснах ключа за лампата в коридора и както очаквах тя не светна. Сетих се, че имам GSM. Можех да го използвам в гората, въпреки че светлината на дисплея му е слаба и едва ли щеще да освети на повече от два метра. Но тогава просто бях забравил за него. Извадих го и осветих спалнята за да намеря леглото си. След това легнах върху него и потънах в размисли.
  Всичко това бе абсурдно и нереално. Със спирането на тока сякаш беше изчезнал всякакъв живот на това място.
  Изведнъж откъм двора се чу шум, сякаш някой отваряше външната врата. Скокнах от леглото като затърсих вратата опипвайки стените. След като я намерих излязох в тъмния коридор, а след това навън. В мрака фокусирах някакъв тъмен, движещ се обект. Застанах на едно място и притаил дъх зачаках. Обектът се размърда и тръгна към мен. Когато приближи на около два-три метра различих очертанията му - грозно и мършаво тяло с дълги ръце, а на мястото на главата някаква черна изродена ръбеста маса с две още по-черни дупки на мястото, където трябваше да са очите. Малко под равнината на очите се отвори още една дупка и от нея изригнаха гърлени нечленоразделни звуци. Съществото протегна черната си ръка за да ме докосне. В този момент излязох от вдървеното и летаргично състояние в което се намирах, бутнах изчадието и хукнах навън. Усетих, че от гърлото ми се процежда отчаян стон, а когато достигнах до къщата на съседите и спрях този стон достигна и до ушите ми. Аз виках като луд, неспособен да се съвзема, отчаян и уплашен.
  Когато все пак разумните мисли започнаха да навлизат в съзнанието ми аз малко се успокоих. Е не напълно, но толкова, колкото да разсъждавам по-трезво. Видях, че съществото идваше към мен! Отворих вратата на съседите и влязох вътре, в двора на къщата.
   - Ехооо, има ли някой! - започнах да викам, но гласът ми бе станал груб и грапав. Приличаше на този, който издаваше чудовището в двора ми.
  След малко вратата се отвори, но от нея не излезе нито Петър нито Анна, а някакъв безформен изрод, гледащ ме с черните си очи и протягащ мършавите си ръце. Аз тръгнах назад, гледайки с втренчените очи към него. Спънах се в нещо голямо и се обърнах. На земята четири черни чувала. В този момент си помислих: "Това са  труповете на Петър, Анна и двете им деца, вързани в чували за трупове. Усетих как отчаяния стон отново се надига в гърлото ми и аз се отдадох на страха и паниката. Крещях като луд, гледайки четирите черни чувала, неспособен да помръдна от мястото си!
  От това състояние ме извадиха ръцете на звяра, които се впиха в рамото ми. Без да се обръщам побягнах панически през отворената външна врата. Но отвън ме чакаше другото изчадие!
 
  Чувствах как сърцето ми ще се пръсне. Мислех, че човешкият организъм не може да издържи на толкова страх и стрес. Все пак сърцето не спираше, а продължаваше да блъска в гърдите ми като някакъв огромен стоманен чук. Аз минах покрай звяра и хукнах надолу, към другите вили.
  Видях, че цялата околност имаше изроден, богохулен вид. Дърветата като че бяха изсъхнали от сто години, къщите бяха черни и зловещи, земята беше гола - нямаше треви, цветя, бурени. Всичко това приличаше на прокълнато от векове забравено място, обитавано от свирепи изчадия, вампири, призраци или други чудовища.
 Спънах се и паднах, търкаляйки се по склона. Изправих се бързо и видях, че двете чудовища тичат след мен.
   - Неееее! Помоооооощ!- извиках аз и се втурнах напред. Усещах болка в коляното от падането, но съзнанието ми и инстинктът за самосъхранение я игнорираха.
  От другите вили излизаха чудовища, които се събираха на пътя! Изходът бе блокиран! Намалих скоростта, спрях и погледнах назад - двете същества приближаваха! Отпред още няколко идваха към мен. Нямаше път настрани - от ляво имаше гъсти изсъхнали храсталаци, а отдясно - стръмен, почти отвесен склон, водещ нагоре. Скоро щях да съм в ръцете на зверовете, щяха да забиват острите си нокти в плътта ми, да отхапват месото ми с острите си зъби, да пият кръвта ми, извираща като фонтан.
  Аз крещях! Предпочитах да съм изцяло отдаден на страха, когато се случеше това. Не исках да да виждам и да усещам нищо. Ревах като агонизиращ лъв, като тигър в схватка, борещ се за живота си. Чувствах как коленете ми омекват, как се свличам на земята. Очите ми потъмняха, тялото се отпусна! Усетих как почвата ме удари по главата и всичко наоколо потъна в абсолютен мрак.

