ГОДИНА/

-Добри!Добри!-упорито повтаряше жената и плясна по бузките възпълничкото момче,което лежеше на земята.С разперени ръце и крака,на дебелия килим се бе проснало 4-5 годишно дете,което не реагираше по никакъв начин.Вперило поглед в тавана и с учестено дишане,момчето не даваше индикации,че чува или разбира нещо в момента.

-Боже,опази!-пророни през зъби   и се прекръсти едра българка,гледайки към старинния полилей на тавана.Нито едно от многобройните деца,образуващи гигантския кръг около Добри,не смееше да каже каквото и да е.Много чифтове очи на малчугани поглеждаха ту някоя от двете възрастни жени,ту лежащия на земята Добри,търсейки надежда и  изход от създалата се ситуация.

-ПВЗКТАЩОЕТ….ШКАДВРНЕУХ….-изрече най-сетне момчето и кръгът около него,подобно на кратер на вулкан,започна да къкри  и шуми.

-Боже,опази-отново изрече,кръстейки се,100-килограмовата жена и напръска с вода лицето на Добри.Ситуация сложна,ситуация напрегната…Направо да се чуди човек как в една нищо и никаква детска градина,можеше да се стигне дотук…Но да си дадем отговор на този въпрос,трябва да се върнем малко по-назад,в началото на тази драматична история…

                                               ПЪРВА ГЛАВА

                                        АНфриНканците идват

В първите дни на април дъждовете не спираха.Ден след ден,седмица след седмица,слънцето рядко пробиваше сивите облаци и не даваше надежда на децата от група „Сърнички“,че скоро ще излязат навън.Постепенно в двора на Детска градина „Мечта“ по площадките се образуваха огромни локви.Често-често някое от децата отместваше пердето и допираше носле до стъклото с надежда дъждът скоро да спре.Това обаче не се случваше и тягостната картина навън още повече подтискаше малчуганите.Те вече не можеха да си представят,че ще излязат да играят.

-Няма ли вече да спре тоя дъжд!-обърна се Елена към момичето до себе си,докато рисуваха по запотеното стъкло.Нейната приятелка повдигна рамене.

-Елена,Мария,колко пъти да казвам,че не трябва да стоите до  прозореца-сгълча ги госпожа Мишева и момичетата набързо се отдръпнаха от стъклото.

-Миналата седмица Самуил беше с мокри ръкави от тези прозорци-обърна се госпожа Мишева към леля Васка.-После не знаех какво да обяснявам на баща му.То те децата нямат търпение да излязат навън,но няма как…-завърши учителката.

-А,не.Очаква се повече слънце.От утре съобщиха,че времето рязко ще се затопли-отвърна леля Васка и в този миг се изненада от тишината,която бе настъпила в група „Сърнички“.Явно разговорът им бе подслушван от доста ушички…И наистина,след два дни госпожа Мишева тържествено обяви:

-Добре,деца.Излизаме навън!

-Ура-а—а!-завикаха децата.

-Най-сетне!Ехааа!-чуваха се различни възгласи.

А пролетта навън вече ясно напомняше за себе си.Южнякът подухваше,а небето бе кристално синьо.Само две-три перести облачета плуваха нейде над близката планина,напомняйки за проливните дъждове от последните седмици.Да,всичко бе мокро,но самото излизане си беше събитие за децата.Те бяха развалнувани,коментираха,смееха се,по-емоционалните от тях крещяха дори…

-Слушайте деца!Чувате ли ме?-надвикваше се с тях госпожа Мишева.-Чуйте ме-не се предаваше тя.-Ще играете само на сухата част от площадката.Стойте далеч от локвите!Никакво влизане в тревата!-не спираше да нарежда тя.-Разбрахте ли деца?-попита госпожа Мишева,на което последва механично и вяло“Дааа“.Най-сетне децата излязоха и весела врява огласи двора на детската градина.

Първоначално те се засуетиха,защото ограниченията,които им беше наложила учителката,не даваха много варианти за игра.Отнесена някъде в младежките си спомени обаче,госпожа Мишева бързо се откъсна от реалната ситуация и децата на часа усетиха това.Едни от тях нагазиха в калта,други намериха пръчки и започнаха да си играят в локвата.Какво по-хубаво от това да играеш това,което са ти забранили?!?Голяма радост!Павел например  си намери две шишарки и веднага си ги представи за кораби.Едната от тях обаче заседна до големия камък и нямаше какво да се направи.

