Сляпата птица
„оставам да горя -
един човек без шапка
и птица без пера,
един човек небръснат
и птица без очи...”
(Янислав Янков)
Ризата на Исав лепнеше, от сол и от кръв. С отпечатък от издраната буза на майка му. А шепата на Барух оставяше спомени от изстрадани целувки. Крехките рамена на момчето трепереха. Мижеше с очи. Светът се люлееше. Попипа издутината по гърба си. Белег по рождение. С телената четка, която висеше над медното корито в тясната баня, всяка неделя, Барух затъркваше по кожата му с такова усърдие, че тя се сгърчваше.
-От дървениците е, моето момче... – успокояваше с насмешка разплакания Исав – Хубавичко ще те почистя...
Исав изхлипа и се загледа в изрисуваната птица на големия бял лист. Несъзнателно сви юмручета и намачка крилете на птицата. С тях затули пролуката, която зееше като уста изпод вратата, за да не чува. Поседна на прозореца, за да опре душата си у рамката му. А первазите ти се струват граница, ако животът ти е гротескно изчертано безбрежие. Солта в очите му се уплътни, сякаш две мъртви морета.
-Никой не е като мама... – мислеше момчето и слагаше ръце на ушите си, за да не чува писъците й.
Перата на разпънатата птица - детството му, се посяваха в пепелта на родителската горчилка. Виковете на втория му баща късаха нощната тишина на парцали, които се сипеха прокъсани и черни по босите ходила на момчето. Варух ставаше като гръмоносен облак, когато губеше някоя партия карти. А животът е само цифрите по хартията им. Започва когато усетиш, че майчините очи са над теб и се изличава се от всеки следващ допир... Цветовете избледняват и очите на образите по тях загубват блясъка си. Накъсани тъмни съсиреци живот. А лъжите на възрастните се нанизват на синджири, тушират с черно душата. Иска ти се да полетиш... Исав се изправи и протегна ръце, за да улови разпънатите криле на някаква черна птица, която мина покрай челото му. Имаше малък лентов фотоапарат, подарък от дядо му. Опита да я запечата, но тъгата му я фотографира в черно и бяло. Птицата прелетя повторно покрай момчето. Исав се взря в чернилката в очите й и се олюля. След падането, Исав прогони небето от очите си. Ослепя. На здрачаване винаги догонваше слънцето, с подгънати колене и странна бяла перушина, която се подаваше из под вехтите му ризи. Дали ризите не бяха изтъкани от коприва? Все деряха същността му... Изхранваше се със светлината, която не виждаше. Пътуваше от град на град и снимаше. Пеперуди, зъбати усмивки, бодливи човеци. Цветовият отенък на животите на другите, му стигаше колкото да натъпче гладния си стомах с кора хляб и възкисела чаша червено вино. Горчиви бяха, с вкус на пясък... Бе самотен и все повече се взираше отвъд себе си в оня израстък на гърба си. Нима се превръщаше в птица? И колко всъщност е дълъг пътят на слепите птици, ако някой е изгорил другото им хартиено крило. А безкрилието и бягството сезонни ли са...
© Петя Стефанова All rights reserved.
