Слънчева мъгла с аромат на лимонена трева.

- Защо?

- Защото така е правилно.

- Стига глупости! Нито ти, нито аз вярваме в "правилното" без логична причина!

Тя замълча. Очите й проследяваха сянката на вазата върху бюрото. Беше дълга и бледа като мъгла, но същевременно по-истинска от самия кристал. За няколко секунди дишането им, нейното - бавно и дълбоко, неговото - плитко и учестено, беше единственият шепот в кабинета.

Струваше й се нереално.

Меката слънчева светлина се стичаше по масивните, антични мебели и отразяваше стотиците прашинки, спокойно движещи се над книгата, която беше захвърлил. Думите, изкрещени преди секунди сякаш отново и отново се удряха в стените и ръбовете на библиотеката, разбивайки се на стотици капки светлина и кристал. После нежно се плъзваха по тялото й, оставяйки дълбоки следи.

Беше спокойна. Септемврийски, погребално спокойна.

"Много по-лесно е да плачеш на филми или книги, отколкото в истинския живот. В истинския живот изпитваш някаква нужда, не, по-скоро задължение да бъдеш силен, да не изпитваш болка. Може бе се страхуваме, че ще я използват срещу нас. Инстинкт за самосъхранение."

Дали заради това не ти вярвам? Защото знаеш, че плача, защото знаеш, че се будя нощем с крясъци? Не си ме виждал, разбира се. Не бих ти позволила. И все пак знаеш.

Ще го използваш ли срещу мен?

"Любовта дава сила на другия да те погуби."

Нямаше нужда да го гледа. Той е добър в прикриването на емоциите си, контролира лицето и тялото си до съвършенство. Усвоил е умението от всичките години в бизнеса.

Но тя го познава. Познава го по-добре от самия него. Усеща лекото присвиване на бледите му устни и потрепването на пръстите. Познава погледа и очите, изследващи лицето й. Друг не би го забелязал. Единственото, което го издава е въздухът, напускащ дробовете му. Бързо и плахо, сякаш се страхува да проникне по-дълбоко в тялото. Той едва ли знае колко много й казва това.

Вдига очи от книгата. Клепките й трепват когато среща погледа му.

Видя как челюстта му се стегна, очите му станаха чуждо студени и няколко бръчки прерязаха челото му. Сега и двете му ръце бяха свити в юмруци, сякаш всеки момент щеше да я удари, а вените под бялата кожа изпъкнаха. Почти усещаше как пулсират.

"Аз ли съм причината?"

Въпросът изникна внезапно и донесе със себе се спомена за първия път, когато си го беше задала. А той беше като детски юмрук - не достатъчно силен, но когато удари на правилното място....

Тъмнината, която докосваше всичко. Ръцете му, дълги и жилести, държащи я в прегръдката си. Натиска на пръстите му върху кожата й, оставящи усещането на докосване от коприва. Тя е спокойна. Едната й ръка се плъзва по врата му и тя прокарва пръсти през косата му. Другата й длан е на лицето му, два пръста, докосващи онова място под челюстта, където можеше да усети пулса му, палецът й гали леко долната му устна. Докосването е почти неуловимо. Той я гледа. Чака следващото й движение. Проследява движението на палеца си. Надига се леко на пръсти. Той е висок. Целувката й е мека, но плаха и криеща желание. Тя усеща стягането на мускулите в цялото му тяло и тръпката пробягваща по гръбнака му. За секунда се пита дали не е сгрешила някъде, но... Дъхът му. Очите му са затворени, а дъхът му - спрял. Учудване и детинско задоволство се разливат по тялото й, докато се пита "Аз ли съм причината?"

Зашлеви ли я? Усети вкусът на крав в устата си.

"Спри!" изкрещя яростно на себе си.

Завъртя се рязко с гръб към него. Беше минала едва минута откакто последно проговори.

Ръцете й стиснаха облегалката на махагоновия стол пред нея. Насили се да разтвори устни и да поеме глътка въздух, която да превърне в следващите думи. Думи, които не биваше да изрича. Те бяха опасни като остър нож, впит в плътта. Беше толкова логично, толкова ясно и просто. "Защо" не беше правилната дума.

- Аз ли съм причината? - тя извърна глава към прозореца с все още затворени очи, бавно вдишваща. Искаше да почувства аромата на светлината, да го вдиша.

- Ти винаги си била причината.

Вазата на бюрото беше празна. Нямаше цветя. Само слънчева мъгла с аромат на лимонена трева.