-Спокойно!-каза му Митко и събу обувките си.Момчето опита температурата на водата,така както беше виждал,че прави майка му,когато бяха на море.Увери се,че не е чак ледено студена и нагази в локвата.Бързо освободи кораба,но някакси не му се излизаше още.Да не говорим,че и без да иска вече бе приковал погледите на част от децата върху себе си.За да спечели напълно овациите им,Митко събу и чорапите си и ги хвърли на въображаемия бряг.Взе и една пръчка и така,вървейки из локвата,си ровеше нещо по дъното на „океана“.

-Иииии—в този миг се чу мощен вик.-Мишева,виж го това дете какво прави!-запъхтяна от нейде дотърча леля Васка.Тя сграбчи Митко за рамото и с мощната си ръка бързо го дръпна към себе си.

-Момче,какви ги вършиш?-попита тя детето,като при всяко изговаряне на дума го разтрисаше за рамото.Същевременно леля Васка бе стоварила тежкия си поглед върху него.Всъщност,именно това,последното,най-много бе притеснило момчето.

-Ами аз,такова…-смотолеви нещо Митко,но леля Васка го прекъсна бързо.

-Знаеш ли,че можеш да се разболееш сега? Какво ще обясняваме на родителите ти?-продължаваше да нарежда жената.-Ти виждал ли си някой да върви така бос?-попита тя отново,като изобщо не очакваше отговор.За нейна изненада такъв обаче последва.Митко бе гледал по телевизията как някъде далеч на юг,в топлите страни,хората вървяха боси.Той бе много впечатлен от този факт и дни наред в група „Сърнички“,разказваше на децата.

-Как да не съм виждал,лельо Васке?АНфриНканците вървят боси.Даваха го скоро по телевизията-отговори с равнодушен тон,чистосърдечно и от позицията на защитаващ истината,Митко.

-Ауууу,африканците значи……-изненада се леля Васка-Я,Мишева виж го този хубавец какво ще го правим сега…-завърши жената и се оттегли от въображаемото пристанище.Оттърсила се от шока от видяното,госпожа Мишева смъмри надве-натри децата и бързо ги прибра.Имаше сълзи,разочарования,но и доста усмивки….Безспорно Митко се бе оказал героят на деня и разходката му из локвата,както и разказаната от него история за аНфриНканците,дълго бяха обект на коментари от децата.

-Сега,като си обуеш сухи чорапи,заставаш наказан в ъгъла!-строго го смъмри госпожа Мишева.

-Добре-отговори покорно момчето и скоро се озова изправен до гардероба.-„Честно казано-мислеше си Митко-да стоиш наказан в ъгъла е доста по-добре,отколкотода сядаш на стола до госпожата.Там не можеш да мръднеш,дори да шавнеш.Не можеш даже и думичка с някого да си размениш…Тук е друго“…-завърши мислите си Митко и се опита да отчупи една треска от ръба на гардероба,но не успя.Ако имаше нещо подръка,можеше и в стената дупчица да си издълбае…Или нещо друго…Но днес нямаше този късмет.Веднъж даже,беше така наказан,както днес,успя да улови паяк!Постепенно,мъчейки го така,Митко откри,че животинката може да върви без един крак!После откъсна още един и още един…И представяте ли си!?!Това е просто невероятно!Паякът,макар и изключително трудно,продължаваше да върви!Скоро Митко започна да показва откритието си на децата от групата и това се хареса на всички.Митко бе горд  и дори остана доволен,че е бил наказан.Какъв ден само!Днес обаче нямаше този късмет.Момчето погледна  отново зад гардероба,но нямаше и следа от паяк.Пфу!Нещо не му вървеше напоследък.Какво ще прави толкова време?Ясно беше,че наказанието ще е дълго.Трябваше да измисли нещо…Така момчето,стоейки в ъгъла и гледайки в земята,забеляза,че от чорапа на единия му крак стърчи конец.Идея озари съзнанието му.Митко бързо дръпна конеца с надеждата да успее да разплете чорапа си..За зла участ обаче,конецът се скъса.Митко започна да трие големия пръст на крака си в пода и откри,че не всичко е загубено.Скоро се появи малка дупчица на единия чорап,а малко по-късно Митко отново бе героят в група „Сърнички“.Момчето с гордост показваше през скъсания си чорап големия пръст на единия си крак.Точно тогава се чу госпожа Мишева,която подкани малчуганите:

-Хайде,деца,обядът е готов.

