- Защо?
- Защото така е правилно.
- Стига глупости! Нито ти, нито аз вярваме в "правилното" без логична причина!
Тя замълча. Очите й проследяваха сянката на вазата върху бюрото. Беше дълга и бледа като мъгла, но същевременно по-истинска от самия кристал. За няколко секунди дишането им, нейното - бавно и дълбоко, неговото - плитко и учестено, беше единственият шепот в кабинета.
Струваше й се нереално.
Меката слънчева светлина се стичаше по масивните, антични мебели и отразяваше стотиците прашинки, спокойно движещи се над книгата, която беше захвърлил. Думите, изкрещени преди секунди сякаш отново и отново се удряха в стените и ръбовете на библиотеката, разбивайки се на стотици капки светлина и кристал. После нежно се плъзваха по тялото й, оставяйки дълбоки следи.
Беше спокойна. Септемврийски, погребално спокойна.
"Много по-лесно е да плачеш на филми или книги, отколкото в истинския живот. В истинския живот изпитваш някаква нужда, не, по-скоро задължение да бъдеш силен, да не изпитваш бол ...