  Когато отново отворих очи всичко наоколо бе бяло! Не различавах нищо, само някаква чиста белота. Чувах някакви тихи далечни звуци, идващи от безкрая. След малко започнаха да се оформят по-тъмни и по-светли тонове, които постепенно придобиваха някакви форми. Вече виждах, че това са надвесени над мен лица. Когато зрението се изостри видях, че всъщност се намирам в болнична стая, а над мен стоеше красиво усмихнато момиче, облечено като медицинска сестра.
   - Ето, събуди се! - успях да чуя гласът и.
   - Да! Буден е - някакъв друг глас изникна зад нея. Видях и други надвесени лица, които ме гледаха. Успях да различа съпругата и синът ми!
   - Здравей! Как си? - каза медицинската сестра със приятен глас.
   - Здравей! - исках да отговоря, но вместо това излезе някакво грачене.
   - Ще изчакаме малко, докато се съвземе - обърна се сестрата към другите.

   - Къде се намирам - попитах аз, след като чувствах, че вече съм в състояние да говоря.
   - В болницата, преживял си шок - отговори съпругата ми - мисля че трябва да останеш още малко.
   - Така е, човече. Все още си зле, но ще се оправиш - чух някакъв мъжки глас зад тях. Беше Петър - човекът от съседната вила. До него стояха други съседи, от други вили. В този момент цялата случка от снощи връхлетя върху мен като внезапна буря.
   - П..Петре, ти си жив? А Анна? Децата? Какво стана с тях. Къде бяхте всички.
   - Всички са добре. Само ти не бе наред - викаше като ненормален.
   - Но аз видях труповете ви в някакви чували - все още не можех да се съвзема.
   - Когато почука на вратата ми и аз излязох ти гледаше уплашено и след което тръгна назад и се спъна в чувалите за смет.
   - Чувалите за смет! - повторих аз.
   - Да! Чувалите, в които хвърляхме боклука. Когато ги видя сякаш пощуря. Крещеше като мечка, а когато те хванах да те раздрусам побягна като луд.
   - Но... но... у нас имаше чудовище..!
   - Не беше чудовище, бях аз! - чу се гласът на Данчо Шпека - съседът отдясно. Видях че идваш и реших да ти дойда на гости.
   - Ти... о боже!
   - Нямаше ток и нямаше какво да правя у нас. Исках да изпием по една ракийка.
   - Нямаше ток! О, да! - говорех аз - наистина снощи нямаше ток!
   - От два дена има режим. Повреда в централата!
   - Но защо не се чуваха никакви кучета, никакви други хора или животни?
   - В единадесет часа обикновено всички спят дълбоко, особено когато няма ток. Сигурно кучетата не са те усетили. Но важното е че си добре. Снощи беше като полудял.
   - Да, като полудял!
   - Но защо бягаше от нас? Какво ти беше станало?
  Не знаех какво ми бе станало и защо всичките съседи ги виждах като изроди. Навярно някаква дупка в съзнанието, някакво внушение, предизвикан от тъмнината, от неестествената тишина. Бях чел някъде, че внушението може да предизвика ужасни чувства или нелепи видения, може да предизвиква болести или да предпазва от тях. Може би точно внушението е предизвикало цялата тази зловеща картина. Отговорих кратко и ясно:
   - Кой знае! Понякога не се разбираме и самите себе си!