                                                           ВТОРА ГЛАВА

                                                                 Качамак

Дали от краткото излизане навън,или от многото емоции тази сутрин,но децата бяха по-гладни отвсякога.Леден душ за тях бе новината,че за обяд има качамак.

-О,не!- с разочарование повечето деца извръщаха глави при вида на ястието.Някой обаче не негодуваше.Добри обичаше качамак.Той бързо изяде своята порция.Изчака известно време.После отправи хладен,лишен от емоции,но  зареден с непоколебимо постоянство,поглед в леля Васка.Жената обслужваше децата и нехаеше,че момчето не сваля  очи от нея.Най-сетне,след известно време,Василка забеляза умолителния му поглед и бързо го разчете.

-Какво,Добри?Допълнително ли искаш?-Момчето кимна утвърдително и доволно зачака новата порция.Скоро му бе поднесена и той бързо я упостоши.Отпусна се на столчето си и зарея поглед навън.Още му престъргваше на стомаха нещо…По едно време се вторачи в Мария.Със завист забеляза как момичето ядеше своя качамак и с  тъжна въздишка се вгледа в празната си чиния.Толкова много обичаше качамак.Дали да не поиска Вероника да му отстъпи своята порция сега?...Това не се случваше рядко,пък и не бе толкова изненадващо.Вероника имаше странни предпочитания като наред с шоколада,обичаше джанки,бамя,чай от дренки и какви ли не щуротии,но не и ястията,които предлагаха в детската градина.Всичко това бе добре дошло за Добри,който отново вкара в употреба упорития си,лишен от премигване поглед,този път върху Вероника.Момичето така или иначе не ядеше обяда си и много скоро дойде очакваното:

-Добри,искаш ли?

-Да-отговори сухо момчето и придърпа набързо чинията пред себе си.Качамак!Невероятна работа е това.Ако е приготвен както трябва,с малко повече сиренце отгоре….Леле!...Добри се нахвърли върху новата порция и скоро усети,че сега работата вече е по-добре.Момчето вече бе заситено и блажено спокойствие обхвана всяка клетка от тялото му.Той търпеливо изяде всичко в чинията си и с отработено движение и завидно самообладание,притегли  към себе си чинията с качамак от съседното място.Там седеше наказаният Митко,който отсъстваше от масата и Добри още в самото начало бе преценил ситуацията.Заслужен,полагащ му се трофей,който момчето нямаше намерение и желание да дели с никого.Добри умишлено стратегически бе оставил порцията на Митко за накрая,за да може пълноценно да се възползва от всички останали възможности.Спокойно изяде и тази порция и зачака госпожа Мишева да ги подкани за обеден сън.Момчето опита да се изправи и точно тогава…Леля Васка разправяше на следващия ден,че видяла как Добри залитнал,направил няколко крачки и след това седнал на килима.Но явно и седенето не се бе оказало по силите му,защото след това легнал и започнал да диша учестено.

-Добри!Добри!-завика леля Васка,хващайки ръкато му.-Боже,опази!-прекръсти се тя и плясна по бузките момчето.Образувалия се детски кръг около лежащия Добри,шумеше притеснено.Госпожа Мишева чупеше пръсти в паниката си и не знаеше какво да предприеме.

-Дай вода!-рече `и леля Васка и начаса напръска лицето на Добри.-Боже,опази!-отрони отново тя и застина,клекнала до момчето.

-Ето ме!-нахлу в групата най-сетне медицинската сестра.-Я да видим какво става тук сега?Какъв е проблемът?-продължи да нарежда  в добро настроение жената,заемайки мястото на леля Васка.Бързо премери пулса на Добри,огледа го и за изненада на всички,широко се усмихна:

-Преял е.Просто Добри е прекалил с обяда и му е прилошало.

-Вагабонтин ниедин-изстреля леля Васка на мига и излезе навън,гневна повече на себе си,отколкото на детето.След малко Добри се изправи и бавно,бавно се дотътри до леглото си в спалнята.На следващия ден децата разказваха интересна история.Докато му прилошало,Добри едва разбираемо мълвял:“АНфриНканците идват!Идват аНфриНканците!“…